Определение № 24139 от 28.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 24139 гр. София, 28.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена И.нова

Членове:

И.нина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев като разгледа докладваното от И.нина Ив. Пъстракова Въззивно частно гражданско дело № 20251100506841 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 вр. чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба от ответника в първоинстанционното производство срещу определение № 72004/05.05.2025 г., постановено по гр. д. №57450/2023 г. на СРС, 155 състав, с което съдът е оставил без уважение молба вх. № 85191/11.03.2025 г. за изменение на решение №2995/24.02.2025 г. в частта за разноските. Молителят се противопоставя на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Твърди, че същото е прекомерно с оглед материалния интерес по делото, както действителната и правна сложност, както и че следва да се присъди адвокатско възнаграждение само за едно производство .

Ответникът по жалбата оспорва същата в предоставения му срок.

Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV – В въззивен състав, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:

Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество съдът намира следното:

Производството е образувано по искова молба на И.К.Д., против „Вивус.БГ“ ЕООД, за установяване по отношение на ответника, че клаузата, предвиждаща такса за бързо 1 разглеждане от договор за кредит № 9870238098 от 28.01.2022 г. е нищожна като неравноправна, като противоречаща на добрите нрави, поради противоречие със закона, заобикаляща закона, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 13,20 лв., представляваща платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба - 19.10.2023 г. до окончателното й изплащане плащане, както и направените по делото разноски.

С решение №2995/24.02.2025 г. исковете са изцяло уважени, като в полза на адв.

Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, процесуален представител на ищеца, са присъдени 800 лв. адвокатско възнаграждение.

Постъпило е искане вх. №85191/11.03.2025 г. от ответника „Вивус.БГ“ ЕООД за изменение на решение №2995/24.02.2025 г. в частта за присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение.

Насрещната страна по молбата оспорва искането, като са изложени подробни доводи, в обобщение на които, е заявено искане молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от ответника да бъде оставена без уважение.

С обжалваното определение молбата се оставена без уважение.

Същото е обжалвано с частна жалба, предмет на настоящото производство.

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК „ Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. “.

Предвид изложеното ответникът по този иск следва да репарира направените от ищеца в това производство разноски за адвокатско възнаграждение, което възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. следва да бъде заплатено на адвоката, осъществявал процесуалното представителство.

Съдът намира за основателно възражението на жалбоподателя, че в казуса не следва да се прилага нормата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, която предвижда че за всеки един иск по едно и също дело следва да се заплаща отделен адвокатки хонорар. Вярно е че преобладаващата част от съдебната практика на българските съдилища е била в синхрон с нормата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ и за всеки един иск по едно и също дело са се заплащали отделни адвокатки хонорари на адвоката. Като това се е прилагало и за дължимите адвокатски хонорари на адвокати безплатно защитаващи материално затруднени лица по чл. 38, ал. 2 от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Съгласно разрешение по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16 г. обаче, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, подобна правна уредба е от естество да ограничи конкуренцията в рамките на върешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.

Поради което всеки съд следва да прецени, с оглед конкретните условия за прилагането й, дали същата действително отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. СЕС стига дори подалеч в решението си по преюдициално запитване от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., според което при установяване, че наредба, която определя минималните адвокатски възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна наредба, противоречи на посочения член, националният съд е длъжен да откаже прилагането й по 2 отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,

Така именно с оглед посочената най-актуална практика на СЕС настоящият съдебен състав намира, че нормата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ не намира приложение, а приложение следва да намери нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения

Досежно размера съдът намира, че не е ограничен от предвидения в разпоредбата на чл. 7, Наредбата минимум, относим към настоящия казус, като приема, съгласно разрешение по преюдициално запитване, дадено в т. 1от решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16 г., задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, че подобна правна уредба е от естество да ограничи конкуренцията в рамките на върешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Поради което всеки съд следва да прецени, с оглед конкретните условия за прилагането й, дали същата действително отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. СЕС стига дори по-далеч в решението си по преюдициално запитване от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., според което при установяване, че наредба, която определя минималните адвокатски възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна наредба, противоречи на посочения член, националният съд е длъжен да откаже прилагането й.

Тази преценка кореспондира със заложените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии за отчитане на фактическа и правна сложност, материалния интерес, както и извършените от процесуалния представител процесуални действия, които в настоящия случай се изразяват само в депозиране на искова молба и становище. Именно с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 300 лв. с ДДС.

Съобразявайки тези изводи съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде отменено -отменено, както и решението в частта за разноските, Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 72004/05.05.2025 г., постановено по гр. д. №57450/2023 г. на СРС, 155 състав с което съдът е оставил без уважение молба вх. №85191/11.03.2025 г. от ответника „Вивус.БГ“ ЕООД за изменение на решение №2995/24.02.2025 г. в частта за присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, като

ИЗМЕНЯ решение №2995/24.02.2025 г. в частта за разноските като ОТМЕНЯ същото в частта, в която „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК202393458, е осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с ЕИК 177492004 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата над 3

300 лв. с ДДС до присъдения размер от 800 лв. адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4