Решение № 2051 от 15.03.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2051 гр. С, 15.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: М С при участието на секретаря Б Д като разгледа докладваното от М С Гражданско дело № 20211110130544 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба от [ФИРМА] срещу СТ. АЛ. СТ., с която са предявени следните обективно кумулативно съединени искове: установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за сумата от 600 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 3023705928 от 19.09.2017 г., ведно със законна лихва от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 294,51 лв. за периода от 01.09.2018 г. до 14.12.2020 г., сумата от 130,40 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 1.11.2017 г. до 1.9.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 62789/2020 г. по описа на СРС, 138 с-в, и осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД против посочения ответник за заплащане на сумата от 660,55 лв., представляваща дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3023705928 от 19.09.2017 г. Претендират се и сторените по делото разноски.

Ищецът [ФИРМА], ЕИК ХХХХХХХ, твърди, че е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 3023705928, въз основа на който му предоставил сумата от 600 лв., със срок на договора от 11 месеца и размер на вноската от 126,45 лв. и падеж 1ви ден от месеца, при ГПР 49,88 % и годишен лихвен процент 41,17%, лихвен процент на ден - 0.11 %. Твърди, че ответникът не е заплатил нито една погасителна вноска, предвид което е изпаднал в забава и с оглед факта, че крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл на 01.09.2018г., е настъпила изискуемостта му.

Ответникът, редовно уведомен, е представил отговор на исковата молба в 1 законоустановения срок по чл.131 ГПК, с който оспорва предявените искове.

Поддържа, че не се установява заемодателят да е предоставил паричната сума, предмет на договора за заем. Навежда възражение за нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаграждение за пакет за допълнителни услуги.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на доказателствата по делото намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се от приложеното по настоящото производство ч.гр.д. № 62789/2020г. по описа на СРС, 138 с-в, че по заявление на ищеца [ФИРМА], ЕИК ХХХХХХХ, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 04.01.2021 г., с която е разпоредено ответникът СТ. АЛ. СТ. да заплати сумата от 600 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 3023705928 от 19.09.2017 г., ведно със законна лихва от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 314,61 лв. за периода от 2.11.2017 г. до 14.12.2020 г., сумата от 130,40 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 1.11.2017 г. до 1.9.2018 г., както и 75 лв. разноски по делото за държавна такса и възнаграждение на юрисконсулт. С разпореждане от 04.01.2021 г. е отхвърлено заявлението в частта относно сумата от 660,55 лв., представляваща дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3023705928 от 19.09.2017 г., както и сумата от 30 лв., представляваща такси за извънсъдебно събиране на вземанията, начислени на 16.11.2017 г.

Поради постъпило в срока по чл. 414, ал.2 ГПК възражение от длъжника с разпореждане от 20.04.2021 г. на ищеца са дадени указания за възможността да предяви иск относно оспорените вземания, като е упражнил правото си на иск и в рамките на определения от закона едномесечен срок е предявил настоящите установителни искове, които имат за предмет вземания, идентични на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, съответно на основание чл.415, ал.1, т.3 и ал.3 ГПК е предявен осъдителен иск за сумата от 660,55 лв., представляваща дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3023705928 от 19.09.2017 г.

С определение от 12.07.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 62789/2020г. по описа на СРС, 138 с-в, заповедта за изпълнение е обезсилена на основание чл. 415, ал. 5 ГПК в частта, с която е разпоредено длъжникът да заплати лихва за забава за разликата над 294,51 лв. до размера от 314,61 лв. и за периода от 2.11.2017 г. до 31.08.2018 г.

Предвид изложеното съдът приема, че предявените искове, предмет на настоящото производство, са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

От приетите по делото писмени доказателства, в това число искане за отпускане на потребителски кредит от 15.09.2017 г., стандартен европейски формуляр за 2 предоставяне на информация, договор за потребителски кредит ПКС и общи условия, се установява, че между ищцовото дружество и ответника СТ. АЛ. СТ., въз основа на искане за отпускане на потребителски кредит, е сключен договор за потребителски кредит ПКС с № 3023705928. Видно от представените доказателства, на 18.09.2017 г. кредиторът е предоставил на потребителя стандартен европейски формуляр, съдържащ информация за потребителските кредити, съобразно изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съобразно уговореното между страните, ищецът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 600 лв. със срок на погасяването му от 11 месеца, при равни месечни погасителни вноски от по 66,40 лв. всяка и уговорен годишен лихвен процент от 41,17 %, лихвен процент на ден от 0,11 %, при ГПР 49,88 %. Договорено е, че общо дължимата сума по кредита възлиза в размер на 730,40 лв.

