Решение № 4999 от 17.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4999 гр. София, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

ЙОАНА КР. КАЦАРСКА при участието на секретаря Виктория С. И.ова Докова като разгледа докладваното от ЙОАНА КР. КАЦАРСКА Въззивно гражданско дело № 20261100500843 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20242 от 09.11.2025 г., постановено по гр. д. № 41804/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 119-и състав, са отхвърлени предявените от „Шанданов логистик“ ЕООД срещу „Спиди“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.

1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД, вр. чл. 286, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 22 вр. чл. 69, ал. 2 ЗПУ за заплащане на сумата от 1798,39 лева, представляваща неплатено възнаграждение за месец септември 2020 г. по договор за опериране на обект „Спиди Парсел Шоп“ от 01.08.2019 г.офис № 188, находящ се в гр. София, на бул. ****, и сумата от 2848,25 лева, представляваща неплатено възнаграждение за месец септември 2020 г. по договор за опериране на обект „Спиди Парсел Шоп“ от 01.08.2019 г. - офис № 213, находящ се в гр. София, на бул. ****, както и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 19 984 лева като получена без правно основание от ответника.

Със същото решение „Шанданов логистик“ ЕООД е осъдено да заплати на „Спиди“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3144 лева, разноски по делото.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 17 920,80 лева, е депозирана въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът отрича съществуването на наемно правоотношение между страните. Твърди, че съдът не е обсъдил в цялост показанията на разпитания пред СРС свидетел, от чиито показания се установявало, че наемните правоотношения били включени и били част от договорите за т.нар. „опериране на обекти“. И в трите договора за опериране на обекти, приети като доказателства по делото, било посочено, че всички допълнения и промени към договорите ще се извършват в писмена форма. В тази връзка счита, че формата за валидност за уговорките между страните по сключените между тях договори. Сочи, че в договорите изрично били посочени разходите, които били за сметка на ищеца-изпълнител, както и че при липса на писмена уговорка ищецът нямал валидни задължения да заплаща 1 нито наем, нито разходи за дейността, които не били уговорени писмено. Не следвал извод за наличие на наемно правоотношение поради това, че ищецът ползвал помещенията, тъй като било установено, че те са наети от въззиваемия, а ищецът бил допуснат в обектите като лице, което извършва дейност от името и за сметка на ответника. С оглед изложеното моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 17 920,80 лева. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемата страна намира, че страните са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на неформален договор за наем, в изпълнение на който ищецът основателно заплатил сумите по посочените фактури. Излага съображения, че договорът за наем може да бъде сключен в писмена форма, в устна форма или с конклудентни действия, като същият се считал сключен в момента, в който страните постигнат съгласие относно две неща – вещта, която се предоставя за ползване, и цената, срещу която това ползване се предоставя. Счита, че от клаузите на чл. 1.2., чл. 4.1. и чл. 3.5. се установявало, че ищецът поел ангажименти, идентични с тези на наемател. Сочи, че са налице конклудентни действия, от които се установява наемното правоотношение, а именно, че ответникът е издавал фактури с основание „наем за офис“, по които ищецът извършвал плащания. С оглед изложеното моли съда да потвърди решението в обжалваната част и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в законоустановения срок, от ищеца, чрез адвокат Н. Н. и адвокат К. Г., и двамата с надлежно учредена представителна власт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Решението, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД, вр. чл. 286, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 22 вр. чл. 69, ал. 2 ЗПУ за заплащане на сумата от 1798,39 лева, представляваща неплатено възнаграждение за месец септември 2020 г. по договор за опериране на обект „Спиди Парсел Шоп“ от 01.08.2019 г.- офис № 188, находящ се в гр. София, на бул. ****, и сумата от 2848,25 лева, представляваща неплатено възнаграждение за месец септември 2020 г. по договор за опериране на обект „Спиди Парсел Шоп“ от 01.08.2019 г. - офис № 213, находящ се в гр.

София, на бул. ****, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2063,20 лева, не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийския районен съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД за заплащане на сумата от 19 984 лева, получена без правно основание от ответника.

Възникването на спорното материално право за връщане на дадено при начална липса на правно основание – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1/ процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2/ тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3/ това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т.е. без да е бил налице годен юридически факт за заплащането на сумата от 19 984 лева.

