Решение № 3372 от 30.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3372 гр. Пловдив, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330116284 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от И. Н. Л. с ЕГН: **********, с адрес в гр.

**, ул. **, чрез пълномощника му- адв. Б. срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:

202513690, със седалище и адрес на управление: гр. **, бул. **, представлявано от П. Д., с която е предявен иск за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 148,72 евро, недължимо платена по нищожна клауза за възнаграждение за гарант по Договор за предоставяне на гаранция № **/**г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда – 21.11.2025г. до окончателното изплащане /съобразно допуснатото увеличение на иска/.

В исковата молба се твърди, че на **. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № **, по силата на който на ищеца била отпусната в заем сумата от 600 лева, при възнаградителна лихва в размер на 35% и ГПР- 40,22% и общо дължима сума в размер на 658,06 лева. В чл. 4 от договора било предвидено задължение за ищеца да предостави обезпечение посредством двама поръчители, банкова гаранция или да представи сключен договор за гарантиране на задълженията с дружество- гарант.

На същата дата между страните бил сключен договор за предоставяне на гаранция № **/**г., по силата на който ответното дружество поело задължение да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД договора за заем при дължимо от ищеца възнаграждение в размер на 290,94 лева, платимо заедно с всяка вноска по договора за заем, на 13 вноски в размер на 73 лева съгласно погасителния план.

При тези данни ищецът счита, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК.

Счита, че посоченият в договора годишен процент на разходите не отговарял на действително приложения, тъй като уговореното възнаграждение за дружеството поръчител в размер на 290,94 лв. по своята същност представлявало добавък към договорната лихва, т.нар. скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал.

Поради невключването на възнаграждението за дружеството - поръчител в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително 1 прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което водило до нищожност на кредитната сделка. Поддържа се още, че Договора за предоставяне на поръчителство е нищожен на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД - поради липса на основание, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - поради заобикаляне на закона и на осн. чл. 26, aл. 1, предл. 3 ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави. Поради нищожността на кредитната сделка, то липсвало основание за сключването на акцесорния Договор за предоставяне на поръчителство.

Последният пък бил сключен само и единствено, за да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като по този начин се целяло оскъпяване на кредита за заемателя и генериране на допълнителна печалба. Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради нарушаване на добрите нрави, тъй като ищецът не получавал никаква престация срещу предвиденото за нето задължение заплащане на възнаграждение на дружествотопоръчител. При наличие на изпълнение от страна на поръчителят, то същият имал право на регресен иск срещу заемателя, независимо от заплатеното му възнаграждение, което се дължи от ищеца, без значение дали поръчителят ще плати на заемодателя или не.

По изложените съображения се моли за уважаване на иска и присъждане на направените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който е изложено становище, че исковата молба е нередовна, а предявения установителен иск - недопустим, тъй като за ищецът липсвал правен интерес. Излага съображения за неоснователност на предявения срещу него иск. Сочи, че основният предмет на дейност на ответното дружество е предоставяне на гаранционни сделки по занятие и в това си качество бил сключел договора за предоставяне на поръчителство. Поддържа, че евентуалната недействителност на кредитната сделка не се отразява на валидността на процесната сделка между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, доколкото акцесорен на договора за кредит бил сключеният договор за поръчителство между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, а не този между ищеца и ответното дружество. Възразява срещу изложеното в исковата молба твърдение за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство поради липса на основание. Оспорва и твърденията на ищцата, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен в противоречие с добрите нрави, като счита, че не е налице твърдяната от ищеца явна нееквивалентност на престациите, а възнаграждението на поръчителя било определено след извършена преценка на риска. Намира за неоснователни твърденията за заобикаляне на закона, в частност разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като счита Закона за потребителския кредит за неотносим към правоотношението по предоставяне на поръчителство. По изложените съображения моли за прекратяване на делото, а по същество – за отхвърляне на исковата претенция. Твърди, че не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА оказване на безплатна правна помощ на ищеца, а в случай че съдът определи възнаграждение, то моли същото да е съобразено с реално положения труд от процесуалния представител на ищеца. Претендира присъждане на направените разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, ч е между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № **/**г., по който ищеца е усвоил сумата от 600 лева, правата и задълженията на страните по договора, че между страните е сключен Договор за предоставяне на гаранция със същия номер и дата при възнаграждение в размер на 290,94 лева, платимо заедно с всяка вноска по договора за заем.

Ответникът признава факта, че по Договора за предоставяне на гаранция ищецът е заплатил възнаграждение в размер на 148,72 евро, в която връзка представя справка за извършени плащания.

2

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за предоставяне на гаранция, справка за извършени плащания по него и Договор за паричен заем № ** от **.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за предоставяне на гаранция, сключен във връзка с предвидено задължение за предоставяне на обезпечение по силата на договор за заем, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Ищецът въвежда твърдения за недействителност на договора за паричен заем и следователно недействителност и на договора за предоставяне на гаранция, тъй като поръчителство може да съществува само за действително задължение. Релевират и се и самостоятелни основания за недействителност на договора, като ищецът счита, че посредством същия се цели единствено оскъпяване на кредита извън нормативно установените размери, а самото възнаграждение е дължимо на кредитодателя и се заплаща заедно с всяка погасителна месечна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за паричен заем, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40,22%, а възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за заем, към месечната сума е включено и възнаграждение по договора за поръчителство в общ размер от 290,94 лева, платимо на падежа на съответната погасителна вноска, с която сума се оскъпява кредита. Именно в тази връзка двата договора –за кредит и за поръчителство не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за услугата), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (заема). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за услуга също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит, като включена в съдържанието и в погасителния план. В 3 този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.

Предвид горното, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна услуга, предвидена в договора за поръчителство, но включена във вноските по погасителния план на кредита, се нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора за кредит не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, но реално тази допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.

По договора за поръчителство е предвидено заплащането на такса, платима по погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се превръща в разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4 от закона. Допустимата граница е предвидена да е петкратният размер на законната лихва (или ГПР да е около 50 %). Така таксата за поръчителство прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните. Нищожността на договора за кредит влече след себе си и нищожност на договора за поръчителство, доколкото същия е без предмет. Следователно ищецът не дължи и заплащане на предвиденото в договора възнаграждение, а заплатената без основание сума в размер на 148,72 евро подлежи на връщане от ответното дружество.