Установява се от представеното по делото преводно нареждане от 19.09.2017 г. (л.

30 от делото), че на посочената дата е извършен кредитен превод в полза на СТ. АЛ.

СТ. в размер на 600 лв.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Процесният договор за потребителски кредит с № 3023705928/19.09.2017 г. е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита / чл. 7.2 от ОУ към договора за кредит/, правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания / чл. 7.3 от ОУ /, правото на отказ на потребителя от договора - чл. 7.1 от ОУ, посочен е годишният процент на разходите /ГПР/. Предоставянето на предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за потребителски кредит, доколкото кредитополучателят в договора е декларирал, че е получил стандартен европейски формуляр. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя и са представени Общите условия към договора за кредит, както и погасителен план от 18.09.2017 г.

/ л. 28 от делото/, който е получен от кредитополучателя, като това обстоятелство изрично е удостоверено на последната страница на договора за кредит с подписа му.

Съобразно клаузата на чл. 12.1 от Общите условия на [ФИРМА] към договор за потребителски кредит, с които кредитополучателят изрично се е съгласил, като ги е подписал ( съобразно разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК), в случай че клиентът просрочи плащане на месечна вноска, кредиторът начислява лихва за забава в размер на основния лихвен процент + 10 % годишно, начислена за всеки ден забава върху размера на просроченото плащане.

3

Според чл.12.3 от ОУ, в случай че кредитополучателят просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща уведомление, покана, предизвестие и др. В този случай съгласно чл.12.4 потребителят дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси, дължими по реда на чл.17.4.

По делото не се твърди да е извършено плащане, а и като писмено доказателство е представено извлечение по сметка към процесния договор – л. 35 от делото, съобразно което не са извършвани плащания на вноски по кредита.

Съобразно задължителните разяснения, дадени с ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в рамките на исково производство по реда на чл. 422 ГПК преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не в деня на предявяване на иска, респективно подаване на заявлението, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

В настоящия случай към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК крайният падеж по договора е настъпил – на 01.09.2018 г., което обстоятелство съобразно изложените по-горе мотиви следва да бъде взето предвид от съда.

Следователно, към настоящия момент е изтекъл уговореният от страните краен срок за погасяване на кредита, поради което ответникът дължи връщането на непогасената част от него и от уговорената възнаградителна лихва. Договорна лихва е дължима, ако е уговорена, като има възнаградителен характер и е дължима като възнаграждение за заемодателя, който е предоставил парична сума на заемополучателя, която се начислява за периода на действие на договора, т. е. до връщане на заетата парична сума. При анализа на клаузите на раздел V I от договора за заем съдът приема, че страните са уговорили договорна лихва и договорната лихва се начислява върху предоставената главница.

Видно от приетите по делото писмени доказателства, страните по договора за потребителски кредит са го подписали при избран пакет от допълнителни услуги „Бонус“ (л. 13 - 14 от делото), за който са сключили споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги от 18.09.2017 г., представляващо неразделна част от договора и уговорено и в общите условия към него (т. 15), като т.нар. допълнителни услуги се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за потребителя за отлагане на погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, за което 4 кредитополучателят дължи възнаграждение в размер от 660,55 лв., разсрочено с погасителните вноски съобразно погасителния план към договора, при размер на вноските по закупен пакет за допълнителни услуги от 60,05 лв. всяка.

При това положение кредиторът твърди, че общото задължение по кредита и по пакета за допълнителни услуги възлиза на 1390,95 лв., при общ размер на вноската от 126,45 лв. и дата на погасяване 1-ви ден от месеца.

Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съдът приема, че т.нар. допълнителен пакет услуги, за който се дължи възнаграждение в размер, по-висок от този на предоставения заем, не попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу уговореното възнаграждение не се дължи никакво поведение от страна на кредитора – видно е, че сумата се дължи за предоставените допълнителни възможности на потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя условията по погасителния си план, както и да получава допълнителни заеми при облекчени условия. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б. Добавено към уговореното възнаграждение по договора, възнаграждението за допълнителния пакет услуги надхвърля размера на предоставената главница по договора, т.е. несъмнено води до многократно превишаване тавана на ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. В допълнение, разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът на предоставения допълнителен пакет услуги, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна. Нищожността на клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет услуги, за която съдът следи служебно, а е направено и възражение в този смисъл от ответника, изключва възникването на претендираното въз основа на нея вземане в размер на 660,55 лв., поради което предявеният осъдителен иск за възнаграждение по избран пакет допълнителни услуги се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.