Определение № 3181 от 07.10.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3181 гр. София, 07.10.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветан Ив. Колев

Членове:

Иван Ал. Стоилов

Дора З. Илиева като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно частно наказателно дело № 20241100605958 по описа за 2024 година

Производството е образувано на основание чл. 249, ал. 3 по реда на Глава двадесет и втора от НПК.

Първоинстанционното производство е образувано по внесен в Софийски районен съд обвинителен акт срещу В. К. С., ЕГН **********, за извършено от него престъпление по чл.

201, ал. 1 от НК, а именно – за това, че на неустановена дата, в периода от 06.02.2020 г. до 29.06.2020 г., в гр. София, ж.к. „Красна поляна“, в офис на дружеството „В.***“ ЕООД, в качеството си на длъжностно лице – „касиер“ в дружество „В.***“ ЕООД, ЕИК **** /съгласно трудов договор № 561/2020 г. и длъжностна характеристика към него/ противозаконно е присвоил чужди пари в размер на 20 000,00 /двадесет хиляди/ лева, собственост на „В.***“ ЕООД, връчени в това му качество.

По така внесения обвинителен акт (ОА) е образувано НОХД № 2193/24 г. по описа на СРС, НО, 100 състав. С протоколно определение от 25.04.2024 г. по НОХД № 2193/24 г. по описа на СРС, НО, 100 състав, районният съд е прекратил на осн. чл. 249, ал. 1, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, съдебното производство и е върнал същото на СРП за отстраняване на допуснати при изготвянето на ОА и на постановлението за привличане на обвиняем съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимия С.. Първоинстанционният съд е посочил, че престъплението по чл. 201, ал. 1 от НК се осъществява от длъжностно лице, което е получило фактическата власт върху предмета на посегателството в това му качество, защото пазенето или управлението на съответното имущество или въобще неговото държане било част от функцията на този субект, като изпълнителното деяние на престъплението се изразявало в противозаконно разпореждане с чужди пари, вещи или други ценности в интерес на самия деец или на другиго. Доколкото изпълнителното деяние на присвояването представлявало „външнопроявена промяна на отношението на дееца към повереното му имущество, изразена в противозаконно разпореждане с чуждите пари, вещи, други ценности в свой собствен или на друго лице интерес“, в конкретния случай обвинителният акт не съдържал ясни фактически твърдения относно това взел ли е подсъдимият инкриминираната сума и именно от касата в офиса на дружеството ли е сторил това, както и с кои юридически и/или фактически актове е било реализирано противозаконното разпореждане с инкриминираната 1 парична сума, а това било необходимо, за да се очертае фактическата рамка на обвинението – в тази връзка се цитира съдебна практика. В обстоятелствената част на ОА общо било посочено, че „подсъдимият ...имал достъп до паричните средства, собственост на дружеството и решил да присвои част от тях, които впоследствие изхарчил по барове, дискотеки и за различни покупки“, но не ставало ясно защо прокурорът приемал, че деянието било осъществено в периода от 06.02.2020 г. до 29.06.2020 г. – какви били конкретните фактически действия, които поставяли началото на изпълнителното деяние на датата 06.02.2020 г. и какви били конкретните разпоредителни действия, с осъществяване на които твърдяното престъпление било довършено от обективна страна именно на датата 29.06.2020 г. Фактическата обстановка била дотолкова лаконична, че прокурорът, вместо да изложи конкретни фактически твърдения относно действия и/или бездействия, с които се осъществявал съставът на длъжностното присвояване, директно си служил с употребеният от законодателя термин „присвояване“, като сочил, че подсъдимият „решил да присвои част от тях“, но по този начин не се преодолявала непълнотата във фактическата част на обвинението, още повече, че терминът „присвояване“ бил относим към самата квалификация на деянието като престъпление. Отделно от горното в обстоятелствената част на ОА липсвала конкретизация относно адреса на посочения офис на ощетеното юридическо лице в ж. к. „Красна поляна“, предвид възможността да са повече от един, както и следвало да се уточни какви били конкретните права и задължения за длъжността „касиер“, за която се твърди да е заемал подсъдимия, за да се приемело, че пазенето и управлението на съответното имущество или въобще неговото държане било част от функцията на касиера, респ. на подсъдимия. Идентична била и ситуацията с постановлението за привличане на обвиняем по чл. 219 НПК, находящо се на л. 157 от ДП, което също не отговаряло на изискванията на закона относно минимално необходимото съдържание и не осигурявало реална възможност за защита на обвиняемия.

Срещу това определение е постъпил частен протест от прокурор при Софийска районна прокуратура с твърдение за неправилност и незаконосъобразност на същото.

Прокурорът счита, че обвинението срещу С. било формулирано правилно цифрово и текстово и не създавало затруднения на обвиняемия да разбере в какво бил обвинен, тъй като били посочени всички съставомерни признаци на престъплението. В ОА ясно било посочено, че обвиняемият С. изпълнявал трудовите си задължения като „касиер“ в офис на дружество „В.***“ ЕООД в гр. София, ж.к. „Красна поляна", посочени били основните му функции, съгласно длъжностната характеристика към трудовия му договор, както и че по силата на заеманата си длъжност той е имал достъп до паричните средства, собственост на дружеството. В този смисъл достатъчно било изяснено защо обвиняемият е имал качеството „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Достатъчно ясно и конкретно било посочено и мястото на извършване на деянието, като съдебната практика допускала да бъде посочен дори само конкретния град, в който било извършено съответното престъпление, без изисквания за допълнително посочване на улица, номер или на административен адрес, поради което тяхното непосочване в никакъв случай не можело да се разглежда като процесуално нарушение. Конкретизирано било също, че обв. С. бил присвоил пари, собственост на дружество „В.***“ ЕООД. Възразява се, че предвид липсата на свидетели на присвоителните действия, наблюдаващият прокурор не можел да фантазира кога обв. С. бил отварял касата, по какъв начин е ставало това и колко точно пари е вземал всеки път.

Безспорно били установени точният размер на присвоената сума, както и периода от време, в който било станало това. Доколкото на обв. С. не било повдигнато обвинение за продължавано престъпление, нямало необходимост да бъде посочена и всяка конкретна дата на присвояването. По отношение действията, с които обв. С. бил извършил последващо разпореждане с чуждите пари в ОА достатъчно конкретно било посочено, че подсъдимият бил изхарчил парите по барове, дискотеки и за различни покупки за себе си. Обобщава се, че постановлението за привличане на обвиняем отговаряло на изискванията на ТР № 2/2002 г.

2 по т.д. №2/2002 г. на ОСНК, ВКС. Нямало законово изискване постановлението за привличане на обвиняем да представлява кратък преразказ на ОА, каквото очевидно било искането на 100- състав на СРС-НО.

Като извърши проверка по реда на Глава двадесет и втора от НПК, Софийски градски съд намери следното:

Съдът е сезиран с частен протест, подаден срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, по смисъла на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249, ал. 3, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, от страна, на която законът е признал правна възможност за това – наблюдаващия прокурор от СРП.

Иницииращият производството документ е подаден в рамките на законоустановения срок от обявяване на обжалваното определение, поради което се явява процесуално допустим.

Разгледан по същество, настоящия състав го намира за основателен по следните съображения:

В словесното описание на обвинението следва да бъдат посочени всички съставомерни белези на съответното престъпление от особената част на НК – да бъдат отразени в цялост изпълнителното деяние, неговите елементи, пострадалите лица, наличието на настъпили съставомерни вреди, техния размер, качеството на субекта, както и всички признаци на съответното престъпление, сред които от особено съществено значение е непротиворечивото и недвусмислено посочване на времето и мястото на извършването му.

Пропускането на който и да е от съставомерните белези на престъпния състав се приема като пречка да бъде разбрано обвинението от привлеченото към наказателна отговорност лице, което от своя страна е класическа хипотеза на допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено процесуално нарушение, обуславящо връщането на производството в предходната му фаза. В случая първоинстанционният съд е предявил необосновано завишени изисквания към съдържанието на постановлението за привличане на обвиняем и на ОА, с които е излязъл извън параметрите и стандартите, заложени в горецитираното ТР № 2/2002 г. по т.д. №2/2002 г. на ОСНК, ВКС.

На първо място, по достатъчно ясен начин държавното обвинение и разследващият орган са заявили в своите актове (ОА и постановление за приличане на обвиняем), че изпълнителното деяние се изразява в противозаконно присвояване на конкретно посочена парична сума (20 000,00 лева), собственост на юридическо лице - „В.***“ ЕООД.

Първоинстанционният съд правилно цитира теорията, свързана с характеристиките на изпълнителното деяние „присвояване“, но въззивната инстанция не намира, че в случая от обстоятелствената част и от диспозитива на ОА не става ясно по какъв начин е било осъществено инкриминираното „своене“ на чуждите парични средства. Следва да се има предвид, че обстоятелствената част и диспозитива на ОА представляват едно неделимо цяло, съставено от допълващи се обстоятелствена и декларативна част, поради което за допуснати съществени процесуални нарушения може да се говори единствено при явно противоречие между тези две части или липса на съставомерни признаци и в двете части, което прави ОА изцяло неясен и неразбираем. В случая в достатъчна степен в обстоятелствената част е заявено, че обв. С. бил назначен на работа в ощетеното юридическо лице „В.***“ ЕООД на длъжността „касиер“ по силата на трудов договор № 561/2020 г. и длъжностна характеристика към него. Изрично уточнено е, че във функциите и задълженията му като „касиер“ влизало получаването от името на дружеството работодател на паричните суми, които клиентите-заематели му дължали, както и отговорности по проверка и отчитане на касовите наличности. Във връзка с изпълнителното деяние в обстоятелствената част също е посочено, че по силата на така заеманата от него длъжност „касиер“, обв. С. е имал достъп до паричните средства, собственост на дружеството работодател и това формирало у него решението да присвои част от тях, което и сторил, доколкото така присвоената сума от 20 000 лева изхарчил по барове, дискотеки и за различни покупки. Така цитираното описание в 3 обстоятелствената част напълно съответства на посоченото в диспозитива изпълнително деяние и от него не може да има съмнения или изводи, различни от този, че обвиняемият е присвоил чуждата парична сума, вземайки я от касата на дружеството, която му е била поверена по силата на трудовия му договор за отчитане на паричните средства, постъпили в нея. Не остават съмнения и относно особеностите на субекта на деянието, а именно, че обв.

С. е имал качеството на „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК, за което са изтъкнати напълно достатъчни релевантни обстоятелства, свързани с длъжността, правното й основание и конкретните задължения в тази връзка.

На второ място, неправилни са констатациите на първоинстанционния съд и относно неясно посочване на времето и мястото на извършване на деянието. Не е прецедент в правораздаването да се повдига обвинение за престъпление, чиято дата не е установена с точност, предвид липсата на безспорни доказателства за това. В този случай за държавното обвинение съществува изискването изрично да уточни, че се касае за неустановена дата, но и да посочи времевия период, в който се включва тази неустановена с точност дата. В случая това е сторено – изрично е заявено, че деянието е осъществено на неустановена дата, като е уточнено, че тази дата се намира във времевия период от 06.02.2020 г. до 29.06.2020 г. В тази връзка първоинстанционният съд неправилно интерпретира текста на диспозитива на ОА, приемайки, че не ставало ясно защо началото на изпълнителното деяние било поставено на датата 06.02.2020 г. и защо деянието било довършено на втората посочена дата – 29.06.2020 г. Въззивната инстанция не счита, че в диспозитива на ОА се твърди, че началото на изпълнителното деяние е започнало на първата дата и приключило на втората. Там се твърди, както бе посочено по-горе, за една дата на деянието, неустановена по делото, намираща се в периода от 06.02.2020 г. до 29.06.2020 г., като в обстоятелствената част на ОА е налице повече от логично обяснение за това: началото на времевия период е датата на сключване на трудовия договор № 561 от 06.02.2020 г. по отношение на обв. С., а краят на инкриминираният период от 29.06.2020 г. намира своето обяснение в изрично посоченото в обстоятелствената част, че на следващата дата 30.06.2020 г. в дружеството „В.***“ ЕООД била проведена инвентаризация за касовата наличност, като видно от изготвения протокол от проведената ревизия била установена липса в касовата наличност в размер на 20 000 лева.