Решение № 119 от 26.02.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Бургас, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело № 20252100501286 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивни жалби срещу Решение №939/29.04.2025г., постановено по гр.д.№6863/24г. на Районен съд Бургас.

Въззивницата – ищец Е. Т. П., чрез адв. Димитров обжалва решението в частта, с което е отхвърлен предявения от нея срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД, иск за прогласяване за недействителен договор за паричен заем №4878186, сключен между ищцата и ответника, на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД.

Въззивницата излага хронологията на възникналото на 17.08.2023 г. правоотношение по договор за паричен заем № 4878186 между нея и „Файненшъл България“ ЕООД, съгласно чл. 2 от който ищцата е получила сумата 1500 лв. и се задължила да я върне на 12 вноски, за срок от 12 месеца, при размер на двуседмичната погасителна вноска в лева:

199.93 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 35,00%. Излага хронологията и условията на сключен договор за предоставяне на гаранция №4878186 от 17.08.2023 г, между „Файненшъл България“ ЕООД и ответника по настоящото дело , по който ответника е овластен да приема вместо гаранта изпълнението на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта.

Въззивницата излага съображения, че нито в договора за кредит, нито в погасителния план към същия е посочено как точно се формира ГПР, както и дали същият включва възнаграждението за гарант.

При така изложената фактическа обстановка, оспорва извода първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит не е нищожен, тъй като невключването на възнаграждението за поръчител в ГПР не обосновава извод за нищожност на договора за кредит. Като цитира изводите на съда, въззивницата намира, че липсват мотиви дали 1 възнаграждението за предоставяне на гаранция е включено в ГПР или не, както и дали е налице правилно посочване на ГПР. В тази връзка се позовава пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, чл.22 ЗПК, Решение №257 от 28.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 91/2023 г./ и на решението по делото С-714-22 на СЕС, както и на като обосновава извод, че всяко неспазване на императивните изисквания относно съдържанието на потребителския договор води до неговата нищожност, в т.ч. и посочването на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит Въззивницата излага съображения, че поставените от кредитора изисквания към физическите лица-поръчители, както и към банковата гаранция (другите две опции за предоставяне на обезпечение по кредита) са непосилни за нея и трудно изпълними поначало.

Така единственият възможен за нея избор е бил да избере обезпечението да бъде предоставено под формата на поръчителство/гаранция, осигурена от свързаното с Дружеството кредитодател „Файненшъл България“ ЕООД. Направеният от нея избор не променя извода, че договорът за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД е задължително условие за получаването на кредита, а възнаграждението за гаранта е задължителен за потребителя разход, който е следвало да бъде включен при определянето на ГПР – в подкрепа на изводите си посочва съдебна практика. Обосновава извод, че предвид свързаността на „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл България“ ЕООД, възнаграждението на поръчителя представлява скрита комисионна за кредитодателя. която е следвало да бъде включена в погасителния план и ГПР, което не е извършено, поради което нарушен е чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК.

Въззивницата препращаме и към и цитира актуалната практика на СЕС - Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС, в което се казва, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя “ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Според въззивницата, в настоящия случай възнаграждението за поръчителя, в размер на 1800.84 лева не фигурира в ГПР, което води до грешно посочване на ГПР и невъзможност за потребителя да вземе информирано решение относно икономическите последици на договора и дали да го сключи. Така посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се приравнява на липса на ГПР, а това води до нищожност на целия договор, съгласно императивното правило на чл. 22 ЗПК – цитира Решение С-714/22 на СЕС.

Като краен извод въззивницата излага съображения, основани на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като намира, че със сключването на договора за поръчителство, кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК.

Поради което и договорът на това основание следва да се счита нищожен – посочва практика на СЕС и на съдилищата в Република България..

Въззивницата претендира минимално адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 във вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 864.00 лева с ДДС. Ако се приеме, че делото е с особена правна и фактическа сложност, се позовава на чл. 2, ал. 5 и ал.9, §2а от Наредба № 1 от 9 юли 2004 Г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като прилага интернет справка, че адвокат Антоний Димитров е регистриран по ДДС, поради което за него възниква задължение да начисли ДДС върху претендирания от него хонорар – излага подробни съображения и примери и цитира съдебна практика.

