Решение № 131 от 31.03.2023, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Плевен, 29.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

К. ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря МИХАЕЛА ИВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно гражданско дело № 20224400500893 по описа за 2022 година Производство по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С Решение № 260051/17.10.2022 г., постановено по гр. дело № 1921/2020г. Пл.РС е отхвърлил предявеният от М. С. С. , ЕГН********** против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", иск с правно основание чл.71 ал.1 т.1 от ЗЗДискр., за признаване за установено по отношение на М. С. С. , ЕГН **********, изтърпяващ наказание "доживотен затвор без замяна", че за периода от 03.04.2014г. до 01.04.2019г. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл.4 ал.2 ЗЗДискр. вр. чл.197 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.76 ал.3, чл.164, чл.86 ал.1 т.1 от ЗИНЗС вр. чл.213 чл.133, чл.216, чл.217 от ППЗИНЗС, изразяващо се в неравно третиране по лично положение на ищеца, като изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ спрямо др. л/св. лица: И.А.С.; П.П.Д.; И.Д.С.;

А.С.Я.; Г.З.В. и Й.М.Й., П.М.М. и М.Р.М., по причина изолацията на ищеца М. С., с оглед неосигуряване сравнима с други л/св. лица възможност за извеждане на М. С. от зоната за "повишена сигурност" и/или възможност за настаняването му в общо помещение с други л/св. лица; неосигурен негов пропорционален престой на открито, включително и чрез отключване на килията му в зоната за повишена сигурност за период равен на другите сравними лица; непредлагане работа от ответника Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" на М. С. и неосигурен на него достъп до трудова заетост; и неосигуряване от Главна дирекция "Изпълнение на 1 наказанията" достъп на М. С. до социални контакти, обучение, квалификация и преквалификация, като неоснователен и недоказан.

Със същото решение Пл.РС е отхвърлил е предявеният от М. С. С. ,ЕГН ********** против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" иск по чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр., да бъде осъдена Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да преустанови твърдените дискриминационни отношения, както и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни идентични дискриминационни третирания на ищеца М. С. С. с ЕГН **********, като неоснователен и недоказан.

Пл.РС е отхвърлил предявеният от М. С. С. , ЕГН ********** против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" иск по чл.71 ал.1 т.З ЗЗДискр, да бъде осъден ответника Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на М. С. С. обезщетение в размер на 146 000 /сто четиридесет и шест хиляди/ лв., при условията на чл.52 от ЗЗД, за претърпени неимуществени вреди, причинени за периода от 03.04.2014г. до 01.04.2019г., вследствие дискриминационното му третиране от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", като неоснователен и недоказан.

Със същото решение, Пл.РС е осъдил М. С. С. да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" на основание чл.78 ал.З от ГПК направените разноски в размер на 100,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е постъпила е въззивна жалба от М. С. С., чрез адв. К. Я. от ПлАК,назначен за процесуален представител на въззивника по реда на ЗПрП.

В жалбата са изложени доводи,че решението на първоинстанционния съд е недопустимо, незаконосъобразно, неправилно и необосновано, а и постановено при допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото, в т.ч. за дължимо обсъждане на доводи, възражения и доказателства, включително и недопускане на изискани от същия доказателства.

Постановеното решение е в несъответствие с правната и фактическа обстановка.

Въззивникът твърди, че базисен принцип за недопускане дискриминация е изискването да не се третира по различен начин неговото положение спрямо положението на лицата – лишени от свобода, които са със същите присъди и изтърпяват наказанието си в същия затвор и с които именно той се сравнява. Същият не е навеждал обстоятелства, че трябва да бъде сравняван с лицата, които като него са в "зоната за повишена сигурност", както е приел РС, че трябва да се сравнява, а напротив, навеждал е обстоятелства за лишени от свобода лица, които също като него имат присъда доживотен затвор, но са изведени от зоната за повишена сигурност и са настанени в общи помещения с други лишени от свобода лица, имащи полеки присъди.

В случая, въззивникът твърди пряка дискриминация спрямо него по причина „лично положение“, тъй като не е изведен от зоната за повишена сигурност, като другите сравними с него лица и имащи същите присъди. Той 2 не следва да бъде сравняван с лицата от „зоната за повишена сигурност", тъй като за него условията са аналогични с условията, при които са поставени тези, останали в "зоната за повишена сигурност" лишени от свобода лица. За него е налице различно третиране спрямо лица, които имат същия режим на изтърпяване на наказанието си, но са изведени от зоната и са настанени в обши помещения.

Наличието на “сравними сходни обстоятелства” следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т.е. лицата, с които той се сравнява следва да бъдат в идентично положение. От значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Законът цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4,ал.1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Сравнението на лишеното от свобода лице трябва да се прави с група лица, към които не принадлежи, т.е. въззивникът не може да бъде сравняван с лишени от свобода лица, поставени също като него в "зоната за повишена сигурност", а с тези, които са изведени от зоната.

