Решение № 39 от 06.04.2025, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Панагюрище, 06.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилиан Бл. Венчев при участието на секретаря МАРИЯ АП. БЕЛОМАЧЕВА като разгледа докладваното от Емилиан Бл. Венчев Гражданско дело № 20235230100190 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от И. Г. Б. срещу „Ай ти еф груп“ АД, с искане да се прогласи за нищожна клауза предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 400 лева от договор за кредит от 24.02.2022г. сключен между страните по делото, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл.

19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 50 лева - недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен кредит на 24.04.2022г. с ответника като му е предоставена в заем сума от 500 лв. Сочи се, че е уговорен ГПР 49,00% и лихвен процент 40,54%. Излага се, че съобразно клаузите на процесния договор била постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 400 лв, също разсрочена съобразно погасителните вноски, в случай на непредставяне на обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са конкретно уговорени. Твърди се, че преценката за действителността на клаузата за неустойка следва да бъде извършена и с оглед ТР по Тълкувателно дело№ 1/2009г. на ОСТК, ВКС, като по начина по който е формулирана в конкретния случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция. Освен това се подчертава в исковата молба, че претендираната неустойка е в размер на 50 % от заетата сума, без същата да зависи от вредите на неизпълнението. Сочи се, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията за добросъвестност, като е излязла извън присъщите си функция - обезпечителна, като се сочи че е 1 против правната логика обезпечение да се получи едва след сключване на договора, при това с поставени ограничения по отношение вида на обезпечението. В случая обаче процесната клауза предвижда задължение за потребителя за заплащане на неустойка в случай, че определен кратък срок от сключване на договора не представи обезпечение на договора чрез поръчителство на физическо лице или банкова гаранция. Твърди се, че подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитодателя. Сочи се, че от начина по който е уговорена следва да се направи извод, че кредитодателят не е търсил обезпечение на договора, а постигане на прекомерна печалба. Моли се за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че исковата молба е недопустима и неоснователна. Твърди се, че исковата претенция по установителния иск е недопустима, тъй като липсва правен интерес от предявяването на иска. Сочи се, че процесната неустойка не е била начислявана, нито заплащана. Твърди се, че действително в договора се съдържа такава клауза, но приложимостта й е дерогирана с допълнително постигната уговорка между страните. Под евентуалност, в случай, че се приеме искът за допустим са изложени просторно доводи за начина и реда, по който е сключен процесния договор за кредит. В отговора на исковата молба са оспорени твърденията на ищеца, че уговорената неустойка следа да бъде включена в размера на ГПР, тъй като чл. 19, ал. 3 ЗПК предвижда, че при изчисляване на ГПР не следва да се включват разходите по кредита, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит. Твърди се, че в конкретния случай неустойката е начислена именно поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя за представяне на обезпечение. Сочи се, че неоснователни се явяват доводите на ищеца, че възнаградителната лихва не следва да надхвърля трикратния размер на законната лихва, като не е налице съдебна практика в тази насока. Твърди се, че в конкретния случай размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен. Сочи се, че начислената неустойка не излиза от присъщите й функции, а представлява адекватно обезщетение за неизпълнение от стана на кредитополучателя за представяне на обезпечение. Твърди се, че клаузата за неустойка е ясно и точно формулирана, същата е индивидуално уговорена между страните, а ответникът е изпълнил надлежно задължението си за извършване на предварителна проверка на кредитоспособността на ищеца. Ищецът е бил запознат с условията на сключения от него договор, като е попълнил и стандартен европейски формуляр. Моли се да се отхвърлят исковите претенции. Претендират се разноски.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални 2 предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- че е налице възникнало между страните облигационно правоотношение въз основа на сключения договор за кредит, че клаузата предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради противоречие и заобикаляне на закона, както и наличие на правен интерес от предявяване на исковата претенция. Ответникът следва да докаже фактите, на които основава своите възражения, а именно, че процесната клауза е индивидуално уговорена, както и че неустойката не излиза извън присъщите й функции.

Безспорен между страните и ненуждаещ се от доказване е фактът, че между И. Г. Б. и „Ай ти еф груп“ АД е сключен договор за кредит № 462847 от 24.02.2022г.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото договор за паричен заем, че на 24.02.2022г. между заемодателя „Ай ти еф груп“ АД и заемателя И. Г. Б. е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски кредит сума в размер на 500 лв., бил уговорен ГПР 49,00% и лихвен процент 40,54%. Съобразно клаузите на процесния договор била постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 400 лв, също разсрочена съобразно погасителните вноски, в случай на непредставяне на обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са конкретно уговорени. По същество е направено искане да се прогласи за нищожна клауза на т.5.6 предвиждаща заплащане на неустойка от договор за кредит за кредит № 462847 сключен между страните по делото, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл.

19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Предмет на делото е установителен иск за нищожност на клаузата за неустойка уговорена в т.5.6 от договора за кредит, поради заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречаща на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК и при неспазване на добрите нрави. Тези обстоятелства следва да бъдат установени по делото от ищеца при условията на пълно и главно доказване.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и 3 служебно.

Настоящия съдебен състав намира, че действително клаузата за неустойка се явява нищожна поради противоречие със закона, поради следното:

В случая в т.5.6 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но така уговорената неустойка всъщност представлява договорна лихва - допълнителна печалба за кредитора.

Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в изключително кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Налагането на толкова кратки срокове и множество условия препятства всички възможности на длъжника да реагира и да ги изпълни своевременно. Всичко посочено налага изводът, че за длъжника всъщност не съществува реална възможност да избегне плащането на неустойката. Ето защо доколкото във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора тя е уговорена като част от дълга, която се заплаща разсрочено на равни части, заедно с всяка погасителна вноска. По този начин действително кредиторът е заобиколил императивната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е установен лимит на годишния процент на разходите по кредита, като процесната неустойка представлява скрита печалба за кредитор. Ето защо настоящия съдебен състав намира, че клаузата за неустойка е нищожна, поради заобикаляне на законова разпоредба – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

От друга страна клаузата за неустойка се явява недействителна и на още едно основание – противоречие с принципа за добрите нрави. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (така и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че размерът на уговорената неустойка е почти с размера на отпуснатия кредит 4

(сума по кредита 500 лева – неустойка 400 лева). Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави, поради което и така уговорената неустойка се явява нищожна и на това основание.

Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата на чл. 5.6 от процесния договор за кредит предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, с оглед на което следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен като бъде прогласена нищожността на посочената клауза.

По отношение на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда, че който е получил нещо без основание е длъжен да го върне. Както бе посочено по-горе настоящият съдебен състав намира, че е недействителна клауза от договор за потребителски кредит №462847 от 24.02.2022г. предвиждаща задължение за кредитополучателя да заплати неустойка в размер на 400 лева. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, както и допълнително назначена и приета такава се установява, че ищецът е направил плащания към ответника по процесната клауза в общ размер на 93,83 лева, която сума е платена без основание. С оглед изложеното съдът намира, че са налице всички материално правни предпоставки за уважаване на обусловената осъдителна претенция до сума в размер на 93,83 лева, за която сума и искът е бил изменен, и следва да се уважи.