Решение № 7107 от 22.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7107 гр. София, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело № 20241110176275 по описа за 2024 година

Ищецът П. И. К. твърди, че на 20.9.2024г. е сключила с ответника „Вива Кредит „ АД, договор за потребителски кредит№ *, при който й била предоставена в заем главница от 1400лева, с фиксиран ГЛП 40,32 % , ГПР 49,50 %, като общият размер на плащането възлизал на 2760,15 лева. Твърди, че впоследствие разбрала, че следва да заплати сумата от общо 3396,75 лева, които, освен главница и възнаградителна лихва, включвали и такса за експресно разглеждане, съгласно чл.1,ал.2 и 3 и 4 от договора и неустойка за непредставено обезпечение, съгласно чл.4, ал.1 и 2. Счита, че договорът е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи – ГЛП възлиза на 40,32 % , като лихвата е прекомерна, като надвишава трикратният размер на законната лихва, поради което и клаузата е нищожна, като противоречаща на добрите нрави; ГПР, посочен в договора, не е действителният , същият е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е включена допълнителната такса и неустойка.;Счита, че тъй като не са спазени разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК / липсва методика за формиране на ГПР, неясно е кои разходи по договора го формират; в погасителния план е посочена сумата 3396,75 лева , което означава, че таксата и неустойката следва да се включват в ГПР, като по този начин, неговият размер надвишава 50 %, допълнителната услуга не съставлява реално предоставена възможност или преференциално условие, което да обосновава заплащането на възнаграждение, като е налице забраната на чл.10а ЗПК, таксата е начислена във връзка с процедурата по усвояване на кредита.

Разпоредбата е и неравноправна. Разпоредбата за неустойка е нищожна – противоречие със закона и добрите нрави, противоречи на чл.32,ал.4 ЗПК, като клаузата заобикаля и разпоредбата на чл.71 ЗЗД-; същата излиза извън присъщите й функции. Поради изложеното предявява: иск за признаване на договора за кредит за нищожен, съединен евентуално с иск за признаване на разпоредбите на чл.1,ал.2 и 3 и 4 и чл.4, ал.1 и 2, за 1 нищожни..

Ответното дружество в срока за отговор, оспорва допустимостта на исковете за нищожност, с довод, че не е налице правен интерес / интересът на ищеца се извлича от твърдението, че все още се търсят суми и искането ответникът да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо относно твърдението за нищожността на догоовра/, по основателността, се сочи, че в ДПК, относно методиката за ГПР, приложимо е само първото базово допускане на т.3, б.а на приложение 1 към ЗПК, което е посочено императивно в закона, следователно не е нарушена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Счита се, че неустойката не следва да се включва в ГПР, поради разпоредбата на чл19, ал.3 ЗПК. Таксата е за допълнителна услуга, избрана доброволно от ищцата, и също не следва да се включва в ГПР, тъй като плащането не е за действие свързано с усвояването на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение усвояването и управлението на ДПК, като услугата не е със задължителен характер, поради което и ГПР не надвишава 50 %. Сочи се, че ДПК е сключен по искане на ищцата, поради което се счита, че уговорките са индивидуални, защото на ищеца е дадена възможност да влияе на съдържанието на разпоредбите. Относно неустойката, сочи се, че същата е предвидена, за да дисциплинира длъжника, кредиторът е поел по – голям риск като ищцата е имала изборът да не сключи договора, или в 14-дневен срок от сключването, да се откаже от него, като върне само главница, като същата не следва да се включва в ГПР, който се изчислява в момента на сключване на договора, а неустойката се дължи на по – късен етап, както и на основание чл.19,ал.3 ЗПК. Разпоредбата на чл.33 ЗПК не намира приложение, като разпоредбата на чл.71 ЗЗД е неприложима. Оспорва се твърдението за противоречие със закона, защото не са нарушени императивни правни разпоредби, включително чл.71 ЗЗД.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД – противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, противоречие със закона по цитираните разпоредби – по отношение договора за кредит съединен, при условие на евентуалност, с установителен иск за нищожност на конкретна разпоредба от договора за кредит. С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, СРС е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на 20.9.2024г. са сключили договор за потребителски кредит, в който е вписано, че на ищцата се предоставя в заем главница от 1400лева, с фиксиран ГЛП 40,32 % , ГПР 49,50 %, с посочване, в самия договор, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем със срок на договора – 15 месеца, 15 вноски, че съгласно чл.4, потребителят е следвало да предостави на кредитора обезпечение, като при неизпълнение на това задължение, съгласно чл.4,ал.2 от договора, дължи неустойка от 636,30 лева, че таксата е неустойката са разсрочени, посочени като част от погасителната вноска, като общият 2 размер на плащането, без такса и неустойка възлиза на 2760,15 лева а с такса е неустойка – 3396,75лева,както и че ако аритметично която и да е сума – за такса за експресно разглеждане, или за неустойка, се включи в ГПР, то е същият ще надвиши 50 %.

СРС е съобщил на страните, че на съда е известно служебно, че към датата на сключване на договора за кредит, размерът на законната лихва възлиза на 10 % Съгласно разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на … чл.11, т.7-12 ЗПК…, договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за нищожност на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези задължения по договора в него следва да липса информация, така че при сключването на договора както и при неговото изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на първо време, каква част от месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част за погасяване на вземането по главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други разходи, такси по договора, те следва да са посочени в него. Поради възмездният характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

В договора е посочено единствено, че погасителната вноска е 184,01 лева, посочени са падежи,като е посочено, че вноската погасява „част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане” – неясно е каква част от посочените в погасителния план вноски погасява главница, каква лихва, каква – цитираната такса.

Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на разходите по кредита, общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съответно, за потребителя е неясно какви са разходите му кредита, и по какъв начин заплащането на месечната вноска от 184,01 лева ще се отрази на главницата, на възнаградителната лихва, както и на посочената такса.

И това основание е достатъчно да се посочи, че на основание чл.22 ЗПК, договорът е нищожен, поради непосочването на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Освен че липсва подобна регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК, прави договора недействителен.

3

Предвид така изложеното и доколкото размерът на главницата е виден от представената разписка, приложима е разпоредбата на чл. 23 от ЗПК , съгласно която при обявяване на недействителност на договора, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

П о отношение неустойката - видно от разпоредбата на чл.4,ал.1 от договора, в посочен срок, длъжникът следва да предостави обезпечение на кредитора, в противен случай, на основание чл.4,ал.2 от договора, дължи неустойка 636,60лв, която се разсрочва заедно с погасителните вноски, в който случай вноската възлиза на 226,45лв.

Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата, въпреки че е включени в договора, са типизирани, следователно не може да се приеме, че са били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка не отговаря и на изискването за добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал въпроса за налачието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД.

Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона.

Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес“.

Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с обезщетението за забава, като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с 1/2 , като не предвижда насрещно задължение за кредитора. В общия случая, предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на 4 кредитополучателя, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави, това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към повишаването й. Изхождайки от характера на неустойката – да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по размер, следва изводът, че от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, но липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск. Поради тази причина съдът приема, че непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Разпечатката съдържа 21 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/305da458-f4c8-47a0-bcda-d5657117f481