Решение № 17294 от 25.09.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17294 гр. С, 25.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20241110161764 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от М. А. Т., ЕГН: **********, с адрес гр.

С, кв. „СТ“, бл. 366, чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ: ******, със съдебен адрес гр. П, ул. „Б“ № 3 срещу „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ****** (правоприемник на „МПМ“ ЕООД, ЕИК: ******), със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 12, ал. 4 от договор за кредит № 10100669, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение в полза на ответника, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за кредит № 10100669, по силата на който й бил предоставен кредит в размер на 400 лева, при ГЛП от 39,72 % и ГПР от 43,18 %.

В чл. 12, ал. 1 на сключения договор било предвидено обезпечение в полза на кредитодателя, а в чл. 12, ал. 4 страните се съгласили при непредоставяне на едно от уговорените обезпечения кредитополучателят да заплати неустойка в размер 144,40 лева, която е била разсрочена и плащането й е отложено с всяка погасителна вноска. Излага съображения за нищожност на уговорката за неустойка, като твърди, че е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка е следвало да бъде включено в ГПР. В тази връзка сочи като нарушени и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, доколкото не бил посочен реалният ГПР. Поддържа, че процесната клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като същата осигурявала допълнителна печалба за кредитодателя, доколкото вече била включена в договорената възнаградителна лихва. Счита, че неустойката е загубила присъщата й обезпечителната и обезщетителна функции. Намира, че с уговорената неустойка се стигало до оскъпяване на кредита, съответно до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа на добрите нрави. По тези и останалите подробно изложени съображения предявява настоящия иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска като недопустим по аргумент, че на 29.11.2020 г. ищецът е заплатил по 1 процесния кредит сумата от 456,54 лева, с което задълженията му по същия били погасени.

По същество оспорва иска като неоснователен по съображения, че не е налице твърдяната нищожност на клаузата за неустойка. Счита, че не е дал повод за завеждане на настоящото дело и моли всички сторени разноски да се присъдят на ищцата.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори и е отделено като безспорно между страните с неоспорения доклад по чл. 146 ГПК, че между страните е сключен договор за кредит № 10100669/27.04.2020 г. с посоченото в исковата молба съдържание, включително и на клауза, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение в полза на ответника в размер на сумата от 144,40 лева.

Ответникът с отговора на исковата молба признава иска.

Признанието се подкрепя и от извършената от съда преценката за валидността на оспорената клауза в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, респ. ЗЗП. и насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK. В този смисъл съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 12, ал. 4 за неосигуряване поемането от трето лице на солидарна отговорност за задълженията по договора, излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната й функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури поемането на солидарна отговорност от трето лице съгласно посочените в договора изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. Разпоредбите, предвиждащи намаление на неустойката, не променят посочения ефект от същата, доколкото не изключват дължимостта й изцяло.

От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на неустойка, при съобразяване включването на неустойката в размера на погасителната вноска, и в този случай също е нищожно, но на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие с императивна правна норма. Клаузата е и неравноправна по смисъла на чл.

143, ал. 1 вр. ал. 2 т.5, 19 и т. 20 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Изложеното налага извод за нищожност на разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от договора за 2 заем на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, което обуславя основателност на иска за прогласяване нищожността на тази клауза.

По разноските

При този изход на спора ответникът дължи сторените разноски, като не е налице конкретно установено основание за изключване отговорността му, тъй като макар да е признал иска не се доказва преди завеждане на делото да е реализирал конкретно поведение, което да изключва необходимостта от съдебно установяване нищожността на клаузата, респ. не е свел до знанието на ищцата като потребител в правоотношението признанието.

Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски за производство, поради което ответникът следва да заплати по сметка на съда на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 50 лева – държавна такса за производството.

Ищецът е представляван от ЕАД Е. И., като му е оказана безплатна адвокатска защита на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по силата на договор за правна защита и съдействие, поради което в полза на ЕАД следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 200 лева с ДДС – адвокатското възнаграждение за производството, определено в съответствие с положения от адвоката труд /депозиране на искова молба и молба за разглеждане делото в негово отсъствие без представителство в о.с.з./ и фактическата и правна сложност на производството. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните разМ. по Наредба № 1/2004 г. за минималните разМ. на адвокатските възнаграждения с оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните разМ. на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. Следователно разМ.те на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните разМ. на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, с каквато настоящото не се отличава, а и предвид служебно известното на съда обстоятелство, че адвокатът реализира представителство по множество еднотипни дела като настоящото.

Съдът в случая съобразява и образуваните дела от ищеца, представляван от адвокатското дружество /само в месеца на образуване на настоящото дело – октомври 2024 г. - над 30 броя срещу настоящия ответник и други финансови институции/. Броят и периодът на образуването на делата, респ. наведените аналогични възражения и оспорвания, сочат на минимално ангажиране на времето и усилията на адвоката по всяко отделно дело. Поради това и съдът намира, че възнаграждение по настоящото дело в по-висок размер би било несъответно на положения труд по конкретно само настоящото дело, респ. би съставлявало не възмездяване на адекватна и реална адвокатска работа, а неследващо се обогатяване, достигнато чрез превратно упражняване правата на ищеца.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

3

ПРОГЛАСЯВА по исковете на М. А. Т., ЕГН: **********, с адрес гр. С, кв. „СТ“, бл.

366, чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ: ******, със съдебен адрес гр. П, ул. „Б“ № 3 срещу „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б, ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 12, ал. 4 от договор за кредит № 10100669, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение в полза на ответника, поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 ГПК „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ****** , със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б, да заплати по сметка на Софийски районен съд, сумата от 50 лева – разноски по делото за държавна такса.

ОСЪЖДА на основание на основание чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ****** , със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б да заплати н а ЕАД Е. И., БУЛСТАТ: ******, със съдебен адрес гр. П, ул. „Б“ № 3 сумата 200 лева с ДДС– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на М. А. Т. в производството по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4