Решение № 1076 от 11.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1076 гр. Пловдив, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330100800 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът П. В. Д., ЕГН: **********, от село С., област П., ул. „********“ № ***, е предявил против „Микро Кредит” АД, ЕИК: 202073629, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет. 3, представлявано от В. В. и Г.

А., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 35, 67 лева- неоснователно платена възнаградителна лихва по договор за кредит № **********/ 02.11.2023 г., предвид нищожността на договора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба16.01.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за допълнителни услуги към договор за кредит № **********/ 02.11.2023 г., както и договор за допълнителни услуги към договора за кредит. В раздел т. 3 „предмет, срок, цена на договора“ на клиента се предоставял пакет от допълнителни услуги, за който се дължало възнаграждение в размер на 676, 90 лева. Твърди се, че тази клауза била неравноправна, като противоречала на добрите нрави и водела до нееквивалентност на престациите. Като неравноправна, клаузата не пораждала правни последици за потребителя. Клаузата не била и индивидуално съставена, а част от предварително изготвени уговорки, върху които потребителят не можел да влияе. Отделно, описаните като допълнителни услуги действияпосещения в къщи, безплатно внасяне на вноски без банкова такса, безплатно предоговаряне на разсрочването, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право на участие в специални промоции, реално представлявали действия по управление и усвояване на 1 кредита, което влизало в противоречие с нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, която по този начин се заобикаляла недопустимо. Заобикаляла се и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото таксата не влизала като разход по кредита, а по този начин неоснователно се калкулирала печалба за кредитора. Моли за връщане на платената по договора сума за лихва в размер на 30 лева. Претендират се и разноските в процеса. В допълнителна молба посочва, че договорът за кредит бил недействителен, поради нарушение на изискванията на чл. 19 ал. 4 и чл. 11 ал. 1 т. 10 и 11 от ЗПК, защото възнаграждението по пакета от допълнителни услуги не било включено в ГПР. Посочва се и начин на плащане на търсената сума- пощенски запис. В съдебно заседание пълномощникът на страната се явява и поддържа иска, а отделно взема и писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който на първо място се излагат съображения за недопустимост на иска, поради нередовност на исковата молба. Твърди се, че доколкото се претендирало от адвоката на ищеца присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, по аналогия с нормата на чл. 127 ал. 4 от ГПК следвало да се представи банкова сметка на адвоката, за да му се преведе съответното възнаграждение. Такава обаче липсвала и това било направено съзнателно, защото процесуалният представител на ищеца така щял да се снабди с изпълнителен лист и в последствие да образува изпълнително дело срещу ответника, за да натовари страната с разноски, каквато била практиката точно на същия адвокат на ищеца от предходни случаи.

По същество- искът бил неоснователен, като договорът за допълнителни услуги имал самостоятелно действие и съдържал напълно независими клаузи от тези на договора за кредит. Той нямал характер на потребителски кредит и уредбата ми била в общите разпоредби на ЗЗД. Това бил договор за услуги и по него се дължало срещу възнаграждение осъществяването на определена дейност, независимо дали крайният резултат от тази дейност е постигнат. По отношение на договора за кредит се прилагали правилата на ЗПК, но за договора за допълнителни услуги- не. Ищецът се бил възползвал от тези услуги- получил е бързо разглеждане на заявлението за заем (до 2 часа), което изисквало допълнителен човешки ресурс за пълна оценка на кредитоспособността му в редица институции. Не винаги обаче нееквивалентността на престациите представлявала нарушение на добрите нрави, а само значителната и явна такава, според практиката на ВКС, но това важало само за хипотезите на нулева насрещна престация, каквато тук нямало, защото потребителят се бил възползвал от услугата. Ищецът бил запознат с услугите, сам ги заявил и поискал, доброволно ги избрал, те не били задължителни, а го улеснявали, като съвсем не били уговорени в негова вреда. Точно защото не били задължително условие за отпускане на заема, кредиторът имал право да събира такси за тях, като това не представлявали действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Допълнителните услуги не се предоставяли безвъзмездно, а и рискът при небанковите финансови институции, отпускащи бързи кредити, бил по- голям. В тази връзка и лихвите по тях били по- високи от тези, предлаГ. от банките.

Двата договора- за кредит и за допълнителни услуги, нямали връзка и били отделни правоотношения. Неоснователно било и твърдението, че таксата за допълнителните услуги представлявала скрита лихва и заобикаляла изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. ГПР по 2 кредита отговарял на законовите изисквания и той отразявал само разходите по кредита, а допълнителните услуги били предмет на отделно правоотношение. Дори и да се приемело, че ГПР бил над установения максимален размер, това не можело да води до нищожност на целия договор за кредит, а се отнасяла само за горницата над законовите 50 %. Пак в тази връзка, дори и при нищожност на договора за допълнителни услуги, само той следвало да е нищожен, а не и договорът за заем. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмени становища по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за заем Microcredit № **********/ 02.11.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 7 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 48 %, ГПР- 48, 90 % и общ размер на всички плащания- 1 139, 39 лева.

С договор за допълнителни услуги към договора за кредит на ищеца е предоставен пакет „Комфорт“ за общата сума от 96, 70 лева, за следните услуги: посещения за събиране на вноски, безплатно внасяне на вноски по банков път или в офис на кредитора, безплатно предоговаряне и разсрочване, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промоции.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, договор за допълнителни услуги към него, погасителен план.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка е установило, че при включване и на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги ГПР би бил в размер на 10 062, 90 %. Размерът на заплатената възнаградителна лихва по договора за заем бил 35, 67 лева.

Във връзка с прието заключение на ССчЕ е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен в размер на 35, 67 лева, вместо първоначално предявения от 30 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за допълнителната услуга „комфорт“, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение.

Според представените договор за допълнителни услуги към договора за кредит на потребителя са предоставени следните услуги: посещения за събиране на вноски, безплатно внасяне на вноски по банков път или в офис на кредитора, безплатно предоговаряне и разсрочване, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промоции. Таксата за тях е във фиксиран размер- 96, 70 лева или почти 1/10 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за допълнителните услуги. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса, а именно- че такива действително са предоставени на клиента.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такси за подобни услуги- налице е клауза, която 4 противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК, поради което и следва да се приеме, че и въпросната клауза се явява нищожна.

Отделно, налице е основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 90 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 40, 48 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.