Решение № 1707 от 21.03.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 14325/2021
- Вид
- Решение № 1707
- Подписан
- 21.03.2024
- В сила
- 21.03.2024
- Състав
- Николай Димов, Теодора Иванова, Велина Пейчинова
Цитирани разпоредби
- чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.435, ал. 2, т. 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.117, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.119 · Закон за задълженията и договорите
- чл.3, т.2 · Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г.
РЕШЕНИЕ
№ 1707 гр. София, 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Николай Димов
Членове:
Велина Пейчинова
Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20211100514325 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 20126250 от 28.05.2021 год., постановено по гр.дело № 56733/2020 г. на СРС, І Г.О., 169 състав, е признато за установено по предявените от Й. Н. М., ЕГН **********, срещу Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, искове с правно основание чл.439, вр. чл.124, ал.1 ГПК, че Й. Н. М., ЕГН **********, не дължи на Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, сумата от 500 лв. неолихвяема сума, 315 лв., разноски по изпълнителното дело, 238,86 лв., такса по т.26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, за които са издадени изпълнителен лист от 17.08.2015 г. и от 03.09.2015 г. по нохд № 265 по описа за 2015 г. на ОС Хасково. С решението на съда е осъдено Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, да заплати на адв.Т. на основание чл.38 ЗАдв. сумата от 300 лв., адвокатско възнаграждение в настоящето производство. С решението на съда е осъдено Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, да заплати на Й. Н. М., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 55 лв., разноски в настоящото производство.
Срещу решението на СРС, 169 с-в е постъпила въззивна жалба от Национално 1 бюро за правна помощ, представлявано от Н.В.И.- Председател на НБПП, с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец Й. Н. М., не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, в частта, с която е признато за установено по предявените от Й. Н. М., срещу Национално бюро за правна помощ, гр.София, искове с правно основание чл.439, вр. чл.124, ал.1 ГПК, че Й. Н. М., ЕГН **********, не дължи на Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, сумата от 315 лв., разноски по изпълнителното дело, 238,86 лв., такса по т.26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, за които са издадени изпълнителен лист от 17.08.2015 г. и от 03.09.2015 г. по нохд № 265 по описа за 2015 г. на ОС Хасково, поради следните съображения:
Отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 от ГПК, основан на изтекла погасителна давност, има за предмет признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът няма подлежащо на принудително изпълнение вземане към ищеца, поради погасителна давност, изтекла след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В случая изпълнителнителните основания, въз основа на коит о са издадени изпълнителни листове на 17.08.2015 г. и на 03.09.2015 г. и е образувано изпълнително производство, са влязло в сила определение № 497/28.07.2015 г. по нохд № 265/2015 г. по описа на Окръжен съд-гр.Хасково, Наказателно отделение и влязло в сила определение № 518/12.08.2015 г. по нохд № 265/2015 г. по описа на Окръжен съдгр.Хасково, Наказателно отделение. Предмет на предявения иск по чл.439, ал.1 от ГПК е установяване със сила на пресъдено нещо, че Национално бюро за правна помощ няма подлежащо на принудително изпълнение вземане към Й. Н. М. за следните суми, посочени в определенията на съда и в издадените въз основа на тях изпълнителни листове, а именно: сумата от 200 лв./ двеста лева/, представляваща разноски за 2 възнаграждение за правна помощ и сумата от 300 лв., представляваща разноски за възнаграждение за правна помощ.
Разноските по образуваното въз основа на издадените изпълнителни листове изпълнително производство, които са в размер на сумата от 315 лв., разноски по изпълнителното дело, 238,86 лв., такса по т.26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, не са част от вземанията по изпълнителните листове, издадени въз основа на влезли в сила определения по нохдело № 265/2015 г. по описа на Окръжен съдгр.Хасково, Наказателно отделение, а са последица от предприети от взискателя действия по осъществяване на принудително изпълнение спрямо длъжника. Поради това оспорването на дължимостта на разноските по изпълнението и размера им може да се извърши само по специално предвидения за това процесуален ред по чл.435, ал.
2, т. 7 ГПК, но не и по исков път, включително чрез предявяване на иск по чл.439, ал.1 от ГПК.
Предвид изложеното предявеният иск по чл.439, ал.1 от ГПК е недопустим в частта му относно вземането на ответника за разноските, направени по изп.дело № 20208740400866 по описа на ЧСИ С.П.. Като постановено по недопустим иск решение № 20126250, постановено по гр.дело № 56733/2020 г. на СРС, І Г.О., 169 състав, следва да бъде обезсилено в тази обжалвана част, а исковото производство в частта по този иск - прекратено.
