Решение № 1222 от 24.08.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1222 гр. Русе, 24.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. И. при участието на секретаря Елисавета Янк. Янкова като разгледа докладваното от Ивайло Д. И. Гражданско дело № 20244520100910 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от П. Д. И. против първоначалната ответница И. Н. В. за заплащане на общо 3 525,60 лева, представляващи обезщетение за лишаване от ползването на притежаваната от ищеца 1/2 идеална част от съсобствен недвижим имот, представляващ жилище – апартамент, находящ се в гр. Русе, ***************. Претендираната сума се състои от 1 018,40 лева за периода от 29.08.2022 г. до 28.01.2023 г. и 2 507,20 лева за периода от 29.01.2023 г. до 16.02.2024 г.

След смъртта на първоначалната ответница И. Н. В. на 04.10.2024 г., с определение № 4835/04.12.2024 г. производството по делото е възобновено и на основание чл. 227 ГПК като ответник е конституиран нейният законен наследник Д. П.

Д.. Ищецът твърди, че с Решение № 260045/08.04.2021 г. по гр.д. № 108/2021 г. по описа на Районен съд – Кубрат е прекратен гражданският му брак с И. Н. В..

По време на брака страните придобили процесния недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност, поради което след прекратяване на брака същият останал в обикновена съсобственост между бившите съпрузи при равни квоти от по 1/2 идеална част.

Ищецът сочи, че след фактическата раздяла между бившите съпрузи И. В. и синът им Д. останали да живеят в процесния апартамент, докато самият той бил лишен от възможността да ползва имота съобразно правата си.

Твърди, че отношенията между бившите съпрузи били трайно влошени, като между тях били водени и производства по Закона за защита от домашното насилие. В рамките на тези производства спрямо него били постановявани защитни мерки, включително забрана да доближава жилището.

С нотариална покана, връчена на И. В. на 28.01.2022 г., ищецът заявил желание 1 да бъдат уредени отношенията между съсобствениците, като при невъзможност да ползва имота поискал да му бъде заплащано обезщетение в размер на 200 лева месечно за притежаваната от него 1/2 идеална част. Отправена била и последваща нотариална покана от 02.03.2023 г. за предаване владението на имота.

Ищецът се позовава и на предходно водено между него и И. В. производство, по което последната била осъдена да му заплати обезщетение за лишаване от ползването на същия недвижим имот за предходен период. Поддържа, че това положение е продължило и през процесните периоди, поради което моли ответникът, като наследник на И. В., да бъде осъден да му заплати общо сумата от 3 525,60 лева, както и направените разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Д. П. Д., в качеството си на наследник на И.

Н. В., оспорва изцяло предявените искове. Твърди, че през процесния период неговата майка не е обитавала постоянно процесния апартамент, а се е установила да живее на семейни начала със своя партньор К. Д. в с. ****, обл. Русе. В апартамента останал да живее самият ответник, който по това време бил непълнолетен и посещавал училище в близост до жилището. През 2022 г. майка му периодично го посещавала, за да му приготвя храна, да пере и да почиства, но постепенно изнесла личните си вещи и преустановила да обитава жилището. Впоследствие ответникът се грижел самостоятелно за себе си. Ответникът оспорва и твърдението, че подмяната на патроните на входната врата била извършена от неговата майка с цел да лиши ищеца от достъп. Твърди, че смяната се наложила след инциденти, при които ключове на ищеца били счупени в заключващите механизми.

Поддържа още, че обстоятелството, че самият той е живял в апартамента, не може да се приравнява безусловно на лично ползване от страна на неговата майка, доколкото ищецът също е негов баща и през целия исков период ответникът е бил непълнолетен, поради което и двамата родители са били длъжни да осигуряват неговата издръжка и жилищни нужди. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и претендира разноски.

С отговора ответникът е предявил и насрещен иск, с който е поискал разпределение на ползването на три съсобствени между страните недвижими имота. С определение от 24.04.2025 г. насрещният иск е оставен без разглеждане като процесуално недопустим, поради което същият не е предмет на произнасяне с настоящото решение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори по делото, че с Решение № 260045/08.04.2021 г. по гр.д. № 108/2021 г. по описа на Районен съд – Кубрат е прекратен гражданският брак между П. Д. И. и И. Н. В..

Безспорно е и че процесното жилище е съсобствено между тях, като след прекратяването на брака всеки от бившите съпрузи е притежавал по 1/2 идеална част от него.

Няма спор и относно обстоятелството, че синът им Д. П. Д. е живял в 2 процесното жилище през исковия период, както и че през същия този период същият не е бил навършил пълнолетие.

Безспорно е още, че ищецът преимуществено живее и работи във Франция и се е завръщал в Република България периодично.

От приложените гр.д. № 4662/2020 г. и гр.д. № 1430/2022 г. по описа на РРС се установява, че между П. И. и И. В. са водени производства по ЗЗДН. По гр.д. № 1430/2022 г., след въззивното произнасяне, е постановена мярка, с която П. И. е задължен да не доближава жилището, обитавано от И. В., за определен срок.

От представената нотариална покана се установява също, че още на 28.01.2022 г. П. И. е отправил писмено искане до И. В. за уреждане на отношенията им по повод ползването на общия имот и за заплащане на обезщетение, ако не му бъде осигурена възможност за неговото ползване. Следователно наличието на писмено поискване не е спорен въпрос по настоящото дело.

Спорът се концентрира върху друго обстоятелство, а именно дали през двата процесни периода И. В. лично е използвала общата вещ по начин, с който е възпрепятствала или ограничавала ищеца да я използва съобразно правата си, и дали именно нейното поведение е породило претендираното имуществено разместване.

