Решение № 888 от 23.11.2020, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

Номер 888

23.11.2020 г.

Град Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Пловдив

VI състав

На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:

Секретар:

Председател: Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Членове:

Виделина С. Куршумова

Стойчева

Таня Б. Георгиева

Ангелинка И. Костадинова като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно гражданско дело № 20205300502091 по описа за 2020 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от от Ф. Й. Г. против Решение № 2087/24.06.2020г., пост. по гр.д.№ 10099/2019, ПРС, с което е признато за установено в отношенията с Ф.

Й. Г. , че „Ти би ай банк“ ЕАД има вземане спряно него в размер на 7 476,05лв., от които 5 046,95лв. главница, 2 211,09лв. договорна лихва, за периода 05.08.201806.10.2018г., 218,01лв. обезщетение за забава за периода 05.08.2018-17.01.2019г., ведно със законната лихва върху главницата , считано от подаване на заявлението по чл.417/01.02.2019г./ до окончателното изплащане на задължението; - осъден е за разноски в заповедното и исковото производство.

Жалбоподателят Ф. Г. поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че договорът е нищожен поради противоречието му със закона, заобикалянето на закона и накърняване на добрите нрави. Нищожни са клаузите за лихвен процент и ГПР. Не сочи други конкретни пороци. Моли за отмяна на постановеното решение и постановяване на ново такова, с което отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна „Ти би ай банк“ ЕАД оспорва жалбата, като поддържа, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Поддържа и че не е налице противоречие на договора със ЗПК и ЗЗП, като счита, че процесният договор съдържа минималното съдържание съобразно изискванията на чл.11 и чл.22 от ЗПК. Моли за потвърждаване на 1 решението. Претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник по делото, останал недоволен от съдебното решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

Жалбоподателят е ответник в производството пред първоинстанционния съд, сезиран с обективно съединени установителнни искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи заплащане по Договор за потребителски кредит № 7000520242, за които претенции е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№1743/2019, ПРС.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е установил, че между страните е сключен процесният Договор №7000520242/27.04.2018 с предмет предоставяне на потребителски кредит от 6249,48лв., която сума е следвало да бъде върната, съобразно погасителния план към договора. Приел е за установено, че плащанията са преустановени на 27.06.2018г., като е кредитирал заключението на ССЕ, че са изплатени общо 1510,94лв. Приел е, че е настъпила предсрочна изискуемост поради неплащане на повече от три месечни вноски /м.08,09,10,2018г./, като кредиторът е направил волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост, което е получено от длъжника на 28.12.2018г. Обсъдил е възражението за наличие на неравноправни клаузи, като е приел, че са изпълнени изискванията на чл.10, чл.11 от ЗПК относно формата и съдържанието на договора. Приел е, че посоченият ГПР не надвишава максимума, посочен в закона, поради което и не е налице нарушение на чл.19 от ЗПК. Обсъдил е и възражението за нарушаване на добрите нрави, като е приел, че в случая не е налице подобно нарушение. Въз основа на това е приел, че кредитополучателя следва да върне главницата по договора за кредит, както и да заплати договорните лихви и договореното обезщетение за забава.

2

Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд въз основа на приетите по делото писмени доказателства, поради което и на осн. чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Оплакванията на жалбоподателя са свързани с нищожност на клаузите за договорната лихва и ГПР, както и нищожност на договора поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави. Доколкото не се сочи в какво се изразява противоречието със закона и накърняване на добрите нрави, а оплакванията са бланкетни, съдът, при служебна проверка на договора между страните, не установява подобни пороци. Най-общо, с процесния договор не се цели поставяне на потребителя в неравноправно положение, не са договорени необосновано високи възнаградителни лихви, не се цели облагодетелстване на единия договарящ за сметка на другия, не се изполва монополно положение на пазара и т.н., или обобщено не се преследват забранени от закона цели.

В процесния договор за кредит е посочено, че ГПР е 41,55 % , а ГЛП – 27,09%. Безспорно договорът е съобразен с изискванията на ЗПК относно максимално допустимия размер на ГПР /под петкратния размер на законната лихва/. В случая е уговорена възнаградителна лихва в размер на 27,09%. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва, която не надвишава трикратния размер на законната лихва, който размер е приет от практиката като максимално допустим. Доколкото потребителят е по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, пък съгл. чл.26 от ЗЗД е нищожна. В тази насока е и ориентирана трайната съдебна практика /напр. в О№901/10.07.2015, гр.д.№6295/2014, 4г.о., ВКС е разяснил, че „за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тези случаи се дължи само законната лихва.“/. Предвид тези разяснения, в случая не е налице договорка, която да накърнява добрите нрави и да поставя потребителя в неравноправно положение. Договорената лихва е под приетия от практиката максимален размер.

3

Наведените оплаквания във въззивната жалба се явяват неоснователни. В този смисъл искът за установяване на дължимост на претендираната възнаградителна лихва се явява основателен и следва да бъде уважен.

До същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд, поради което и постановеното решение като праавилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.

По разноските

Жалбоподателят следва на осн. чл.78 от ГПК да заплати на въззиваемата страна разноски за юрисконсултско възнаграждеение в размер на 100лв..

С оглед на изложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2087/24.06.2020г., пост. по гр.д.№ 10099/2019, ПРС.

ОСЪЖДА Ф. Й. Г. , ЕГН **********, с. К***** , да заплати на „Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, гр. София, ул. Димитър Хаджикоцев № 52-54, сумата от 100лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в месечен срок от връчването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4