Решение № 278 от 27.05.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 278 гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20248002101362 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 5888/17.12.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1248/08.11.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 32/ 2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта му, с която касаторът - Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на П. В. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в размер на сумата 500 лв.

Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в хипотезата на явна необоснованост на фактическите констатации и логическите изводи на съда досежно наличието на фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника.

В касационната жалба са изложени доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно и следва да се отмени. Сочи се, че в случая МВР не е пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като прокуратурата е органът, под чието ръководство се провежда разследването, респ. – тя повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер. Освен това, ищецът не сочи конкретни нарушения, действия или бездействия на служители от МВР по досъдебното производство, 1 които да са в причинна връзка с претендираните от него неимуществени вреди.

Представителят на прокуратурата поддържа становище, че касационната жалба е основателна и следва да се уважи.

Ответникът по касационната жалба – П. В. С., чрез адв.М. А., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Настоящият състав споделя установената практика на ВКС, че като селективно основание за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, понятието „очевидна неправилност” е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която предпоставя особено тежък порок на обжалвания акт, установим от пряко от съдържанието на изложените мотиви. В тези случаи се касае за видимо тежко нарушение по приложението на материалния закон, нарушение на основни принципи и съдопроизводствени правила на гражданския процес, или явна необоснованост. Очевидно неправилно в хипотезата на явна необоснованост е въззивното решение, когато мотивите му са вътрешно противоречиви, формираните фактически и правни изводи не съответстват на фактите и обсъдените доказателства, изведени са в нарушение на логическите правила.

В случая, с въззивното решение е прието за установено, че спрямо ищеца, заедно с други обвиняеми, били повдигнати обвинения за множество тежки престъпления, включващи участие в организирана престъпна група, палежи, причиняване на телесни повреди и убийства, извършени по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група. С присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. по описа на Шуменския окръжен съд подсъдимият бил оправдан по обвинението за извършен палеж на лек автомобил, собственост на „Райфайзен лизинг – България“ ООД. В хода на инстанционния контрол, с решение № 493/15.06.2015 г. по н. д. № 1559/2014 г. на ВКС постановените присъди били отменени по две от обвиненията, касаещи престъпленията по чл.116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 против личността на П. И. Л. и Р. А. Р., като делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. Впоследствие, с постановената от апелативния съд присъда № 12/04.05.2016 г. по внохд № 194/2013 г. на ВАпС първоинстанционната присъда била отменена в частта й за един от подсъдимите, който не е ищецът. Според въззивния съд, с решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о., била изменена присъдата на Варненския апелативен съд и подсъдимият П. С., заедно с други подсъдими, „бил оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р. А. Р.“. С решение № 162/30.09.2015 г. по ВЧНД № 300/2015 г. апелативният съд бил увеличил наложеното от първоинстанционния съд общо наказание на подсъдимия С., като го „определил на 19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип“. Според мотивите на обжалваното решение, ищецът бил подсъдим по обвинения за тежки престъпления, включително за убийството на П. Л. и Р. Р., „като по отношение на убийството спрямо Л. и Р. присъдата е отменена”, а по обвинението за палеж на лек автомобил, собственост на „Райфайзен лизинг – България” ООД, подсъдимият е признат за невинен още с първоинстанционната присъда”.

При така възприетите фактически констатации въззивният съд е посочил, че само фактът на 2 незаконното обвинение е достатъчен, за да се приеме, че подсъдимият е претърпял вреди, засягащи честта и достойнството му, като за периода на наказателното преследване е преживял негативни емоции и чувства. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установяват претендираните неимуществени вреди – влошаване на здравословното състояние на лицето, разстройство на семейните и личните му отношения и социална изолация. Предвид възрастта на ищеца, периода на продължителност на наказателното производство (около 5 години); тежестта на престъпленията, за които е оправдан; обстоятелството, че за по-голяма част от обвиненията е осъден и е невъзможно да се разграничат понесените във връзка с всички обвинения негативни емоционални преживявания, като е посочил, че и „по други дела е присъдено обезщетение на ищеца за вреди от същото наказателно производство”, съдът е определил като справедливо и дължимо обезщетение в размер на сумата 500 лв. Лихвата за забава е присъдена от датата на окончателното приключване на наказателното производство - 01.12.2017 г. (с постановяване решението на ВКС по н. д. № 407/2017 г.).

По въпроса за пасивната легитимация на МВР да отговаря по предявения иск съдът е посочил, че пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ е държавният орган - юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни правоотношения. С исковата молба се претендират вреди, причинени от служители на ответника при извършване на служебната им дейност по разследването. Съгласно чл. 52, ал. 1 НПК разследващи органи са следователите, служителите на МВР, назначени на длъжност „разследващ полицай“, полицейските органи в МВР, в случаите, предвидени в кодекса. Доводите на ответника, че надлежен ответник е прокуратурата, която е повдигнала и поддържала обвинението, не обосновават извод, че МВР не може да отговаря като разследващ орган. Прието е, че независимо от отговорността на прокуратурата, МВР може да е самостоятелен ответник или съвместно с нея.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въззивното решение е очевидно неправилно - мотивите са вътрешно противоречиви, съдържат фактически констатации и правни изводи, несъответни на обективните факти и обстоятелствата по делото. Предвид това, необоснован е направеният от съда краен извод, че е осъществен фактическият състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника.

