Определение № 3382 от 01.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3382 гр. София, 01.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20258002901354 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Т. М. В. и Й. Я. А. обжалват Решение № 11/13.01.2025 г. по в.т.д. № 506/2023 г. на АС-Пловдив в частта, с която е потвърдено Решение № 116/04.04.2023 г. по т.д. № 274/2022 г. на ОС-Стара Загора за частично отхвърляне на предявените от тях срещу „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД осъдителни искове за обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на Д. Т. В., настъпила във Федерална република Германия при пътно-транспортно произшествие.

В жалбата са наведени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторите поддържат, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и доводи, преразгледал е въпроса за приложимото материално право без своевременно наведено оплакване, без оспорване от страните на приетото от първоинстанционния съд обичайно местопребиваване на участниците в събитието, без разпределяне на тежестта за доказването му и без даване на възможност за ангажиране на доказателства за него. Позовавайки се на мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, касаторите заявяват, че при преценка за неправилност на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация въззивният съд е следвало служебно да обезпечи приложението на закона, като даде указания за доказване на обичайното местопребиваване на участниците в произшествието и връзката на спора с Република България, но вместо да стори това и в нарушение на чл. 4, § 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 864/2007 (Рим ІІ) той е приел за приложимо не българското, а правото на Федерална република Германия. Сочат, че обичайното местопребиваване зависи от неизследвани от въззивния съд обстоятелства, каквито са постоянният център на интереси и личните връзки. Допълват, че на основание чл. 16 от Регламент Рим ІІ и в светлината на решение на СЕС по дело С-86/23 съдът е следвало да използва критерия за справедливост, установен в особено повелителната и защитаваща съществен обществен интерес разпоредба на чл.

52 ЗЗД, а той е приложил по-неблагоприятните за увредените лица разпоредби 1 на германското право, които в противоречие с решенията на СЕС по дела С22/12 и С-277/12 ограничават застрахователните обезщетения много под предвидените застрахователни лимити. Заявяват също, че неприлагането на повелителната разпоредба на чл. 52 ЗЗД към всички български граждани, независимо от това къде е претърпяна вредата, би довело до тяхната дискриминация. Като нарушение на процесуалния закон касаторите посочват и недопускането на поисканите с въззивната жалба доказателствени средства за установяване на страданията, чието доказване им е възложено в тежест. В резултат от това нарушение според касаторите съдът необосновано е приел, че вредата е обичайна и че няма патологично психологическо отклонение, каквото според германското право трябва да се установи, за да се присъди поголямо обезщетение за неимуществени вреди. За допускане на касационно обжалване касаторите сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр.

3 ГПК.

Ответникът „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД, Федерална република Германия, не подава отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Т. В. и Й. А. срещу „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, търпени от смъртта на Д. Т. В. (син на В. и отгледан като дете от А.), настъпила в причинна връзка с реализирано на 22.02.2019 г. в Република Германия пътно-транспортно произшествие, в размери съответно 136 500 лв. – за В. и 98 050 лв. – за А., ведно със законната лихва от 05.10.2020 г.

В отговор ответникът е заявил, че на основание чл. 4, § 1 от Регламент Рим ІІ приложимо към процесния спор е германското право с оглед мястото на настъпване на смъртта. С доклада на делото обаче, отчитайки вписания в акта за смърт адрес на Върбанов в Република България и постоянния и настоящия адрес на сочения за деликвент А. според служебно извършената справка (отново в Република България), първоинстанционният съд е обявил на страните, че по силата на уреденото в чл. 4, § 2 от Регламент Рим ІІ изключение спорът се регулира от българското право. След доклада ответникът отново е настоял за приложимост на германското право, но без да изложи съображения срещу възприетите от съда факти относно адресите на участниците в произшествието и срещу формирания от тях извод за обичайното местопребиваване на последните. Направил е и искане за установяване на чуждото право, което е отхвърлено.

Първоинстанционното решение е постановено при позоваване на разпоредбите на чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 52 ЗЗД. За доказани са счетени елементите от фактическия състав на деликта и на отговорността на ответника-застраховател. Не са изложени мотиви по възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За безспорно е счетено извършеното от ответника извънсъдебно плащане на обезщетения съответно в размер от 13 500 лв. - на В., и 1 950 лв. на А., като е прието, че с тях са обезщетени действителните вреди на ищците в техния справедлив размер. За да формира този извод, съдът се е позовал на липсата на доказани особено близки и необичайни отношения на обич и 2 привързаност между ищците, от една страна, и починалия, от друга, на стандарта на живот на ищците и на икономическата обстановка в страната.

