Определение № 599 от 25.09.2023, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 599 гр. Кюстендил, 25.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20231500500416 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.

Образувано е по постъпила частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, представлявано от управители С.Н. Н.М.Л. и Я.К.Ч., чрез пълномощника си юрисконсулт Г.С., против Разпореждане № 1376 от 31.07.2023 г. на Районен съд – Дупница, постановено по ч.гр.д.№ 20231510101288/2023 г. по описа на същия съд, с което съдът е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.

410 от ГПК за сумите, както следва: 89,52 лв. договорна лихва, 22,33 лв. законна лихва, 104.20 лв. лихва за забава, 20,00 лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането по Тарифа, 196,36 лв. възнаграждение за услуга ФАСТ и 294,54лв. възнаграждение за услуга ФЛЕКСИ.

Частният жалбоподател атакува посоченото разпореждане, като поддържа доводи за неговата неправилност в посочената част. Изтъква, че процесните клаузи не са неравноправни, още повече, че заповедният съд не можел на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката. По същество моли за отмяна на разпореждането в атакуваната част и издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за цялото вземане.

Претендира присъждане на разноски за заплатена държавна такса.

Съгласно указанията на чл.413 ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Заповедното производство е образувано по заявление по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *****.

1

Към заявлението, съобразно изискването на чл.410 ал.3 ГПК са представени: процесните договор, анекси към него, погасителен план, както и Общите условия Сезираният съд е постановил съдебен акт – атакуваното разпореждане, с което е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 410 от ГПК за сумите, както следва: 89,52 лв. договорна лихва, 22,33 лв. законна лихва, 104.20 лв. лихва за забава, 20,00 лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането по Тарифа, 196,36лв. възнаграждение за услуга ФАСТ и 294,54лв. възнаграждение за услуга Флекси.

Мотивирал акта си с доводи, че клаузите, на която почиват сочените вземания, са нищожни по см. на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не следва да се прилагат.

При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима.

При служебната проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл.275 ал.2 от ГПК, във връзка с чл.260 т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.

По същество въззивният съд я приема за неоснователна. Съображенията в тази насока са следните:

В съдебната практика се поддържа разбирането, че искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК следва да бъде отправено с надлежно заявление, което да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и ал.3 и чл.128 т.1 и т.2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му.

На свой ред разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. За наличието на неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона, съдът има задължение да следи служебно и в заповедното производство, именно в изпълнение на правомощията си по чл.411 ал.2 т.3 от ГПК.

В случая длъжникът, наричан „Клиент“ в договора, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), доколкото му е била предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Заради това правилно заповедният съд е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя, при действието на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на ЕИО на Съвета, разпоредбите на която с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП са въведени в националното законодателство-ЗЗП.

Така именно е ориентирана и съдебната практика – напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на Іт. о; Решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ІІт. о. и мн. др.

В този аспект оплакването във въззивната частна жалба, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделка, е неоснователно. Без основание е и позоваването в тази насока 2 на съдебни актове, постановени по реда на чл. 413 от ГПК, доколкото те не са обвързващи със задължителна сила. Освен това, посочените Определение от 09.05.2019 г. по в.ч.гр.д. №145/2019 на ОС-Габрово и Определение от 21.05.2019 г. по ч.гр.д 171/2019 г. на същия съд, на които жалбоподателят се позовава, са постановени по време, в което разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (нова, в сила от 24.12.2019 г.) не е била действаща.

Всичко това идва да изясни, че безспорно заповедният съд е обвързан от задължението да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона или на добрите нрави, както и че при осъществяване на тези правомощия не е превишава своите правомощия в нарушение на съдопроизводствените правила, както смята жалбоподателят.

Въпреки това следва да се посочи, че преценката на заповедния съд в производството по чл. 410 ГПК не изключва преценката на гражданския съд, ако претенцията на кредитора е предявена по общия исков ред.