На първо място, фактологично неверни и противоречащи на доказателствата по делото са фактическите изводи на въззивния съд, че с решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о., подсъдимият П. С. „бил оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р. А. Р.“; че е отменена присъдата му за убийствата „спрямо Л. и Р.”; както и че за извършените престъпления му е определено общо наказание „19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип“.

Видно от доказателствата по делото - Присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. на Шуменския окръжен съд, Присъда № 1/27.02.2014 г. по внохд № 194/2013 г. на Апелативен 3 съд - Варна, Решение № 493/15.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 1559/2014 г., III н. о., Присъда № 12/04.05.2016 г. по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна и Решение № 234/01.12.2017 г. по н.д. № 407/ 2017 г. на ВКС, II н.о., по повдигнатите от прокуратурата срещу П. В. С. 10 обвинения за извършени тежки престъпления (участие в организирана престъпна група, три убийства, два палежа, причиняване на телесна повреда), лицето е оправдано само по 2 от обвиненията, а именно:

1) за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1-во, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл.115, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК - да е подбудител и помагач в убийството с пострадал Б. Г., като на основание чл.

304 НПК е оправдан по това обвинение с Присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен и Присъда № 1/27.02.2014 г. по внохд № 194/2013 г. на Апелативен съдВарна, влезли в сила с постановяване на Решение № 493/15.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 1559/2014 г., III н. о.;

2) за престъпление по чл. 330, ал. 3, вр. ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл.20, ал. 3 НК - палеж на лек автомобил „Тойота Авенсис” с ДК №....., собственост на „Райфайзен Лизинг – България” ООД, ползван от П. И. Л., като на основание чл. 304 НПК е оправдан по това обвинение с Присъда № 29/20.12.2012 г. по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен.

По отношение на останалите 8 обвинения, включително за убийствата на П. Л. и Р. Р., ищецът е признат за виновен с присъдата по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен, потвърдена в тези й части с присъда по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна и с решението по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о.

Следователно, с Решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н.о., ищецът не е „оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р.

А. Р.“, както погрешно е приел въззивният съд в производството по иска по чл. 2 ЗОДОВ.

Оправдателният диспозитив касае извършването на престъплението от подсъдимите П. С., Г.

В., В. К. и Я. П. в съучастие с подсъдимия Р. С., тъй като с присъдата по внохд № 184/2015 г. на АС – Варна само С. е оправдан по това обвинение.

Със съдебните актове по нохд № 303/2001 г. на ОС – Шумен, внохд № 184/2015 г. на АС – Варна, н.д. № 407/2017 г. на ВКС, II н.о., е прието, че убийствата на П. Л. и Р. Р. са поръчани от подсъдимия Г.В. на подсъдимия П.С. в качеството му на човек, който ръководи група, която има капацитет и мотивация да ги осъществи срещу заплащане. Посочено е, че „усложнената форма на необходимо съучастие е резултат от структурата и начина на действие на организираната престъпна група”, като „всички съучастници, подбудители, помагачи и извършител, са действали при общ умисъл и са съзнавали приноса на всеки в осъществяване на общата цел - физическото ликвидиране на Л. и Р.”.

С оглед данните за личността на подсъдимия П.С., подбудите и мотивите за извършване на деянията, изключително високата степен на обществена опасност и тежестта на престъпленията, с решението по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, ІІ н.о., не е променено определеното още с първоинстанционната присъда наказание „доживотен затвор без замяна”. Предвид това, невярно е посоченото от въззивния съд по настоящото дело, че за извършените 8 тежки умишлени престъпления, вкл. и двете убийства, на ищеца било наложено наказание „19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в 4 затворническо общежитие от закрит тип“. Тези фактически констатации категорично се опровергават от мотивите и диспозитивите на влезлите в сила съдебни актове по приключилите наказателни дела. Показателно в тази връзка е посоченото в мотивите на решението по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, ІІ н.о. - за „изключителната тежест на престъпленията, извършени от подсъдимите В., С. и К.“; че „тези трима подсъдими са имали решаваща роля за осъществяване на двете убийства (на Л. и Р. – бел.м.), като физическите извършители са изпълнявали техните указания“; че те са „третирали човешкия живот като търговски продукт, превърнали са го в предмет на престъпна сделка и са създали престъпен механизъм на изпълнение на физически екзекуции.“. Предвид „изключителната тежест на извършените престъпления и високата степен на обществена опасност на тримата подсъдими“, с оглед целите на наказанието по чл. 36 НК, съставът на ВКС е приел, че няма „основание за промяна на определеното им наказание „доживотен затвор без замяна“.“ На второ място, при изложените факти, отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, чрез процесуалните й субституенти – правозащитните ограни, би могла да се ангажира за незаконността на посочените по-горе 2 повдигнати и поддържани обвинения, за които ищецът е бил оправдан. В този смисъл, принципно правилно е приетото въззивния съд, че освен прокуратурата, поначало в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ не е изключена възможността пасивно легитимиран ответник да е и МВР.