При тези съображения исковете са отхвърлени.

Въззивният съд е възприел вече установената фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при ответника автомобилист и за причинна връзка между деянието и смъртта на Върбанов. Той обаче е определил приложимото за деликта право според мястото на настъпване на смъртта съгласно чл. 4, § 1 от Регламент Рим ІІ, тъй като не е намерил за пълно доказано, че обичайното местопребиваване на делинквента и на починалия (характеризиращо се според съда с два елемента – намерение на лицето да установи своя център на интереси и достатъчно трайно присъствие в съответното място) е в Република България. Напротив, счел е, че обичайно тези лица са пребивавали във Федерална република Германия, доколкото съгласно представения протокол за пътно-транспортно произшествие те са били с адресна регистрация в гр.

Финентроп, а според събраните свидетелски показания са имали продължителност на престоя в чужбина, достатъчна да обоснове намерение за постоянното им установяване там. Наред с това съдът е приел, че казусът не би могъл да има по-тясна връзка с Република България само предвид българското гражданство на участниците в събитието, нито заради българското гражданство и пребиваването в тази държава на търпящите вредите лица.

След като е определил за приложимо германското право, въззивният съд е изложил аргументи и дали при условията на чл. 16 от Регламент Рим ІІ може да се позове на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Изхождайки от решението на СЕС по дело С-86/23, съдът е отрекъл такава възможност поради липса на особено тясна връзка на спора с Република България и предвид характера на нормата на чл. 52 ЗЗД, която според него е установена в частен интерес и не е особено повелителна.

Съдържанието на чуждото право и формираната по него практика е установено от въззивния съд посредством представените от ответника писмени доказателства, като е прието, че обезщетение при смърт се дължи на близки лица в две хипотези – при патологично увреждане на здравето им вследствие на претърпения стрес (чл. 823, ал. 1 ГГК) и при болки и страдания, недовели до такова увреждане (чл. 844, ал. 3 ГГК). Според съда ищците попадат във втората хипотеза и съгласно формираната по ГГК съдебна практика на майката на починалия е справедливо да се заплати обезщетение в размер до 20 000 лв., а за отгледалия го като свое дете – до 15 000 лв. Така въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил исковете при квалификация чл. 115, ал. 1, т. 1 от германския Закон за застрахователните договори съответно за сумата от 6 500 лв. (за В.) и 13 050 лв. (за А.), отчитайки извънсъдебните плащания и отхвърляйки възражението за допринасяне.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без да се анализират данните по делото и събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на 3 основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи, в рамките на които по правило съдът може да се произнесе, са обосновани с аргументи, черпени от събраните доказателства (в частност – относно обичайното местопребиваване на починалия и делинквента и степента на претърпените от ищците болки и страдания), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл. Въпросът за приложимото право също е предпоставен от фактически изводи за осъществяване на условията на чл. 4 от Регламент Рим ІІ (къде е настъпила вредата, къде е обичайното местопребиваване на делинквента и пострадалия и има ли обстоятелства, водещи до тясна връзка с друг правопорядък), поради което и неговият отговор не би могъл да е очевиден. Твърденията за необоснованост на въззивния акт и за видимо нарушение на правилата на формалната логика, заявени само бланкетно, пък не се потвърждават от данните по делото и мотивите към въззивното решение.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за правните изводи на съда, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му не произтича от събраните доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а може да бъде даден абстрактно и независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната проверка, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК, и какъв е обхватът й?

2. Ограничен ли е въззивният съд от доводите за неправилност на първоинстанционното решение и може ли да се произнесе извън пределите на въззивната жалба?

3. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказан факт, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото?

4. Допустимо ли е въззивната инстанция да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?

5. Допустимо ли е въззивният съд да промени правната квалификация на иска за първи път в съдебното решение, без преди това да е уведомил страните за новата правна квалификация и без да им е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства? Промяната на правната квалификация с въззивното решение препятства ли организирането на защитата на страните?