Решение № 296 от 14.07.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 296 гр. Пловдив, 14.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20235001000259 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №388 от 25.11.2022 г.,постановено по т.д.№135/2022г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XII-ти състав,е отхвърлен като неоснователен предявения от Н. К. Н., ЕГН **********, с адрес гр. Е., ул. „О.м.“ №**, иск за признаване за установено между нея и М.

Р. М., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Б.“ №*, и „Т.-М.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., бул. „Н.В.“ №***, че ответниците й дължат при условията на солидарна отговорност парично вземане в размер на 46 000 лв. /четиридесет и шест хиляди лева/, ведно със законна лихва от 30.10.2017 г. до окончателно изплащане на сумата, дължими на основание запис на заповед, издаден на 01.07.2016 г. в гр. П., без протест, с падеж 09.09.2016 г., за който е издадена Заповед № 10913/13.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен лист № 12669/14.11.2017 г. по ч.гр.д. № 17194/2017 г. на ПРС, XXI - ви гр. състав.

Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство-Н. К. Н.,чрез пълномощника й адв. В. Т.,с която решението се обжалва изцяло.Жалбоподателката намира същото решение за неправилно поради противоречие с материалния закон,допуснати съществени процесуални нарушения при неговото постановяване и необоснованост.Изразява несъгласие с водещия мотив на първоинстанционния съд за отхвърлянето на иска,а именно че същият иск е погасен по давност,тъй като издаденият изпълнителен лист не е бил приведен в изпълнение в “разумен срок”.Счита този извод за неправилен и противоречащ на трайната съдебна практика,приемаща според жалбоподателката,че с подаване на исковата молба в срока по 1 чл.422 от ГПК давността се счита прекъсната към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и това е меродавният момент на прекъсване на давността в тези случаи,тъй като представлява първото по време действие с такъв ефект,предхождащо “предприемането на действия по принудително изпълнение”,какъвто според жалбоподателката е и настоящият случай.Заявява,ч трайната практика на ВКС по чл.290 от ГПК е категорична и непротиворечиа,че давността на вземане по запис на заповед се прекъсва именно с депозиране на заявление по чл.417 от ГПК,ако след това в законния срок е предявен иск за установяване на вземането,като изброява и конкретни решения на ВКС в този смисъл.

Жалбоподателката Н. Н. поддържа още и довода,че в конкретния случай давността не може да бъде ефективно прекъсвана с действия на принудително изпълнение,тъй като при подадено възражение,изпълнителното дело се пира по силата на закона и именно затова единствено приложимо се явява прекъсването й с подаване на заявление по чл.417 от ГПК,респективно при подаване иск за установяване на вземането.Посочва,че нито законодателят,нито съдебната практика,с изключение на едно единствено решение,неправилно прието от ОС-П. за правилно и меродавно,не третират никакъв “разумен срок”,различен от общата давност за вземанията по записа на заповед.Счита още,че първоинстанционният съд не е отчел извършеното със специален закон спиране на всички срокове по време на извънредно положение,а това според жалбоподателката показва,че съдът изобщо не е анализирал обстойно основателността на възражението за давност,макар да се касае за спиране на същия за 34 дни.Излага и доводи,с които обосновава становището си,че направеното от ответниците възражение за давност е неоснователно.Излага и аргумента,че след като ответниците твърдят наличие на заемно правоотношение,то следва да се приеме,че възражението за погасяване по давност на процесното вземане се отнася за изтичане на 5 годишната погасителна давност по отношение на главницата,в това число т.нар. “разумен срок”,за който говори ОС-П.,също следва да бъде разглеждан като давността за вземане по договор за заем,тоест пет години,а не като по-кратката тригодишна давност за вземания по запис на заповед.Поддържа и аргумента за доказаност на предявения установителен иск по основание,респективно за доказано съществуване на процесното вземане.

И въз основа на изложените в жалбата доводи,жалбоподателката Н.,чрез пълномощника си адв. В. Т.,моли да бъде постановено решение от настоящата инстанция,с което да се отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и да бъде уважен предявения иск като основателен и доказан.Моли да й бъдат присъдени направените разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемите М. Р. М. и “Т.М.”ЕООД-гр.П.,с ЕИК *********,са подали в законния срок общ писмен отговор на въззивната жалба,чрез общия им пълномощник адв. Н. С.,в който отговор заявяват,че оспорват изцяло въззивната жалба като неоснователна и молят настоящата инстанция да я приеме за такава,както и да потвърди обжалваното първоинстанционно решение.Молят въззивния съд да приеме за правилни доводите на първоинстанционния съд,че бездействието на кредитора в настоящия казус има за последица погасяване на неговото вземане.Подробни аргументи в тази насока са изложени и развити в отговора на въззивната жалба.Молят да им бъдат присъдени направените разноски.