Извън горното, в случая заявителят е претендирал възнаграждение за закупена допълнителна услуга "Фаст" в размер на 196,36 лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга "Флекси" – 294,54 лв. Видно от договора и общите условия услугата "Фаст" включва приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит; след одобрение отпусканата сума се нарежда към клиента по избрания от него начин на изплащане до 24 часа след получаване от кредитора на подписания договор и приложения, а допълнителната услуга "Флекси" предвижда право клиента да променя погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания посочени в ОУ. Тези услуги са въведени в договора в противоречие с императивните изисквания на ЗПК. Принципната възможност за кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема, е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.

Анализирайки договора в т.см., както и приложимата правна рамка, съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги тук са свързани с усвояването и управлението на кредита. Следователно клаузата заобикаля изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал.

1 ЗПК. Същите не представляват и реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и да носят допълнителни ползи за него. Не се установява длъжникът реално да се е възползвал от някоя от посочените услуги. Действително налице са множество изготвени анекси, по силата на които е договорено отлагане на погасителни вноски, но няма данни това да е станало по искане на длъжника.

От друга страна, съгласно чл. 10, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси, трябва да са ясно и точно определени в договора, а в процесния случай не е посочено за всяка една от услугите какъв е размерът на дължимата такса в рамките на общото възнаграждение.

Освен това, от данните по делото и твърденията на заявителя става ясно, че длъжникът дължи възнаграждението за допълнителни услуги от момента на 3 подписване на договора, като плащането е разсрочено и включено като част от погасителната вноска по кредита. Поради това, освен главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по тези допълнителни услуги, следва да се включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В този смисъл, въззивният съд споделя тезата, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за допълнителни услуги не представлява плащане за услуги, а всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.

Изложеното води до извод за нищожност на клаузите за уговорените възнаграждения за допълнителни услуги на основание чл. 19, ал. 5 и чл. 21 ЗПК.

Допълнителен аргумент в изложения смисъл може да се вземе и от това, че възнаграждението за допълнителна услуга, макар наречена "незадължителна", става изискуемо с подписването на договора, но се разсрочва за срока на договора и вноските се добавят към месечните вноски за погасяване на кредита, респ. длъжникът няма възможност да избира дали да ползва тези услуги, а те са неотменна част от самия договор за кредит, което потвърждава с още по-голяма сила извода за неравноправния им характер.

При изложените аргументи процесните суми, начислени в тежест на длъжника за допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси" се възприемат от този въззивен състав за недължими. До този извод е стигнал и заповедния съд, заради което разпореждането в тази част ще бъде потвърдено.

Досежно претенцията за такса в размер на 20 лв. по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането: С нормата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите за извънсъдебно събиране на задължението обаче, не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. Те са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път, като задължението в посочената част в случая, противоречи на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която пък изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита. Начислената такса е в противоречие и с разпоредбите на чл. 10а, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. С оглед изложеното и съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции и в тази част, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно и в тази част.

Досежно претендираните суми от 89,52 лв. договорна лихва, 22,33 лв. законна лихва, 104.20 лв. лихва за забава: Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. При постигнатите между 4 страните условия по договора, при съобразяване на дадената в заем сума от 600 лева, месечното задължение по изплащане на кредита за посочената главница, заедно със стойността на закупения пакет допълнителни услуги от 120,36 лева, то общото задължение възлиза на 1323,96 лева, като ГПР реално надхвърля 50%. Налице е хипотезата, при която търговецът, с цел да извлече за себе си по - голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за закупуване на пакет/и за ДУ, осъществявайки агресивна нелоялна търговска практика. Клаузата несъмнено е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов минимум от 50%., т. е. договорът за потребителски кредит е сключен в противоречие на закона, обуславящо приложимостта на предвидената в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК специална недействителност – в която заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на пакет за допълнителни услуги. Или доводите на проверявания съд се споделят изцяло от тази съдебна инстанция.