Решение № 2382 от 15.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2382 гр. Пловдив, 15.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330121590 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. Н. Б. ЕГН ********** против „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 с която се предявява иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 106.77 лева, представляваща платена без основание сума по нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК клауза на чл. 11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 600 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 44.50 % и ГПР 54,78 %. Била постигната договореност съобразно чл.5 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 11, ал.1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 270.32 лева – разсрочено плащане, заедно с погасителната вноска по договора.

Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и накърнявала правото на другата страна по облигаторното задължение. Същата не била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 1

ЗПК. Твърди се, че по договора ищецът е заплатил сумата от 106.77 лева за неустойка и 55.23 лева – договорна лихва. Не дължал плащане по клаузата за неустойка, тъй като била нищожна на посочените по-горе основания.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем.

Твърди се, че с неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Същата не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение. Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника. Не било налице противоречие с добрите нрави. Твърди се искът е неоснователен и по размер, тъй като по него за неустойка била платена сумата от 146.43 лева. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Иска се от съда при уважаване на исковата претенция да не присъжда разноски в полза на ищеца, тъй като е налице злоупотреба с право, доколкото между същите страни е воден идентичен спор, макар и отнасящ се до различни договори за кредит, по гр.дело 17753/2024 год. и гр.дело 15872/2024 год. и двете по описа на РС Пловдив. Прави се искане за съединяване на на посочените дела с настоящото. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № 4048 от 24..03.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** за неустойка не е включено в ГПР и че ищецът е заплатил по договора неустойка в размер на 106.77 лева.

В процесния договор за кредит № *** /л.5-8/ е уговорено клауза за неустойка – чл. 11, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 5 от Договора, която неустойка е в размер на 262.77 лева.

Уговорената в чл. 11, ал. 1 от Договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три ден след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал 2 реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 667.44 лв., което е малко над половината от заемната сума, и с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 6 месечни погасителни вноски, т.е. за период от половин година длъжникът е следвало да възстанови сума близо два пъти от полученото. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна. След като клаузата е нищожна то плащане по нея не се дължи. Така, заплатената сума за неустойка от ответника в размер на 106.77 лева /което обстоятелство е отделено като безспорно/ следва да му се върне като заплатена без основание.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният е направил разноски в размер на 50 лева държавна такса.

Ищецът е представляван и от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатиа хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. С. Н. съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 12/, съгласно който на адв. Н. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв за защита на ищцата. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на 3 посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид ниския материалния интерес, фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че е приключило в едно съдебно заседание, без събиране на доказателства, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал., предл. 1 от ЗЗД „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, да заплати на А. Н. Б. ЕГН **********, сумата от 106.77 лв., получена без основание по нищожна клауза за неустойка, предвидена в сключен между страните Договор за потребителски кредит № ***.

ОСЪЖДА, на чл. 78, ал.1 от ГПК, ЗЗД „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, да заплати на А. Н. Б. ЕГН **********, сумата от 50 лева, представляваща сторени по делото разноски.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от ПАК, със служебен адрес***, сумата от 300 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо на за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело - А. Н. Б. ЕГН **********.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

4

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5