По делото са разпитани свидетелите С.Р. И. и Р.И.И.. Свидетелката С.Р. И. е майка на ищеца и баба на ответника. Същата заявява, че според нейните сведения И. и Д. живеели заедно в процесния апартамент през 2022 г. и 2023 г., като И. останала там до смъртта си. Свидетелката заявява още, че била чувала, че И. има приятел, но не знае дали е живяла с него. Същевременно от показанията й става ясно, че тя не живее в непосредствена близост до процесния имот, а в с. Брестовене, както и че не разполага с непосредствени ежедневни наблюдения върху начина на живот на И. В. през процесния период. Поради това съдът намира, че показанията на свидетелката относно постоянното местоживеене на И. В. следва да бъдат преценявани внимателно, както поради липсата на непосредствени впечатления по този конкретен въпрос, така и с оглед близката родствена връзка на свидетелката с ищеца. Самата родствена връзка не води до недопустимост или недостоверност на показанията, но по силата на чл. 172 ГПК задължава съда да ги прецени наред с всички други данни по делото.

Различни и значително по-конкретни са показанията на свидетелката Р.И.И..

Последната живее в непосредствено съседство с процесния апартамент и е поддържала лични отношения с И. В.. Тя заявява, че И. първоначално е живяла в апартамента на *****, но през 2022 г. се е установила при своя приятел К. в с. ****.

Според свидетелката И. продължавала да идва при сина си през седмица или през около десет дни, като пускала пералня, приготвяла му храна и почиствала жилището, след което си тръгвала. Свидетелката сочи още, че И. постепенно изнесла личния си багаж, като през 2023 г. вече нямала свои вещи в апартамента. Заявява също, че около Коледа на 2022 г. И. предала ключовете на сина си след възникнал между тях спор и впоследствие, когато идвала, не се качвала в жилището, а изчаквала долу или оставяла вещи чрез свидетелката. Съдът намира показанията на Р.И. в тази им част за достоверни, доколкото свидетелката разполага с непосредствени впечатления от ежедневието на И. В., живее в съседство с процесния имот и описва конкретни, последователни факти относно начина и честотата на посещенията й.

Съдът не подминава обстоятелството, че по делото е представен писмен 3 отговор, подаден от И. В. по гр.д. № 4991/2023 г. по описа на РРС, в който е направено изявление, че „от м. декември 2023 г. се преместих да живея в с. **** в съжителство с друг мъж“. Това изявление действително влиза в противоречие с част от показанията на Р.И., според които преместването и постепенното изнасяне са започнали значително по-рано. Съдът намира обаче, че това изявление, направено в друго съдебно производство и по повод различен спор, не може да бъде разглеждано изолирано и да замести преценката на всички събрани в настоящото производство доказателства. То представлява доказателствен факт, който следва да бъде обсъден наред с останалия доказателствен материал, но не установява със сила на пресъдено нещо нито точното местоживеене на И. В. през всеки отделен момент, нито характера и обема на фактическата власт, която тя е упражнявала върху процесния имот. Не може да бъде пренебрегнато, че дори самото съдържание на останалите доказателства очертава един постепенен процес на отделяне на И. В. от процесното жилище, а не еднократна промяна на местоживеенето на точно определена дата.

Първоначално тя е обитавала жилището заедно със сина си, впоследствие започнала преимуществено да пребивава при своя партньор, като продължила периодично да посещава Д. и да се грижи за домакинството му, постепенно изнесла личните си вещи, а накрая преустановила и самостоятелния си достъп до жилището.

Следователно посочването от нея на м. декември 2023 г. като момент, от който се е „преместила да живее“ в ****, само по себе си не е достатъчно да установи, че до този момент тя непрекъснато е използвала процесния апартамент лично и изключително по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС.

Не водят до обратен извод и постановените мерки по ЗЗДН. Безспорно е, че за определени периоди спрямо ищеца са били налагани ограничения да доближава жилището. Тези съдебни актове обаче са постановени в производство със специфичен предмет и защитна функция. Те не разрешават със сила на пресъдено нещо имуществените отношения между съсобствениците относно дължимостта на обезщетение за ползването на общата вещ, нито освобождават ищеца в настоящото производство от задължението да докаже фактическия състав на предявеното от него вземане.

Отделно от това съдът съобразява представените Решение № 25/08.01.2024 г. по гр.д. № 4471/2022 г. по описа на РРС и Решение № 237/06.06.2024 г. по в.гр.д. № 294/2024 г. по описа на РОС. С тях е разрешен спор между П. И. и И. В. относно дължимостта на обезщетение за ползването на същия недвижим имот за предходния период от 28.01.2022 г. до 28.08.2022 г. Обстоятелството, че за този предходен период И. В. е била осъдена да заплати обезщетение, не означава, че фактическият състав на вземането следва да се счита доказан и за всеки последващ период до прекратяване на съсобствеността. Предмет на силата на пресъдено нещо са правоотношенията за периода, за който е постановено предходното решение. Ползването на недвижим имот по естеството си представлява фактическо състояние, което може да се променя във времето.

Поради това за последващ период съдът следва самостоятелно да установи кой е ползвал имота, в какъв обем и дали поведението на конкретния съсобственик е препятствало другия да упражнява правата си. Именно в тази насока по настоящото 4 дело са събрани доказателства за промяна във фактическото положение след периода, който е бил предмет на предходното производство.

От правна страна съдът намира следното:

Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин, който не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата си. По силата на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, считано от деня на писменото поискване.