Решение № 351 от 23.07.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 351 гр. Пазарджик, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Илиана Г. Димитрова Васева при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева в присъствието на прокурора ЕлицаЗдр.Миндачкина като разгледа докладваното от Илиана Г. Димитрова Васева Гражданско дело № 20255200100140 по описа за 2025 година

Делото е образувано по искова молба вх. № 1924/18.02.2025 г., с която са предявени искове от ищеца Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: *********, против ответника Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Претендира се за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лева за причинени неимуществени вреди от постановеното Определение № 469/08.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 45/2022 г., което било окончателен съдебен акт /за недопускане до касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд/, както и - законната лихва от датата на постановяването му – 08.06.2022 г. до окончателното плащане на главницата.

Позовава се на нарушение на правото на Европейския съюз, в частност на установената от общностното право забрана за дискриминация, като в молбата за отстраняване на нередовности, подадена от назначения му служебен адвокат П. Г., се уточнява, че с недопуснато до касационно обжалване на въззивно решение и потвърденото с него решение на Софийски районен съд били отхвърлени исковете на Н. А. с правно основание чл.71 ал.1 т. 1 от ЗЗДискр. за установяване на нарушение на забраната за дискриминационното му третиране от страна на ответника ГДИН– София и по чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа от него. Като анализира константната практика на ВКС по въпроса 1 за нееднаквото третиране на лицата, лишени от свобода, изтърпяващи наказание в различни *****рнически институции и при различен режим, ищецът, чрез процесуалния си представител, твърди, че българския съд, в лицето на последната инстанция, разгледала делото, е нарушил чл.2 от ДЕС, чл. 18 от ДФЕС, чл. 20 и чл.21 от ХОПЕС и допуснатото по конкретното дело нарушение е съществено.

В изпълнение на указанията,дадени при оставяне на исковата молба без движение, адв. П. Г. посочва нормите от правото на ЕС, които са нарушени: чл.2 от ДЕС, чл.18 от ДФЕС и чл.20 и 21 от ХОПЕС. Конкретизира и допуснатото от българския съд нарушение, а именно: като последица от недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, бил отхвърлен иска на ищеца, в нарушение на забраната за дискриминационно третиране по признака „лично положение“. Дискриминацията била налице поради това, че служителите от администрацията на ******* /коригирано в устно изявление на ищеца пред съда на „*******“, не поставяли мокър печат в горния ляв ъгъл на молбите за издаване на входящ и изходящ номер, съпътстващи кореспонденцията на ищеца през периода 14.04.2014 г. - 14.05.2018 г. Твърди се, че доводите в исковата молба, подадена пред СРС били, че в другите ******, в които той е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, са му поставяни такива печати от деловодството на кореспонденцията му със съдебните власти, като екземпляра с положен печат и вх. номер са му служили като доказателства за подадените молби, жалба и др.

От твърденията на ищцовата страна става ясно, че първоинстанционния и въззивният съд не са възприели доводите за наличие на дискриминационна проява от категорията на визираните в чл.4 от Закона за дискриминацията и са отхвърлили исковете, а ВКС е допуснал твърдяните съществени нарушения по визираните норми от правото на ЕС, като не е допуснала делото до касационно обжалване. В молбата за отстраняване на нередовностите се излагат основно доводи, за „константната практика на ВКС“, в която се допускали твърдянините нарушения, поради което в тежест на ищеца е да установи в настоящото производство, че основните мотиви за недопускане на касационно обжалване се основават именно на същите тези тълкувания на правните норми, установени в анализираната от процесуалния му представител практика на съда по „тоз вид дела“, т. е. по делата на лица, 2 лишени от свобода за нарушения на Закон за дискриминацията от страна на ******. Единственото конкретно твърдение за нарушение, допуснато от състава на ВКС при постановяване на определението, от което се твърди, че са настъпили вредите е на л. 16 от делото /в молбата за отстраняване на нередовности/, е че ВКС, който е установил посочената константна практика, „обективирана, както в определението за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение“, приемал, т. е. очевидно се твърди, че го е приел и по конкретното дело, че различното третиране на ******** в различни ****** не е предвидено като дискриминационен признак по чл.4 от Закона за дискриминацията, тъй като…били налице сходни обстоятелства между всички изтърпяващи наказанията“.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Върховен касационен съд е подал отговор, с който изразява становище, че исковата молба продължава да е нередовна, евентуално че исковете са неоснователни. Поддържа се, че не става ясно чрез кои действия/бездействия ответникът е причинил твърдяните неимуществени вреди. Според ответника, искът е и недопустим, поради това че се иска пререшаване на делото, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт и ако по настоящото дело се реши, че процесното определение на ВКС е незаконосъобразно, то това би било недопустимо произнасяне съобразно чл.

297 и чл. 298 от ГПК. Не били доказани и твърдените неимуществени вреди.

Посочват се мотивите на ВКС, за да не допусне до касационно обжалване решението на въззивната инстанция, като се твърди, че определението е валидно и правилно, каквато е и константната съдебна практика на съда.

