Разпореждане № 25134 от 18.06.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 25134 гр. Варна, 18.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 33 СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нела Кръстева като разгледа докладваното от Нела Кръстева Частно гражданско дело № 20253110107940 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 410 от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано пред Районен съд Варна Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съдът констатира, че е заявено издаването на заповед за изпълнение за парични суми, като с оглед размера на вземането и правилата относно родовата подсъдност, предвидени в чл. 103 и чл. 104 ГПК, подсъдността е на районен съд.

Настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че на основание чл. 411, ал. 1 от ГПК сезиран е местно компетентен съд по правилата на местната подсъдност.

След запознаване с депозираното заявление, съдът намира, че същото отговаря на формалните и съдържателни изисквания за редовност по смисъла на чл. 410, ал. 2 във вр. чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 2 от ГПК, както и че липсват данни за визираните в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 от същия кодекс отрицателни предпоставки, поради което счита, че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде разгледано по същество.

Съгласно разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка, дали искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като заявлението следва да бъде отхвърлено при наличие на тези предпоставки. Следователно с последните редакции на ГПК се въведе служебното правомощие на съда за извършване на преценка за „обоснованата вероятност" за противоречие на вземането с добрите нрави и за неравноправност на същото.

Доколкото претендираните в настоящото производство вземания произтичат от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, длъжникът се ползва от специална защита и съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи. Този извод намира опора и в практика на Съда на Европейския съюз и конкретно - в решението по дело С-448/17. В мотивите на посоченото решение СЕС е приел, че за гарантиране ефективна защита на правата, произтичащи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, системата на националното процесуално право следва да предвижда в рамките на производството по издаване на заповед за изпълнение задължение на съда за осъществяване на служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В случай, че такова задължение не е предвидено или контролът е ограничен само до етапа на възражението срещу издадената заповед, СЕС намира, че националната правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, „ако съществува немалък риск 1 потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си." В настоящия случай процесният договор за паричен заем, който е основанието за претендиране на обективираните в заявлението вземания, е потребителски, съобразно легалната дефиниция на чл. 9 от ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

При извършване на преценка, дали искането на заявителя е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, съгласно разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав съдът приема следното:

Заявеното вземане за възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, по твърдените от заявителя хипотеза на възникване и начин на формиране, противоречи на добрите нрави и е неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради следните съображения:

От анализа на изложените факти се стига до извода, че при сключването на акцесорния договор като част от договора за потребителски кредит, длъжникът не е имал право на избор на поръчител и възможност за индивидуално договаряне, особено като се има предвид, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е кредиторът на длъжника по договора за кредит. Следователно, юридическото лице - поръчител, което е предварително одобрено от кредитора, се явява и свързано с него лице. Това води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, и не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне.

На следващо място: При условие, че финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя в съответствие с изискването на чл. 16 от ЗПК, а с акцесорния договор се цели да се обезщетят вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, то последното е в противоречие с цитираната разпоредба на закона. В контекста на изложеното и предвид нарушаване на повелителните норми на ЗПК и ЗЗП, договорът е недействителен по отношение на длъжника. Освен това, възмездността на договора за поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 от ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 от ЗПК. Вземането за поръчителство не се основава съответно на неравноправна клауза за потребителя.

Не на последно място следва да се отбележи, че очевидно крайната цел на договора за поръчителство не е била да обезпечи вземанията на кредитора по потребителския договор, а да му осигури получаването на завишен размер на крайната сума, която следва да бъде върната от потребителя, заобикаляйки изискванията на специалния закон за максимален годишен процент на разходите по кредита (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Този извод следва не само от гореизложеното, но и от обстоятелството, че поръчителят твърди да се дължи лично на него възнаграждение за поръчителство по сключения с длъжника договор и същевременно излага да е платил в полза на обезпечения кредитор законна лихва върху същото това възнаграждение, респ. да се е суброгирал в правата му срещу длъжника за тази лихва в претендирания размер.

Предвид неоснователността на заявлението в частта досежно претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, се явява неоснователно и заявлението в частта, с която се претендира законна лихва за забава по Договора за предоставяне на поръчителство, доколкото се касае за акцесорна претенция за обезщетение за забава , произтичаща от претендираното възнаграждение по договор за 2 предоставяне на поръчителство и същата не се дължи, предвид направените изводи за недължимост на главното задължение. Липсващото основание за дължимост на възнаграждението обосновава недължимост и на претендираното обезщетение за забава върху него /в този смисъл пр. Определение по ч.в.т.д. № 238/2020г. на ВОС и др./.

В горния смисъл е и константната практика на Окръжен съд-гр.Варна /Определение № 829/12.03.2020г., постановено по в. ч. т. д. № 284/2020 г. по описа на Окръжен съдгр.Варна, Определение № 2655/28.08.2020 г. , постановено по в. ч. т. д. № 2282/2020 г. по описа на Окръжен съд-гр.Варна, Определение от 29.1.2021 г. , постановено по в. ч. т. д. № 193/2021 по описа на Окръжен съд-гр.Варна /.

С оглед изложеното, съдът намира, че депозираното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК следва да бъде отхвърлено в частта, в която се претендира вземането за възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и законна лихва за забава по Договора за предоставяне на поръчителство, на основание чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК.

С оглед частично отхвърляне на депозираното заявление следва да бъдат дадени указания на заявителя за предявяване на осъдителен иск, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В останалата част заявлението е редовно, поради което следва да се издаде заповед за изпълнение.

Предвид обективираното в заявлението искане, на заявителя следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, по отношение на които са налице доказателства за тяхното извършване и при спазване на разпоредбите на чл. 78 от ГПК. С оглед наличие на предпоставките на чл. 78, ал. 8 от ГПК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, същото следва да се определи в минимален размер, на основание чл. 26 от Наредбата за заплащане на правната помощ, предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, доколкото същото се образува по предварително зададен в закона формуляр. Предвид изложеното и с оглед отхвърлителната част на заявлението, следва да бъдат присъдени в полза на заявителя направените в настоящото производство разноски, но съразмерно с уважената част.

Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ депозирано пред Районен съд-Варна Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано настоящото производство, В ЧАСТТА, в която се иска издаване на заповед за изпълнение за следните суми, а именно: сумата от 132,27 лв., представляваща възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство от 28.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 17.06.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 21,00 лв., представляваща законна лихва за забава по Договора за предоставяне на поръчителство от 28.01.2020 г. за периода от 28.01.2020 г. до 23.05.2025 г., на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.

ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в полза на заявителя против длъжника за заплащане на останалите посочени в заявлението вземания, на основание чл. 410 от ГПК, както и за сторените от заявителя разноски, съразмерно на уважената част от заявлението, на основание чл. 78 от ГПК, както 3 следва: 19,05 лв. за държавна такса и 38,10 лв. за ю.к. възнаграждение.

РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване в отхвърлителната му част с частна жалба пред Варненски окръжен съд в едноседмичен срок, считано от връчване на настоящото разпореждане на заявителя, а в останалата си част не подлежи на обжалване.

ДЛЪЖНИКЪТ може да подаде писмено възражение срещу заповедта за изпълнение или части от нея в едномесечен срок от връчването й, като обосноваване на възражението не се изисква

УКАЗВА на заявителя, че може в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане да предяви осъдителен иск за отхвърленото си вземане, в който случай може да ползва внесената по заповедното дело държавна такса, като довнесе разликата до пълната дължима за иска държавна такса, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.

УКАЗВА на заявителя, че в дадения едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане следва да представи доказателства по настоящото дело за предявяване на иска, в противен случай той няма да може да се ползва от внесената по настоящото заповедно дело държавна такса.

ДА СЕ ВРЪЧИ препис от издадената Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на длъжника, на основание чл. 411, ал. 3 от ГПК с указания за възможността за подаване на възражение по реда на чл. 414 и чл.414а от ГПК.

ДА СЕ ВРЪЧИ препис от настоящото разпореждане на заявителя, ведно със съобщението за неговото постановяване, на основание чл.7, ал. 2 от ГПК.

След влизане на заповедта в сила, делото да се докладва за преценка за издаване на изпълнителен лист.

Съдия при Районен съд – Варна: _______________________

4