Решение № 4430 от 11.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4430 гр. Пловдив, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330108413 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. К. П. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“, обективирана в договор за потребителски кредит № **/ **г., сключен между страните, е нищожна.

В исковата молба се излагат съображения, че на 17.08.2023 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **/**г., по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 700 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 41,00 % и ГПР в размер на 48,73 %.

Съгласно глава V от договора – „Поискани от клиента допълнителни възможности“, била предоставена услуга „Фаст“ – право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. В глава V I „Параметри по кредита“ било посочено, че ищецът дължи на ответника сумата в размер на 280 лева за закупената услуга „Фаст“. От правна страна се излагат съображения, че посочената клауза се явява недействителна, доколкото не е 1 включена в ГПР, като по този начин се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място посочената клауза била нищожна и поради накърняване на добрите нрави, доколкото нарушавала принципа за справедливост в гражданскоправните отношения. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се признава исковата претенция. Претендира се съдът да постанови решение по чл. 237 ГПК при признание на иска, както и да не възлага разноски на ответника, доколкото същият не е дал повод за завеждане на делото. При условията на евентуалност, се възразява за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД и М. К. П. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **/ **г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 700 лева. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41,00 %, годишният процент на разходите е 48,73 %, а задължението следва да се погаси на осемнадесет месечни анюитетни вноски.

В раздел V- ти от посочения договор за кредит, ясно е посочено, че се предоставят допълнителни услуги „Фаст“- приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и „Флекси“- право на промяна на погасителния план.

Допълнително, в раздел VI- ти от договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени, като за услуга „Фаст“ се заплащат 280,00 лева, а за услуга „Флекси“ се заплащат 448,00 лева. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че в раздел VI- ти първоначално за потребителя е определена обща сума за плащане от 937,22 лева, а след включване на възнаграждението по двата пакета за „услуги“ сумата се увеличава на 1665 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и М. К. П. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен 2 заем в размер от 700 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съдът счита за нужно да посочи и че предмет на настоящия процес е единствено клаузата от договора за кредит, установяваща задължение за потребителя да заплати на кредитора допълнителното възнаграждение на услуга „Фаст“ в размер от 280,00 лева.

Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в размер от 280,00 лева за услугa „Фаст“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит ( л. 5 от делото ) - в раздел V- ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел VI- ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги.

Съдът счита, че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от 280,00 лева за допълнителнa услугa “Фаст“, предмет на настоящото производство ( раздел VI- ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга” ), не е и индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на тъврдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника.

Отделно от гореизложеното, то следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца ( длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие).

Дейностите за услугата „Фаст“ по разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и 3 управлението на кредита са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел VI- ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „Фаст“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит : съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,73 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставя услугата „Фаст“, то същата е с характер на възнаграждение и е следвало стойността й да бъде включена изначално при формирането на ГПР ( стойността на услугата е сигурен разход за потребителя ). В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително 4 възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи в процента на разходите по кредита. Предвид изложеното, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика кредитът му се оскъпява двойно.

Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да стори информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. С оглед приетите по-горе постановки, съдът приема, че с включването на възнаграждението по услугата „Фаст“ в размер от 280,00 лева, разписано в раздел V I - ти от договора за кредит, ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Предвид обстоятелството, че клаузата от раздел VI- ти от процесния договор, касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер от 280,00 лева е нищожна на специалното основание по чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, то не следва да се обсъждат допълнителните доводи на ищеца, касаещи недействителността на посочения текст от договора.

Предвид изложеното, предявеният иск следва да бъде уважен изцяло и на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, клаузата от раздел VI- ти от Договор 5 за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **/ **., касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер от 280,00 лева, да бъде прогласена за нищожна.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 8/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.

Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, 6 националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Разпечатката съдържа 28 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/307b7473-61db-4ba9-9d6f-846feac1b3fd