От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното 2 решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд намира,че решението е процесуално допустимо и в тази връзка-че съдът се е произнесъл по иска,с който е сезиран по конкретното първоинстанционно дело и че самия този иск е допустим.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:

С обжалваното решение ОС-П. се е произнесъл по установителен иск с правна квалификация по чл.422,ал.1 ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ,предявен по т.д.№135/2022 г. по описа на същия съд от Н. К. Н. против М. Р. М. и “Т.-М.”ЕООД-гр.П. с ЕИК *********,с който е поискано да да се признае за установено по отношение на ответниците,първият-като издател,а вторият-като авалист,че дължат на ищцата при условията на солидарност сумата от 46 000 лв. По запис на заповед от 01.09.2016 г.,с падеж на 09.09.2016 г. И място на плащане-гр.Е.,предявен за плащане на 10.09.2016 г.,ведно със законната лихва върху сумата,считано от 30.10.2017 г. до окончателното плащане.

Основните твърдения на ищцата във връзка с горния иск са следните:

Твърди се,че на датата 01.07.2016 г. ответникът М. Р. М. е издал,а вторият ответник “Т.-М.”ЕООД с ЕИК ********* е авалирал запис на заповед с падеж на 09.09.2016 г. и място на плащане-гр.Е.,с който двамата ответници безусловно и неотменимо са задължили да заплатят солидарно на приносителя на записа на заповед сумата от 46 000 лв.Твърди се,че записът на заповед е бил предявен за плащане на 10.09.2016 г.,но на посочената дата длъжникът не изпълнил задължението си и изпълнение не последвало в който и да било момент след това нито от длъжника,нито от авалиста.Според ищцата,доколкото в записа на заповед от 01.07.2016 г. Е посочен падеж на плащане на определен ден и веднага след този ден той е бил предявен за плащане на длъжника,то от деня,следващ 10.09.2016 г.,длъжникът и авалистът се намират в забава на плащане на задължението си,като не е необходима друга покана за изпадане в забава на длъжника и авалиста по аргумент на правилото в ЗЗД,че срокът кани вместо човека.

Твърди се още в исковата молба,че с цел защита на правото си на вземане,ищцата подала заявление по реда на чл.417 ГПК и в резултат на това било образувано гр.д.

№17194/2017 г. по описа на РС-П., XXI-ти гр. състав,по което били издадени в нейна полза заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.Впоследствие със съобщение по горното дело,получено от ищцата на 15.02.2022 г.,същата била уведомена,че длъжниците са депозирали пред съда възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение.Това,според ищцата,пораждя правния й интерес от предявяване на процесния иск на основание чл.415,ал.1 от ГПК за установяване на вземането по процесния запис на 3 заповед.

Ответниците М. Р. М. с ЕГН ********** и „Т.-М.“ ЕООД-гр.П.,с ЕИК ********* и с управител-първия ответник,са оспорили иска изцяло с подадените от тях отговори на исковата и на допълнителната искова молба.Първото поддържано от тях възражение срещу иска,около което се концентрира основния спор по делото както в първата,така и във въззивната инстанция,е че вземането на ищцата по процесния запис на заповед е погасено по давност,като в този контекст се поддържа и аргумента,че за задълженията по процесния запис на заповед е приложим тригодишния давностен срок.Подробни съображения по повод на възражението за изтекла погасителна давност ответниците излагат в общия им отговор на исковата молба.

На второ място ответниците са изложили твърдения,че процесният запис на заповед е издаден с цел гарантиране на сключен между бившия съпруг на ищцата и издателя неформален договор за заем в размер на 25 000 лв., като от тази сума издателят на записа на заповед е върнал сумата от 5000 лв. на 10.03.2017 г. по сметка на съпруга на ищцата И.Х.Н.. Сумата по договора за заем не била реално предадена на заемополучателя в пълен размер, поради което и договорът не породил действието си. Твърдят, че извършеното плащане на горната сума погасява част от вземането по записа на заповед.

В допълнителна искова молба ищцата е оспорила всички твърдения на ответниците. Оспорила е,че е съпруга на И.Н., както към момента на издаване на цитирания запис на заповед, така и в по-късен момент и е заявила,че отношенията на ответниците с трето лице /И.Н./ нямат никакво отношение относно процесния запис на заповед.Оспорила е и направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност,заявявайки в тази връзка поддържания и пред въззивната инстанция аргумент,че подаването на заявление по чл.417 от ГПК е прекъснало давността.

В допълнителен отговор на исковата молба ответниците са оспорили предявяването на записа на заповед на издателя му да е станало на датата 10.09.2016 г.,твърдейки в тази насока,че на този ден издателят е бил извън страната.

С обжалваното решение предявеният иск е приет за допустим,но по същество е счетен за неоснователен поради погасяване на процесното вземане по давност.

Въззивният съд също счита за допустим процесния установителен иск по чл.422 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ,тъй като са налице всички предпоставки,обосноваващи допустимостта му.Така от приложеното ч.гр.д.№17194/2017 г. по описа на РС-П., XXI гр.състав се установява,че за процесната главница от 46 000 лв.,на основание процесния запис на заповед от 01.07.2016 г.,в полза на ищцата и срещу двамата ответници,е издадена заповед №10913 от 13.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,издаден е и изпълнителен лист за същата сума /ведно със законната лихва върху нея,считано от 30.10.2017 г. до окончателното плащане/,има и подадено в срок възражение срещу заповедта от ответниците,осъдени солидарно да заплатят горната сума и след уведомяването на ищцата-кредитор по заповедта за същото възражение,процесният иск е предявен от нея в законния едномесечен срок,считано от връчване на съобщението за постъпилото възражение по чл.414 от ГПК от ответниците.