Прави се възражение за прекомерност на претенцията за обезщетение, както и - на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът намери възраженията за нередовност на исковата молба и недопустимост на исковете за неоснователни. Правното основание на предявените искове е чл.2в ал.1 т.2 от ЗОДОВ главният иск и чл.86 от ЗЗД на акцесорния за присъждане на лихви. Процесуалната им допустимост следва от изложените достатъчно обстоятелства на наличие на правен интерес от тяхното предявяване и процесуална легитимация на страните /активна и пасивна/. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите 3

(чл. 7 от ЗОДОВ). Това разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал.

1, т. 2 от ЗОДОВ (ДВ бр. 94/2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. В този случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Изложени са обстоятелства, че ВКС е постановил крайния, неподлежащ на обжалване акт по конкретното дело и именно от допуснатите от него нарушения ищецът твърди, да е претърпял вреди, доколкото последиците да влизане в сила на съдебните актове, с които искът му Закона за дискриминацията е отхвърлен по същество. Вида на вредите е описан в първоначалната искова молба. С молбата, подадена на 30.04.2025 г. са отстранени указаните от съда нередовности, като е посочени кои са нарушените според ищеца норми от правото на ЕС, а преценката дали са особено съществени се прави от съда във всеки конкретен случай. Описано е ясно и конкретно основното нарушение, което се твърди да е допуснал ВКС при разглеждане на касационната жалба по конкретното дело на ищеца и постановяване на определението, с което не го е допуснал до касационно обжалване, т. е. до разглеждане на жалбата му по същество. Освен това подробно е анализирана константната практика на ВКС по този вид дела и е вметнато, че била „обективирана“ и в конкретното определение на последната съдебна инстанция по делото на ищеца.

Процесуалният ред, по който подлежат на разглеждане исковете е този по ЗОДОВ, а компетентният в случая съд е гражданският – чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Сезиран е надлежният местно и родово компетентен съд – чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 104, т.

4 ГПК.

На основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, прокурор задължително участва в производството по ЗОДОВ, поради което съдът конституира Окръжна прокуратура – Пазарджик, за да има възможност същата да изпрати прокурор за участие в производството. Връчени са преписи от исковата и уточняващата молба на тази контролираща страна.

Неоснователен е доводът за недопустимост на иска. Съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от допуснато съществено нарушение на нормите правото на ЕС. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се 4 противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС.

Анализът на изложените от страните доводи сочи, че между страните са спорни основанието на предявения иск, както и размера му и наличието на пряка причинна връзка между претърпяни от ищеца вреди и действията на съдебния състав от ВКС, постановил посоченото определение. Ето защо съдът разпредели доказателствената тежест, указвайки на ищеца че следва да установи правопораждащите за него факти и обстоятелства: нарушение на правото на ЕС, допуснато от ВКС при постановяване на окончателния акт по соченото от него дело, причиняването, вида и интензитета на настъпилите за него неимуществени вреди и наличието на причинна връзка, а на ответника /ВКС/, че следва да установи обстоятелствата, на които основава възраженията в отговора си, основното от които е, че при постановяване на определението си съдебния състав е съобразил своите правни изводи с нормите от правото на ЕС, които ищецът твърди, че са нарушени.

В случая като основание за ангажиране отговорността на ВКС от страна на ищеца се сочи, че с недопускането до касационно обжалване на постановеното въззивно решение е стигнало до нарушаване на правото на ЕС относно защитата от дискриминация, поради което на първо място следва да се прецени дали твърдяното нарушение се отнася до права, предоставени от правото на ЕС.

В тази връзка следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл. 21 ХОПЕС не се прилага самостоятелно към чисто национални права.

ХОПЕС (включително чл. 21) е адресирана до държавите членки, когато прилагат правото на ЕС съгласно чл. 51, § 1 ХОПЕС. Чл. 21 от ХОПЕС е приложимо и за права, регулирани от националното право, но само когато то урежда или изпълнява права, които произтичат от правото на ЕС. Правото на касационно обжалване, което ищецът твърди, че е нарушено вследствие на неравностойното му третиране, не е уредено в правото на ЕС, поради което спрямо него са неприложими разпоредбите от правото на ЕС, гарантиращи 5 защита от дискриминация. С оглед установения в чл. 19, ал. 2 от Договора за ЕС принцип на процесуална автономия всяка държава членка е свободна сама да определя кои съдилища са компетентни и какви точно да бъдат съдебните процедури (срокове, такси, инстанции) за защита на правата, които гражданите и юридическите лица извличат от правото на ЕС. В суверенното правомощие на всяка държава е да реши по какъв начин да организира разглеждането на гражданските дела – като двуинстанционно или триинстанционно производство, както и за характера на касационната процедура – задължителна или факултативна.

В тежест на ищеца беше да установи проява на дискриминационно отношение от страна на ответника /ВКС/, което не беше сторено според настоящия състав на съда. Следва да се съобрази, че Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е приел в практиката си (Brualla Gómez de la Torre v.