Решение № 4595 от 08.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4595 гр. Пловдив, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20265330103452 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Л. С. А., чрез адв. М., против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, за прогласяване на нищожността на договор за кредит № **** от **** г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10, и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК, а при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск, предявява иск за прогласяване на нищожността на клаузата „такса разглеждане“ по споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от дата **** г. към договор за кредит № *** от ***** г., поради неспазване на нормите на чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит № **** от **** г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 450 евро, при ГПР 49,10 % и годишен лихвен процент от 40,97 %. Ищцата сочи, че съгласно споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от дата *** г., към ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ №**** г. следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 92,99 евро. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради неспазване на разпоредбата на чл.22 ЗПК. Навежда твърдения за неизпълнение на законовите изисквания на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, поради непосочване в договора на приложимия лихвен процент и условията на прилагането му, както и на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР, без да е налице ясно написана методика за неговото формиране. Намира, че не ставало ясно дали в ГПР била включена таксата за експресно разглеждане, поради което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на кредита. Счита, че посочването в договора на ГПР, който не съответства на реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика. При условията на евентуалност навежда доводи за нищожност на клаузата за такса за разглеждане, като противоречаща на чл.10а, ал.1 ЗПК. Позовава се на забраната кредиторът да изисква заплащането на такси и 1 комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Навежда доводи за накърняване на добрите нрави, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение. Счита, че процесната клауза е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Предвид изложените твърдения, предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД не е депозирал писмен отговор, но е депозирал насрещна искова молба, с която оспорва предявения иск по неговото основание.

С разпореждане № *****г. по делото е приет на основание чл. 211, ал. 1 ГПК за съвместно разглеждане в настоящото производството предявения насрещен осъдителен иск от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, срещу Л. С. А., обективиран в насрещна искова молба, за осъждане на ответницата по насрещния иск да заплати на ищцовото дружество, сумата от 450 евро, представляваща непогасена главница по договор за кредит № **** от **** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – **** г. до окончателното изплащане на вземането.

В насрещната искова молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит № ***** от**** г., по който е усвоена от заемополучателя сумата от 450 евро, която следвало да се върне в срок от 30 дни на окончателен падеж – **** г., ведно с дължимата договорна лихва от 15,01 евро. Общият размер на задълженията по договора бил 465,01 евро. Ищецът по насрещния иск твърди, че потребителят се е възползвал от правото си да получи допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, като за целта било сключено нарочно споразумение от ***г. Искането за отпускане на кредита било разгледано в рамките до 15 минути, срещу което потребителят дължал такса от 92,99 евро, платима до ****г.

Твърди, че е изпълнил задължението си да предостави заемната сума, като същата била преведена по „Изипей“. На падежа ответницата по насрещния иск не е изпълнила задължението си да погаси заема, поради което претендира заплащане на главницата от 450 евро. Излага подробни съображения за липса на сочените от потребителя пороци в процесния договор за кредит, като счита, че са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Поддържа, че поисканата услуга и заплащането на такса за нея гарантирало на ищцата единствено получаването и, но не и конкретен резултат, като тя не представлявала условие за отпускане на кредита. Сочи, че услугата бързо разглеждане не представлявала действие по управление или усвояване на кредита.

Моли за отхвърляне на предявения от Л. С. А. установителен иск, за уважаване на насрещния иск, както и за присъждане на сторените разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от процесуалния представител на ищцата.

В указания срок е постъпил отговор на насрещния иск от Л. С. А. със становище за неговата неоснователност. Счита договора за кредит за изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради наличие на пороци, изтъкнати вече в първоначалната искова молба. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По установителния иск на ищцата Л. С. А. против „Вивус.БГ“ ЕООД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност 2 на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания, а именно нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и т.9 ЗПК, водещо до недействителност на договора за кредит съгласно чл.22 ЗПК.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит № **** от **** г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 450 евро е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Заетата сумата следвало да се върне в срок на тридесет календарни дни считано от датата на усвояване на кредита или на падеж **** г., при лихвен процент 40,97 % и годишен процент на разходите 49,10 %. Не е спорно също така, че между страните е сключено и споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от **** г., съгласно което кредиторът се задължава да разгледа подаденото от кредитополучателя искане за отпускане на кредит и да предостави отговор в рамките на 15 минути, срещу което кредитополучателят се задължава да заплати на кредитора възнаграждение в размер от 92,99 евро. Страните не спорят също така, че възнаграждението за допълнителната услуга не е включено при формиране на ГПР на договора.

По същество на правния спор:

При така установените безспорни фактически обстоятелства, спорът между страните е правен и се концентрира около това дали уговореното възнаграждение за предоставена допълнителна услуга следва да бъде част от ГПР.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и 3 относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.