Въззиваемият – ответник представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК писмен отговор на жалбата. В него излага съображения за потвърждаване на решението в обжалваната от ищеца част. Развива подробни съображения, че клаузата на чл. 2.8 от договора за паричен заем не противоречи на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.10, ал.1 от ЗПК – на осн. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК в него са посочени годишния процент на разходите (41,88 %) и общата сума дължима от потребителя (2399,16 лв.); взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора) договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, 2 както и други разходи, освен посочените в него; общата дължима сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договорите съгласно известните към момента на сключване на договора разходи, съобразно мотивите по дела С714/22 и С448/17 на СЕС; заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР.

С позоваване на чл.19 от Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити, точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, въззиваемият излага съображения, че думата „допускания“ в закона и в директивата се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, презумпции, като в настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на Приложение № 1 - че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в чл. 2, т. 8 от договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на други видове потребителски кредити, какъвто настоящия не е.

Въззиваемият извършва анализ и излага подробни съображения относно понятията „общ размер на кредита“, „общите разходи по кредита“, „годишен процент на разходите по кредита“, посочен в договора за паричен заем, позовавайки се на чл. 19, ал. 1 ГПК, т. 29 от Решението по дело С-290/19 на СЕС, за да обоснове извод, че в договора за потребителски кредит са посочени основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР, съобразно изискванията на Закона за потребителския кредит и Директива 2008/48/ЕО. Така обосновава извод, че договорът не само формално покрива минимално изискуемите реквизити начл. 11, ал, 1 т. 10 ЗПК, но посочените параметри са и коректни, договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен.

Въззиваемият намира, че е неоснователно твърдението, че потребителят е бил умишлено заблуден относно цената на финансовата услуга - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който потребителят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“ Дадена в § 1, Т-1 ДР ЗПК – излага подробни съображения, че предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от заемодателя, сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договора за кредит или за предаване на заемната сума, подписан след сключването на договора за паричен заем и след получаване на заемната сума. Излага съображения, че съгласно Директива 2008/48/ЕО, при промяна на условията по договора не се изчислява и посочва нов ГПР – цитира решението по дело С-453/10 на СЕС, по въпроса какво следва да се окачестви като „заблуждаваща“ практика, състояща се в посочването на по-нисък ГПР, както и решенията по дело C-42/15 на СЕС, С -714/22 на СЕС. Така обосновава извод, че в процесния случай заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията чрез дружество-гарант, индивидуално договаря с него съответните приложими в отношенията им условия, поради което не може да се приеме, че същият е бил лишен от възможността да определи обхвата на задълженията си.

Въззиваемият оспорва твърдението на въззивника, че договорът за паричен заем е нищожен, тъй като клаузата за договорна лихва противоречи на добрите нрави е неоснователно – в тази връзка излага съображения, че в ЗПК изчерпателно са изброени основанията за недействителност на договорите за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК), основанията за нищожност на отделни договорни клаузи - чл. 21 и чл.24 ЗПК, както и разпоредбите на чл. 143 - 146 от Закона за защита на потребителя. В ЗПК не фигурира основание за нищожност/ недействителност „противоречие с добрите нрави“ и липсва и препратка към съответните разпоредби из Закона за задълженията и договорите; няма и изискване за съотношение на размера на възнаградителната лихва и законната лихва единственото ограничение касае размера на годишния процент на разходите, в който е включен размера на договорената лихва по договора. В тази връзка посочва съдебна практика, за да обоснове извод, че при наличието на нормативно установена горна граница на разходите по договорите за потребителски кредит (чл. 19, ал. 4 ЗПК), не са налице условия за размера на договорната лихва. Намира, че възнаградителната лихва по договора не следва да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва - излага съображения, че 3 законната лихва и възнаградителната лихва имат различна същност – първата е предвидена да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, тя се дължи наред с изпълнението; втората е цената на предоставените в заем парични средства.