Акт от 04.11.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 40828 гр. София, 04.11.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110110737 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

Образувано е по предявен от Л. А. А. против В. Г. Р. осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 837,70 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от допуснато по ч. гр. д. № 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав, обезпечение на бъдещ иск, за привеждане в изпълнение на което е образувано изп. д. № *** по описа на ЧСИ Стоян Якимов, рег. № 844 на КЧСИ, с район на действие СГС, която сума се претендира като формирана, както следва: 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 018666 от 01.11.2024 г. за процесуално представителство по изп. д. № *** по описа на ЧСИ Стоян Якимов; 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 018667 от 05.11.2024 г. за изготвяне на частна жалба срещу Определение № 37618/18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав, и процесуално представителство пред СГС; 2 лева – държавна такса за издаване на заверен препис от Определение № 45011/05.11.2024 г. по ч. гр. д. № 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав; 16,50 лева – държавна такса за частната жалба пред СГС, ведно с такса за превод; 2,40 лева – такса по изп. д. № *** за заверен препис от постановление от 17.01.2025 г. за прекратяване на изпълнителното производство и 16,80 лева – такса по изп. д. № *** за вдигане на наложения запор и изпращане на книжа, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба са изложени твърдения, че с Определение № 37618/18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав, по молба на ответника било допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск срещу ищеца с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата в размер на 10746,66 лева чрез налагане на запор на вземанията на ищеца към кредитни институции при условията на поредност, при условие, че молителят внесе парична гаранция в размер на 2149,33 лева. Страната поддържа, че на молителя е определен едномесечен срок за предявяване на бъдещия осъдителен иск. Въз основа на издадената 1

Обезпечителна заповед № 822/26.09.2024 г. било образувано изп. д. № *** по описа на ЧСИ Стоян Якимов и бил наложен запор върху банкова сметка на ищеца в „Банка ДСК“ АД, за което ищецът узнал на 29.10.2024 г. Ищецът поддържа, че така образуваните производства го принудили да потърси съдействието на адвокат, като сключил договори за правна защита и съдействие за представителство по изпълнителното дело и за обжалване на определението за допускане на обезпечението. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът чрез упълномощения си процесуален представител депозирал срещу определението, с което е допуснато обезпечение, частна жалба с вх. № 353569/05.11.2024 г. Ищецът поддържа, че молителят не предявил бъдещия осъдителен иск в указания му срок, поради което с Определение № 45011/05.11.2024 г., влязло в сила на 19.11.2024 г., СРС, 125 състав, е отменено определението за допускане на обезпечение, а издадената обезпечителна заповед е обезсилена. С оглед отмяната на допуснатото обезпечение Л. А. оттеглил депозираната частна жалба. В исковата молба са изложени твърдения, че изпълнителното производство било прекратено с постановление на ЧСИ от 17.01.2025 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 вр. чл. 402 ГПК, но поради незаплащане от страна на взискателя на дължимите такси наложеният запор не бил вдигнат, което наложило ищецът да заплати таксите за вдигането му. Страната поддържа, че сторените разходи в общ размер на 837,70 лева представляват имуществени вреди, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение, за които ответникът отговаря на основание чл. 403, ал. 1 ГПК. В исковата молба са изложени твърдения, че с Разпореждане № 13672/22.01.2025 г. по ч. гр. д.

№ 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав, по повод направено от него възражение молбата на ответника за освобождаване на гаранцията била оставена без уважение, като на ищеца бил даден едномесечен срок за предявяване на иск за вредите от обезпечението.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адв. Е. П. поддържа доводи за недопустимост на производството. Ответникът поддържа, че размерът на исковата претенция е формиран изцяло от сторени от ищеца съдебни разноски в обезпечителното и в изпълнителното производство – адвокатски възнаграждения, държавни такси и такси по Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ. В депозирания отговор са изложени доводи относно възможността отговорността на съдебни разноски да бъде реализирана единствено в рамките на производството, по повод на което разноските са сторени, и не може да бъде търсена в отделно производство, включително чрез специалния иск по чл. 403, ал. 1 ГПК. Ответникът сочи още, че разноските не могат да бъдат квалифицирани като вреди от обезпечението, тъй като по естеството си не произтичат пряко и непосредствено от наложената обезпечителна мярка, а от процеса по допускането и изпълнението . При условията на евентуалност оспорва иска като неоснователен. По изложените доводи е направено искане производството да бъде прекратено като недопустимо, а при условията на евентуалност исковата претенция да бъде отхвърлена.

Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест в ищеца.

Съдът намира, че исковата молба следва да бъде върната, а производството по 2 делото прекратено поради следните съображения:

Предвидената в чл. 403, ал. 1 ГПК отговорност е специфична, обективна и безвиновна отговорност на молителя, по чието искане е допуснато обезпечението, за вредите, които са възникнали за лицето, срещу което е допуснато обезпечението, вследствие на наложената обезпечителна мярка. Доколкото тази отговорност почива на общите начала на деликтната отговорност, обезщетение се дължи за вредите, които са пряка и непосредствена последица от обезпечението – т.е. от самото ограничаване на правната сфера на ответника по обезпечението чрез наложената мярка (напр. невъзможността да се разпорежда със запорираните средства и пропуснатите ползи от това). Именно за обезпечаване на тези вреди служи и определената от съда гаранция по чл. 391 ГПК.

В разглеждания случай от изложените в исковата молба твърдения и от формирането на исковата претенция е видно, че ищецът не претендира обезщетение за вреди, произтичащи от наложения запор като такъв. Всички включени в претенцията суми представляват разходи, сторени от ищеца за процесуално представителство и за такси във връзка с участието му в обезпечителното производство по ч. гр. д. № 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав (включително по обжалването на определението за допускане на обезпечението), и в изпълнителното производство по изп. д. № *** по описа на ЧСИ Стоян Якимов, образувано въз основа на издадената обезпечителна заповед.

Съдебната практика /Решение № 67 от 3.04.2014г. по гр.д. № 2944/2013г., ВКС, IV ГО, Решение № 414 от 27.07.2009г. по гр.д. № 1049/2008г., ВКС, IV ГО, Решение № 54/17.02.202016г. по гр.д. № 5091/2015г., ВКС, IV ГО/ и правна теория са константни в разбирането, че отговорността за разноски по делото представлява правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да заплати направените разноски на тази страна, в чиято полза съдът е решил делото. Отговорността за разноски представлява гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, от който тя се поражда, включва – неоснователно предизвикан правен спор, разноски причинени от водене на делото по повод на този спор и съдебно решение, което потвърждава правното твърдение на претендиращата страна. Отговорността за разноски е гражданска извъндоговорна и обективна, невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото има за предмет само направените по делото разноски. Тази отговорност може да съществува единствено по висящ процес, поради което е недопустимо да се търси в отделно производство. Тя включва направените по делото разходи за внесена държавна такса, платен адвокатски хонорар, платени възнаграждения за вещо лице и т.н. Всички суми, изплатени на някое от тези основания, представляват разноски, които страната прави по повод на делото /чл. 78, ал. 1 от ГПК/ и се дължат от страната, която с поведението си неоснователно е причинила възникване на съдебния спор. Предвид изложеното по реда на чл. 45 ЗЗД, респ. чл. 403, ал. 1 ГПК, не може да се претендират като вреди, разходите за водено друго дело между страните, защото същите е допустимо да се търсят и отговорността за тях да се реализира само по висящия процес. Извън конкретното производство, в което са направени, и по реда, установен в процесуалния закон, съдебните разноски не могат да се 3 търсят в друго производство чрез предявяване на самостоятелен иск (в този смисъл Решение № 54/17.02.2016 г. по гр. д. № 5091/2015 г. на ВКС, IV ГО). Следователно, след като разноските са предмет на самостоятелно правоотношение, уредено изчерпателно от процесуалния закон, те не могат да бъдат претендирани и като обезщетение за вреди – било по общия ред на чл. 45 ЗЗД, било чрез специалния иск по чл. 403, ал. 1 ГПК, който също почива на общите начала на деликтната отговорност.

В подкрепа на изложеното е и практиката на въззивната инстанция, обективирана в Решение № 2292/14.04.2025 г. по в. гр. д. № 5514/2024 г. по описа на СГС, IV-Д въззивен състав, постановено при сходна фактическа и правна обстановка. Съдът изрично е приел, че разноските, направени от страната за процесуално представителство и защита в производството по допускане на обезпечение, респ. в функционално свързаното с него изпълнително производство, образувано по издадената обезпечителна заповед, се подчиняват на общия режим на отговорността за разноски в процеса; че в случаите, в които обезпеченият иск не е бил предявен, искането за присъждане на разноските следва да бъде заявено пред съда, разгледал молбата по чл. 390 ГПК, като с постановяването на акта за отмяна на допуснатото обезпечение и обезсилване на обезпечителната заповед производството приключва и намира приложение нормата на чл. 81 ГПК; както и че за страната не съществува право на самостоятелен иск за тези разноски, поради което предявеният такъв е процесуално недопустим, поради което исковата молба подлежи на връщане.

В случая ищецът в настоящото производство е разполагал с предвидените в процесуалния закон възможности да претендира разноските си в рамките на самите производства, в които са сторени – в производството по обжалване на определението за допускане на обезпечението (каквото искане е било заявено с подадената частна жалба, впоследствие оттеглена от самия ищец), в обезпечителното производство пред съда, постановил акта за отмяна на обезпечението поради непредявяване на бъдещия иск в срок, както и в изпълнителното производство, където разноските се разпределят от съдебния изпълнител съобразно чл. 79 ГПК, а актовете му в тази част подлежат на съдебен контрол по реда на чл. 435 ГПК. Обстоятелството, че ищецът не се е възползвал от тези възможности, не обуславя право на самостоятелен иск за същите суми – с приключването на производствата, по повод на които са сторени, правото да се търсят разноските е преклудирано и не може да бъде упражнено в друго исково производство, независимо от правната квалификация, под която се заявява.

Изводът за недопустимост на настоящата претенция не се променя от обстоятелството, че с Разпореждане № 13672/22.01.2025 г. по ч. гр. д. № 55248/2024 г. по описа на СРС, 125 състав, на ищеца е бил указан едномесечен срок за предявяване на иск по чл. 403, ал. 1 ГПК.