„Неблагоприятно третиране“ е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. При положение, че по делото е установено, не само че са били предлагани за преместване, а дори и са преместени такива лица със същия или с по-висок риск от рецидив и с повече наказания за нарушения на вътрешния ред в затворите, в сравнение с въззивника - лице, което има същата или по-ниска оценка на риск за вреди и рецидив, то само заради това отказът на Комисията по изпълнение на наказанията да премести въззивника в общите помещения следва да се интерпретира като неравностойно отношение спрямо него по сочения от него признак „лично положение“, или по останалите признаци по чл. 4 от ЗЗДискр.

Нарушение на принципа на недопускане на дискриминация е налице, когато две категории лица, чието фактическо и правно положение не се различават съществено, се третират различно или когато се третират еднакво различни положения. Няма никакво съмнение, че базовото сравнение на въззивника следва да се установява спрямо лица, които са имали или имат същата присъда, при същия режим и са изведени от зоната за повишена сигурност и съответно, са настанени в общо помещение с други лишени от свобода. Въззивникът е бил подложен на по- неблагоприятно третиране на основа лично положение, тъй като не е имал възможности или е имал поограничени възможности спрямо останалите затворници /лица в сходно положение / по отношение за преместването му и настаняване в общо помещение с други лишени от свобода лица с по-леки присъди, което се окачествява като пряка дискриминация на затворната администрация, предвид субективното нейно отношение към въззивника, заради водени от 3 самия него дела. Субекти на сравнение спрямо въззивника трябва да бъдат именно другите лишени от свобода лица с присъда доживотен затвор без замяна, които са изведени от зоната и настанени в общо помещение.

Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение, като не е подложил на обсъждане в цялост писмените доказателства и гласните такива за установяване неравното му третиране от администрацията на затворите спрямо други сравними с него лишени от свобода лица, не е изградил дължимата връзка между фактите за настъпването и случването на вредата и виновността на ответника в първоинстанционното производство – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за тази вреда, както и не е приложил фактическите презумпции за ситуирането на вредата и отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.

Според въззивника, първоинстанционният съд нито е обсъдил, нито е анализирал събраните по делото многобройни доказателства, а още по-малко е изследвал обстойно и предмета на спора.

Въззивникът е релевирал с иска си твърдения за неравностойно третиране, упражнено от ГД "ИН" спрямо него в сравнение с други посочени лишени от свобода лица, като това негово изолационно положение не се е променило до момента на изпращане на исковата молба и нейното последващо депозиране на 01.04.2019г. в СРС, като същият е продължавал да бъде в изолирано положение. Спрямо него е осъществена продължителна неравностойна изолация без възможност за общуване и без възможност за образователни, обучителни, квалификационни и трудови дейности. Във времето на целия този исков период въззивникът е бил извеждан само за час и половина подневно в карето за разходка, като същевременно килиите на сравними с него лица са отключени от сутринта до 21.00 часа и същите могат да се разхождат и в коридора и да осъществяват и социални контакти и физическа двигателна активност.

Пл.РС се е задоволил да анализира факти и обстоятелства, които нито са били излагани в основанието на иска, нито пък въззивникът е въвеждал и чрез доказателства в предмета на делото, като по този начин, чрез въвеждане на незаявени от същия твърдения и обосноваване решението си на такива обстоятелства, съдът не само е изместил фокуса на производството, но е и допуснал съществени процесуални нарушения. Като е основал решението си на факти и обстоятелства, които не са въведени състезателно от страните, а не е обсъдил релевираните в предявените искове фактически и правни твърдения на въззивника, не е разгледал въведените доказателства и фактически обстоятелства, първоинстанционният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила на чл.7 ал.1 ГПК и чл.12 ГПК и по този начин служебно е подменил предмета на спора, с който е бил сезиран.

Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да 4 обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се.

В случая, решаващият съдебен състав не само не е очертал в пълнота предмета на спора, но и го е индивидуализирал погрешно, и макар и формално да е посочил в доклада си кои са подлежащите на установяване факти и обстоятелства, то не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства, въведени от ищеца и имащи значение за решаването на делото, като е изложил формално мотиви в решението си, без да извърши съвкупна преценка на всички установени факти по делото, съобразно ангажираните доказателства и да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, формирайки адекватни фактически и правни изводи. Съдът не е обсъдил приети и неоспорени писмени доказателства и гласни такива, а именно разпита на свидетелите, призовани от въззивника.

По силата на чл. 9 от ЗЗДискр в производство за защита от дискриминация, след като страната която твърди, че е дискриминирана представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Разпоредбата размества доказателствената тежест в производството по защита от дискриминация, като страната, която твърди, че е дискриминирана не трябва да доказва този факт при условията на пълно и главно доказване. Достатъчно е само да бъдат установени факти, от които да може да бъде направено обосновано предположение за наличието на дискриминация.