В допълнение следва да се посочи, че носител на вземанията за част от разноските по изпълнителното дело е частният съдебен изпълнител /за вземанията за сумата от 238,86 лв. -такса по т.26 ТТРЗЧСИ/, а не взискателят, поради което за тези вземания липсва и надлежна пасивна процесуална легитимация на ответника.
За пълнота на изложението следва да се подчертае, че разноските по изпълнителното производство не представляват допълнително вземане, което произтича от главното по смисъла на чл.119 от ЗЗД . Теорията и съдебната практика са изяснили кои са произтичащите от главното вземане допълнителни вземания /права/ по чл.119 от ЗЗД - това са вземанията за лихва, неустойка, задатък и обезпечителните права /залог, ипотека и поръчителство/, но не и разноските по принудителното изпълнение.
На следващо място, обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, в останалата обжалвана част, с която е признато за установено по предявения иск по чл.439, ал.1 от ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 500 лв. неолихвяема сума, за която са издадени изпълнителни листове от 17.08.2015 г. и от 03.09.2015 г. по нохд № 265 по описа за 2015 г. на ОС Хасково. Така предявения от ищцата иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК е неоснователен, поради следното:
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на 3 изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай вземането е установено с влязло в сила на 11.08.2015 г., определение № 497/28.07.2015 г. по нохд № 265/2015 г. по описа на Окръжен съд-гр.Хасково, Наказателно отделение и влязло в сила на 28.08.2015 г., определение № 518/12.08.2015 г. по нохд № 265/2015 г. по описа на Окръжен съд- гр.Хасково, Наказателно отделение. Съдът намира, ме нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД следва да намери приложение и в процесния случай.
В настоящия случай, с оглед данните по делото и в съответствие със събраните по делото доказателства, съдът приема, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл. С оглед данните по делото, съдът приема, че 5- годишната давност за процесните вземания не е изтекла по отношение на ищцата за времето от влизане в сила на процесните определения на съда/ 11.08.2015 г. и 28.08.2015 г./ и е започнала да тече новата 5-годишна давност за вземанията установени със сила на пресъдено нещо до 21.09.2020 год. /момента на образуване на изпълнителното дело/.
Следва да се вземе предвид обстоятелството, фче съгласно чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение /ЗМДВИП/ за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Съгласно чл.13 от ПЗР към ЗИД от Закона за здравето, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон. Следователно от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително погасителната давност е бил спряна по силата на закона . Преди изтичане на 5 - годишната давност за процесните вземания по изп.дело е наложен запор върху сметка на длъжника на 19.10.2020 г. От момента на налагане на запор върху сметка на длъжника по изпълнителното дело, след приспадане на времето, в което давностният срок е спрял да тече на основание чл.3, т.2 ЗМДВИП, срокът на петгодишната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД за вземането на ответника не е изтекъл. От този момент давността е прекъсната и е започнала да тече нова давност. В случая петгодишният погасителен давностен срок, започнал да тече най - рано на 11.08.2015 г. и на 28.08.2015 г. за процесните вземания не е изтекъл и към датата на подаване на исковата молба в съда16.11.2020 г. Т.е. в процесния случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да иска принудително изпълнение на процесните суми, за които са издадени изпълнители листове, въз основа на влезли в законна сила определения на съда.
При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно следва да бъде отменено, като неправилно в частта, с която е признато за установено по предявения иск по чл.439, ал.1 от ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 500 лв. неолихвяема сума, за която са издадени изпълнителни листове от 17.08.2015 г. и от 03.09.2015 г. по нохд № 265 по описа за 2015 г. на ОС Хасково, включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което така 4 предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
Относно разноските по производството.
При този изход на спора на въззивника- ответник следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, своевременно поисканите разноски за производството пред двете съдебни инстанции в общ размер на сумата от 25 лв./ заплатена държавна такса за въззивно обжалване/. Въпреки направеното искане от страна на въззивника-ответника, разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да му бъдат присъждани по реда на чл.78, ал.8 от ГПК, с оглед на обстоятелството, че същия не е защитаван по делото пред двете съдебни инстанции от юрисконсулт.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20126250 от 28.05.2021 год., постановено по гр.дело № 56733/2020 г. на СРС, І Г.О., 169 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от Й. Н. М., ЕГН **********, срещу Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, искове с правно основание чл.439, вр. чл.124, ал.1 ГПК, че Й. Н. М., ЕГН **********, не дължи на Национално бюро за правна помощ, с адрес: гр.София, ул.“*******, сумата от 315 лв., разноски по изпълнителното дело, 238,86 лв., такса по т.26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, за които са издадени изпълнителен лист от 17.08.2015 г. и от 03.09.2015 г. по нохд № 265 по описа за 2015 г. на ОС Хасково и ПРЕКРАТЯВА производството по делото, в тази част, като недопустимо.