Решение № 1793 от 18.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1793 гр. София, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100504702 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу Решение № 1694 от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 67372/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 140-и състав, с което са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу К. Д. Д. положителни установителни искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 53682/2023г. на СРС, 140 състав, както следва: 748,27 лева – главница за незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г. за топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, ж.к.

****, аб.№ 154484, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2023г. до окончателното плащане, 110,53 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.08.2021г. до 20.09.2023г., 33,79 лева – такса за предоставена услуга „дялово разпределение“ за периода от 01.08.2020г. до 30.04.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2023г. до окончателното плащане, 7,75 лева – мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение за периода от 16.10.2020г. до 20.09.2023г.

Във въззивната жалба се твърди, че процесното решение е незаконосъобразно, като се излагат следните съображения: СРС не съобразил императивната норма на чл.153 от ЗЕ, според която задължението за плащане на ТЕ било обвързано със собствеността върху имота, присъединен към абонатната станция. Счита, че в разрез с процесуалния закон, СРС отказал да издаде да издаде удостоверение за справка в Столична община, дирекция „Общински приходи“, тъй като данъчната декларация би доказала по несъмнен начин кой е декларирал имота и на какво правно основание.Сочи, че съдът пренебрегнал Протокол № 3 от 21.10.2012 г. от Общо събрание, където ответницата лично се е подписала и легитимирала 1 като собственик на ап. № 9. Твърди се, че ответника се е позоваването от страна на ответника на погасителна давност представлявало фактическо признание на съществуването на самото задължение. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи така предявените искове.

В законустановения е постъпил отговор на въззивна жалба, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че първата инстанция правилно отхвърлила предявените искове, тъй като по делото не било установено по безспорен и категоричен начин, че ответницата е вещен ползвател на имота. Моли съдът да потвърди решението на СРС.

Трето лице помагач не взема становище.

На основание чл.227 ГПК, поради настъпило приемство в хода на процеса, на мястото на починалата ответница К. Д. Д. са конституирани нейните наследници по закон- М. Д. М., С. Д. Ж. и Д. Д. Г..

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Пред първата инстанция са били предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 53682/2023г. на СРС, 140 състав, както следва: 748,27 лева – главница за незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г. за топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, ж.к. ****, аб.№ 154484, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2023г. до окончателното плащане, 110,53 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.08.2021г. до 20.09.2023г., 33,79 лева – такса за предоставена услуга „дялово разпределение“ за периода от 01.08.2020г. до 30.04.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2023г. до окончателното плащане, 7,75 лева – мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение за периода от 16.10.2020г. до 20.09.2023 г.

За да отхвърли изцяло така предявените искове, първата инстанция е приела, че от събраните по делото доказателства не се установява ответницата да притежава право на собственост или ограничено вещно право върху недвижимия имот, посочен в исковата молба, откъдето следва, че същата не се явява “клиент” на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ.

По така предявените искове ищецът е следвало да установи възникването на облигационно отношение между страните по договор за продажба и доставка на топлинна енергия в твърдените количества и задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. Съгласно разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 2

17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. От събраните по делото доказателства обаче не се установява ответницата да е собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот намиращ се в гр. София, ж.к.

****, аб.№ 154484. Пред първата инстанция не са били представени доказателства, които да установяват правото на собственост на ответницата върху процесния имот. Представен е бил единствено Протокол № 3 от 21.10.2012 г. от Общо събрание на процесната сграда, в който ответницата се е подписала като собственик на апартамент №9. Така представеният протокол от Общо събрание представлява частен удостоверителен документ, който не се ползва с материална доказателствена сила и не установява правото на собственост на ищцата върху топлоснабдения имот. По делото липсват и други доказателства, от които да се установява, че ответницата е била собственик на процесния недвижим имот или притежател на вещно право на ползване. Извод в обратна насока не може да се формира от приетата по делото данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ представлява частен свидетелстващ документ, който съдържа изявления на декларатора относно данъчно задълженото лице за определени факти, в това число и такива, свързани с притежаване правото на собственост върху недвижим имот. Декларацията, депозирана пред данъчната администрация по чл. 14 ЗМДТ би могла да се цени в съвкупност с други представени доказателства за собственост, както и по реда на чл. 175 ГПК като извънсъдебно признание на факт от страната. В случая обаче не са представени други данни, които в съвкупност с данъчната декларация да установяват по реда на пълното и главно доказване твърдяното титулярство на ответницата на право на собственост върху процесния имот. При това ищцовото дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса по чл. 154, ал. 1 ГПК, не е ангажирало доказателства за установяване на твърдяното право на собственост на ответницата, поради което и тя не е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове поради липсата на облигационно отношение между нея и ищцовото дружество. За пълнота на изложението следва да се посочи, че възражението за погасителна давност направено в отговора на исковата молба не съставлява признание на задължението, тъй като първо то е направено евентуално и второ, защото ответницата изрично е оспорила качеството си на потребител на топлинна енергия.

В обобщение съдът намира, че ищцовото дружество не успя при условията на пълно и главно доказаване да установи, че ответницата притежава качеството потребител на топлинна енергия, поради което решението на първата инстанция трябва да бъде потвърдено, а възззивната жалба оставена без уважение.

По изложените съображения съдът намира, че решението на първата инстанция трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

По разноските:

С оглед изхода на правния спор, на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.273 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА, в полза на адв. Ч. ( процесуален представител на въззивника М. Д. М.) и адв. К. ( процесуален представител на С. Д. Ж.) възниква правото на разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът, като съобрази относително ниската фактическа и правна сложност на производството, материалният интерес, както и обема на осъществената процесуална защита, намира че на адвокатите на въззиваемите страни следва да се присъди адвокатско възнаграждение от по 100 евро.

Така мотивиран Софийският градски съд,

РЕШИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1694 от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 67372/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 140-и състав.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.273 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА, „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на адвокат С. К. К. от САК със съдебен адрес: гр.София. ул. ****, сумата от 100 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие на С. Д. Ж. пред СГС.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.273 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА, „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, да заплати на адвокат Д.Й. Ч. от САК със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, партер, сумата от 100 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие на М. Д. М. пред СГС.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4