Между страните в производството не е спорно, а и с доклада по делото е отделено като безспорно обстоятелството, че сумите, за които са издадени фактури за наем за периода 2 от август 2019 г. до август 2020 г. са платени от ищеца на ответника. На етапа на въззивното производство не е спорно, че заплатената по фактурите суми възлиза на 17 920,80 лева.

Спорът между страните, пренесен и пред въззивната инстанция, се концентрира върху това дали е било налице валидно правно основание за получаване на сумата от 17 920,80 лева. В тази връзка и с оглед изложените в отговора на исковата молба твърдения следва да бъде даден отговор на въпроса дали между страните е било налице валидно облигационно правоотношение по договор за наем на процесните офиси.

Доктрината и съдебната практика са еднопосочни в това, че договорът за наем по правило е консенсуален, неформален, двустранен и възмезден договор, по силата на който наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена цена. За валидното възникване на наемното правоотношение следва да е налице съгласие на страните относно съществените елементи на договора, а именно вещта, която се предоставя за временно ползване, както и възнаграждението/наемната цена, която наемателят дължи за предоставеното му ползване.

В конкретния случай между страните по делото не е спорно обстоятелството, че ответникът е издавал фактури с основание „наем за офис“ за периода от м.08.2019 г. до м.09.2020 г., по които фактури са постъпили плащания от страна на ищеца в размер на 17 920,80 лева. Съдържанието на вписаното основание за плащане не е опровергано, което налага извод, че платени от ищеца суми са предадени на посоченото в платежните документи основание. Същевременно, ищецът не твърди, а и не представя доказателства сумите да са заплащани във връзка с друго правоотношение с ответника.

Както бе посочено по-горе, с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят да плати цена.

Съществените елементи на договора за наем са вещта, която се предоставя за временно ползване, както и цената, която наемателят дължи срещу предоставеното ползване.

Договорът е неформален и валидното му сключване не е обусловено от спазването на някаква форма. С оглед установеното от фактическа страна, че ищецът ежемесечно е заплащал сума, претендирана по фактура с основание „наем за офис“, както и безспорното обстоятелство, че ищецът е ползвал помещенията, на така извършените конклудентни действия следва да се придаде значението на съгласие както от страна на получателя на сумата в качеството му на наемодател, така и на заплатилия съответната парична сума в качеството му на наемател. Не е спорно между страните, че съществуващите правоотношения между тях касаят процесните недвижими имоти, които са ползвани от ищеца за исковия период във връзка с осъществяваната от него дейност. Ето защо се налага извод, че ищецът и ответникът са били обвързани от договорно правоотношение по договор за наем - с предмет временно и възмездно ползване на процесните недвижими имоти.

Друг извод не следва от това, че в договорите за опериране на обект не е уредено задължението за заплащане на наем, както и поради това, че договорът предвиждал всички изменения и допълнения да бъдат сключвани в писмена форма. Както бе посочено, договорът за наем е неформален и писмената форма не е форма за валидност на същия.

Това, че в договора изрично са посочени разходите, които са за сметка на ищеца, не води непременно до извод, че при положение че изрично не е посочено заплащането на наем такъв не се дължи. Напротив, видно от съдържанието на процесните договори за опериране на обект „Спиди парсел шоп“, същите регламентират правата и задълженията на страните във връзка с оперирана от възложителя мрежа от обекти „Спиди парсел шоп“ за предоставяне на неуниверсални пощенски услуги на крайни клиенти – чл. 1.1. от договора.

Съгласно чл. 1.2. от договора ответникът в качеството на възложител възлага, а ищецът в качеството на изпълнител приема със свои ресурси и за своя сметка срещу възнаграждение да обслужва клиенти на възложителя, като извършва дейностите, посочени в чл. 1.2., б. „а“б. „г“ от договора. При положение че е уредено, че изпълнителят със свои ресурси и за своя сметка обслужва клиенти на възложителя, то не е необходимо изрично да бъдат посочвани разходите, които ще бъдат за сметка на изпълнителя. Напротив, при общата формулировка, че изпълнителят извършва дейност за своя сметка, това би означавало, че разходите, които биха поети от възложителя, следва да бъдат изрично посочени в договора.

Следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че ищецът е заплащал консумативи и комунални такси за ползването на процесните имоти, доказателство за което са 3 представените по делото платежни нареждания за консумативи, както и извънсъдебното признание на ищеца, обективирано изпратената от него нотариална покана, че разходите за комунални услуги са е негова тежест. Това обстоятелство отново е индиция за съществуването на наемно правоотношение, доколкото по силата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта.