Решение № 73 от 26.04.2024, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Б.С., 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С. в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело № 20231410100907 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415, вр.чл.

430, ал.1 и 2 от ТЗ, вр. чл. 79, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.С. - 1421, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от Н. Г. С. и А.Ч.Д. – Изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт М. Н., с които се иска да се установи наличието на претендираните от ищеца вземания срещу ответника А. К. К., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: гр. Б.С., ул.“Водотечна“ № 18, за сумата в общ размер на 8981,14лв. / осем хиляди деветстотин осемдесет и един лева и 14 стотинки /, от която:

7107,79 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №720031210624/27.01.2022г., сумата в размер на 1714,48 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.06.2022г. до 15.02.2023г., сумата в размер на 158,87лв., представляваща лихва за забава за период от 15.06.2022г. до 15.02.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда– 23.02.2023г. до окончателното изплащане на сумата, за които вземания са издадени заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№221/2023г. по описа на РС-Б.С., както и да се осъди ответника да заплати на ищцовото дружество направените разноски в хода на заповедното и исковото производства.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен Договор за потребителски кредит №720031210624/27.01.2022г., по силата на който му е предоставил сумата в размер на 7300,00 лв. Поддържа, че между страните е договорена възнаградителна лихва при годишен лихвен процент в размер на 41,12%, с оглед което крайното задължение по процесния договор се равнява на сумата в размер на 14980.73лв., разсрочена на 48 месечни 1 погасителни вноски. Сочи, че ответникът е преустановил плащания по договора на 05.06.2022г., като с настъпване на падежите на погасителни вноски с падежи 05.06.2022г., 05.07.2022г. и 05.08.2022 . договорът следва да се счита за предсрочно изискуем, за което с уведомление, получено от ответника на 18.01.2023г. г., последният е бил уведомен. По изложените съображения отправя искане да бъде признато за установено, че ответникът му дължи претендираните суми.

В срока, указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът А. К. К. не е депозирал писмен отговор във връзка с предявената искова молба, не е взел становище по молбата, не е направил своите възражения и не е ангажирал доказателства. С молба, депозирана от процесуален представител адв.Д.М., оспорила иска като неоснователен, като релевирала доводи за нищожност на същия.

Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, и А. К. К. е възникнално облигационно правоотношение по силата на Договор №720031210624/27.01.2022г. Въз основа на цитирания договор дружеството-ищец е предоставило на ответника сумата в размер на 7300 лв., с 48 месечни вноски, при ГПР 47,97 % и годишен лихвен процент 41,12%, лихвен процент на ден – 0.11 %/съгл. чл.9.3 от Договора/, с падеж на последната вноски - 15.02.2026г. По делото не се спори също така, че ответникът е неизправна страна по договора, което на основание чл. 16.2 от същия е обусловило правото на кредитора да го обяви за предсрочно изискуем. Видно от събраните в хода на производството писмени доказателства с Уведомление за предсрочна изискуемост от 05.01.2023 г., получено лично от К. на 18.01.2023г., дружеството-ищец уведомило ответника, че обявява процесия договор за кредит за предсрочно изискуем. Следва да се отбележи, че дори това да не беше така, обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено и в хода на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК, като изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към нея. В тези случаи изявлението поражда правните си последици с връчване на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване на преимуществото на срока.

Ищецът е подал пред РС-Б.С. заявление по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 221/2023 г. по описа на РС-Б.С.. Съдът е издал заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за следните суми: в размер на 7 107,79 лева (седем хиляди сто и седем лева и 79 стотинки), представляваща главница за период от 27.01.2022 г. , ведно със законна лихва за период от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1 714,48 лева (хиляда седемстотин и четиринадесет лева и 48 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 15.06.2022 г. до 18.01.2023 г., сумата 158,87 2 лева (сто петдесет и осем лева и 87 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 15.06.2022 г. до 15.02.2023 г., както и държавна такса в размер на 179,62 лева (сто седемдесет и девет лева и 62 стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева (петдесет лева).

Длъжникът е подал възражение срещу заповедта в срока по чл. 414 от ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК се предявяват настоящите установителни искове за съществуване на вземането. Исковете са предявени в срока по чл. 415 ГПК, поради което същите са процесуално допустими.

Приета е по делото ССчЕ, от заключението по която се установява, че по силата на процесния договор ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 7300,00лв. на 27.01.2022г., като към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК ответникът е платил сумата в общ размер на 1130,60лв., към датата на съдебното заседание/26.03.2024г./ вещото лице е констатирало, че ответникът дължи сумата в размер на 7107,79лв. – главница, 1714,48лв. – договорна лихва. В съдебно заседание експертът сочи, че ответникът К. е внесла сумата в размер на 91.06лв. по изпълнително дело, като е представила на вещото лице множество платежни документи, които обаче били несъотносими към деото, предвид факта, че е теглила множество кредити.

От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Доколкото страна по процесния договор за потребителски кредит в качеството му на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая, процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, написан е ясно, четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, 3 по-малък от изискуемия от закона, поради което за кредитополучателя съществува обективна възможност да възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието му. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК към договора за потребителски кредит следва да бъде приложен погасителен план, като в конкретния случай това законово изискване е спазено – в процесния договор е инкорпориран в табличен вид погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, какви компоненти са включени във вноските, както и каква е оставащата непогасена главница и възнаградителна лихва след всяка отделна вноска.

Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. По своята правна същност възнаградителната лихва е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на заемодателя като насрещна престация за ползването на предоставените от него парични средства, съответно възнаграждението, което заемодателят има право да получи срещу предоставената парична престация.

Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 1359 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г. о. няма установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Видно от процесния договор за потребителски кредит уговореният лихвен процент между страните е в размер от 41,12 %, а общият размер на договорната лихва възлиза на сумата от 7680,73 лв., формирана като разлика между общо дължимата по договора сума от 14 980,73 лв. и общия размер на отпусната главница по кредита в размер на 7 300,00 лв., т. е. дължимата възнаградителна лихва надхвърля размера на отпуснатата главница. Следва да се има предвид, че служебна справка в БНБ установи, че към датата на сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент в България е бил 0,00 % от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,00 %, ерго - 4 уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната лихва. Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II-ро г. о, Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о., Определение № 60451 от 3.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г.о., Определение № 527 от 9.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III г.о., противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.