Определение № 528 от 15.07.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 528 гр. Сливен, 12.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. М.а Маринова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20242200500341 по описа за 2024 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател – адвокат М., процесуален представител на ищцата в производството, заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като по делото са предявени два иска, като по всеки от тях защитата била различна. По делото била назначена и ССчЕ, по която на вещото лице било заплатено възнаграждение в размер на 250лв. По делото били извършени максимални фактически и правни действия, заслужаващи определяне на възнаграждение в размер на минималния по всеки иск. Посочва, че практиката на ВКС е константна по въпроса как се определя минимума на възнаграждението при обективно съединени искове – върху цената на всеки от исковете поотделно, а не в сбор. Цитира актове на ВКС и на окръжни съдилища в страната в тази насока. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да се присъди на адв. М. възнаграждение в размер на 960лв. с ДДС и 15 лв. такса за обжалването.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който намира частната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Заявява, че претендираният хонорар е прекомерен, необосновано завишен спрямо фактическата сложност на спора и реално извършените дейности по процесуална защита. Съдът разумно, обосновано и справедливо е определил възнаграждението на адв. М.. Намира за неприложима разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ, тъй като съдебният 1 спор и по установителния и по осъдителния иск засягал един правопораждащ факт – договор за кредит, което предполагало и еднаква защита, а претенциите са обусловени една от друга. Посочва, че адв. М. има общо 141 граждански дела в СлРС с идентичен предмет, против различни финансови институции за нищожност на договорни клоузи по договори за кредит, като документите били бланкетни с еднотипно съдържание. Те не се отличават с правна сложност и не изискват особена проверка, изчисления и т.н. Позовава се на Решение от 25.01.2024г. по дело С438/22 на втори състав на СЕС.

Заявява, че претендираното възнаграждение буди съмнения за недобросъвестно упражняване на адвокатската професия, злоупотреба с права и създаване на условия за неоснователно обогатяване.

Моли да се отхвърли като неоснователна частната жалба и да се потвърди обжалваното определение.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е частично основателна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответника по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявените установителен и осъдителен искове, е присъдил на ищцата направените по делото разноски за държавна такса и ССчЕ, а по реда на чл.

38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в общ размер за всички искове на 360 лв. с ДДС.

С атакуваното определение е отказал да измени рашанието си, като е посочил, че е приложил разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение и решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. като е определил общо възнаграждение поради това че двата иска почиват на общо основание и резултатът, преследван от ищцата е могъл да се постигне само с предявяване на осъдителната претенция и позоваване на нищожност на процесния договор и с оглед ниската правна и фактическа сложност на спора. Държи сметка и 2 на факта, че пълномощникът на ищцата има образувани 141 граждански дела с идентичен предмет, което сочи на евентуално злоупотребяване с права.

Въззивният съд намира атакуваното определение за частично неправилно.

Уважени са изцяло двата предявени иска – установителен за обявяване нищожност на договор за кредит в размер на 1000 лв. и осъдителен – за връщане на платена без основание сума от 624 лв., евентуален – за 590, 31 лв.

По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищцата съдебни и деловодни разноски. Доколкото тя е представлявана в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр. последно – в размерите по НМРАВ.

Предявени са в условията на кумулативно обективно съединяване два главни иска - установителен по чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са уважени изцяло . По всеки от двата се извършва отделно доказване във връзка с установяване на различни правнорелевантни обстоятелства, двете претенции имат различен предмет и макар да са в логическа връзка помежду си, уважаването на първата не води автоматично до уважаването на втората. Право на ищеца е да прецени колко и какви искове да предяви, по какъв процесуален ред и начин ще защити интереса си. В случая п роцесуалният представител на ищцата е осъществил активни процесуални действия по защита и представителство във връзка с подготовка на делото и със събиране на доказателствени средства, като е защитил интереса на клиента по найдобрия начин и следва да му се присъди и възнаграждение за това. Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 5 от НМРАВ №1/2004г. за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Интересът по смисъла на чл.7 ал. 2 се отнася до цената на 3 всеки отделен иск, независимо от неговия вид. Поради това и следва за всеки отделен иск да се определи възнаграждение в размер, базиран на класификацията по Наредбата.

Тази наредба обаче не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“ Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, в чиято тежест са възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора, броя и цената на исковете, обема на вложените процесуални усилия от адвоката, отнесени към защитавания интерес, на 400 лв. за установителния и 50 лв. за осъдителния иск, или – адвокатско възнаграждение в общ размер на 450 лв.

Що се отнася до това дали сумата следва да бъде присъдена с ДДС, настоящият въззивен състав счита, че такъв не се дължи в случая, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА, е безплатна и по смисъла на чл. 9 ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява 4 безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. „Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25 ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението н а страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.

Така на адвокат М. следва да бъде присъдено възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна адвокатска помощ в общ размер общо за двата иска /както е посочено по-горе за всеки от тях поотделно/ на 450 лв. без ДДС, платимо от ответника.

Като е отказал да измени решението си в частта за разноските, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и вместо него въззивният съд се произнесе по същество, като измени постановеното решение в частта за разноските, присъдени на адвокат Д. М. и ги увеличи до общ размер на 450 лв. без ДДС.

Ръководен от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение по чл. 248 от ГПК № 2465 от 02.07.2024г. по гр.д. № 15/2024г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 371 от 29.04.2024г. по гр.д. № 15/2024г. по описа на СлРС в частта за разноските, с която е осъдено „Вивус БГ“ ЕООД, ЕИК 5

******* гр. София да заплати на адвокат Д. В. М. на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, вр. чл. 78 ал. 1 от ГПК адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с включен ДДС, като го УВЕЛИЧАВА на общо 450 лв. без ДДС, която сума да бъде преведена по посочената в решението сметка.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6