Решение № 3291 от 02.06.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.

София, 02.06.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав, в публично заседание на двадесет и шести март две хиляди и деветнадесета година в състав:

СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 16739 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ищцата Д.Е. твърди, че на 31.10.2006 г. е сключила с ответника „Б.П.Б.“ АД договор за банков кредит. Твърди, че според договора годишната лихва по кредита за първите 6 месеца е в размер на 2%, а за остатъка на срока на договора се формира от сбора на 3-месечния SOFIBOR (чиято стойност обаче не може да бъде по-ниска от 4,3% за целите на определяне на лихвата по кредита) и надбавка от 5,2%, като така първоначално определената лихва възлиза на 9,5%. Ищцата посочва, че въпреки намаляването на размера на 3-месечния SOFIBOR ответникът е увеличавал размера на лихвата по кредита. Твърди още, че клаузите на чл. 5, ал. 2 и ал. 3 от договора за кредит, които определят неснижаемия минимален размер на лихвата и възможността на банката едностранно да я изменя, са нищожни като неравноправни клаузи в потребителски договор, тъй като не дават възможност лихвата да се намалява при намаляване на размера на 3-месечния SOFIBOR, а освен това промяната в лихвата не става автоматично, а зависи от изявлението на ответника. Поради посочените причини, въпреки че ищцата е погасила кредита предсрочно чрез рефинансиране от друга банка, тя счита, че е заплатила по-голяма от дължимата сума, тъй като ответникът неправилно е определил размера на дължимата лихва. Общият размер на заплатената вповече сума възлиза на 40 360 лв., като ищцата твърди, че сумата е заплатена изцяло от нея (от нейно име и за нейна сметка), тъй като тя е кредитополучател по договора за кредит. Поради това ищцата иска ответникът да ѝ заплати посочената сума, заедно със законната лихва върху нея от 22.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. Претендира разноски по делото.

Ответникът „Б.П.Б.“ АД оспорва иска. Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор за кредит. Счита обаче, че посочените от ищцата клаузи на договора не са неравноправни, включително доколкото ищцата не може да се ползва от защитата на ЗЗП, тъй като договорът не попада в обхвата на ЗПК, като ответникът посочва и че клаузите по същество не са неравноправни (не дават право на ответника да изменя едностранно договора, изменението е свързано с изцяло пазарни фактори, като посочва и че са налице изключенията от наличието на неравноправни клаузи във връзка с финансовите услуги). Същевременно ответникът твърди и че страните са уговорили фиксирана лихва за целия период на договора в размер от 9,5%. При евентуалност прави възражение за погасяване на вземането на ищцата за връщане на дадените суми по давност. В допълнение ответникът (с молба от 27.12.2018 г.) прави и възражение за прихващане със сумата 4 322,31 лв., представляваща незаплатени от ищцата суми, дължими съгласно погасителния план по договора за кредит за периода 13.07.2007 г. – 13.09.2009 г. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира следното:

По делото е безспорно, което е видно и от представения договор за кредит, че на 31.10.2006 г. между ищцата Д.Е. като кредитополучател и ответника „Б.П.Б.“ АД като кредитор е сключен договор за банков кредит. Кредитът е предоставен за срок от 20 години (според чл. 6, ал. 3 от договора), като се издължава на месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план (чл. 6, ал. 1 от договора). Не е спорно и това, че кредитът е предсрочно погасен. Видно и от заключението на счетоводната експертиза по делото това е станало на 19.12.2017 г. Спорният по делото въпрос е дали общата заплатена сума по кредита в периода от 11 години преди погасяването му и при предсрочното му погасяване надвишава размерa на действително дължимата сума съгласно уговореното в договора за кредит и приложимите законови правила.

Според чл. 5, ал. 1, б. „а“ от договора за първите 6 месеца кредитът се олихвява с фиксирана лихва от 2% годишно. За този период между страните няма спор относно прилагането на лихвата в посочения размер, което е видно и от заключението на счетоводната експертиза.

След шестия месец дължимата възнаградителна лихва е в размер на 9,5% годишно според чл. 5, ал. 1, б. „б“ от договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора дължимата лихва по б. „б“ (очевидно на предходната алинея) е в размер на сбора от 3-месечния SOFIBOR и надбавка от 5,2%. Страните също така са уговорили, че SOFIBOR ще се счита за не по-малко от 4,3%, при което лихвата не би могла да бъде по-малка от 9,5% (размерът ѝ към момента на сключване на договора).

При посочените уговорки не може да се приеме наведеното от ответника съображение за това, че сраните са уговорили фиксирана лихва за целия срок на договора в размер на 9,5%. Според чл. 20 ЗЗД отделните уговорки в договора трябва да се тълкуват във връзка една с друга, като се търси действителната обща воля на страните. При това положение трябва да се съобрази на първо място, че в чл. 5, ал. 2 от договора страните са уговорили, че лихвата, която ще се дължи до края на съществуването на договора по чл. 5, ал. 1, б. „б“ и която към момента на сключването му е 9,5% според посочената клауза, ще включва в себе си променлива пазарна величина – индексът SOFIBOR и надбавка към нея. Същият начин на определяне на лихвата е посочен и в учредената за обезпечаване на кредита ипотека, видно от представения нот. акт № 39 от

06.11.2006 г. Пояснението, че лихвата включва в себе си променлива компонента, каквато представлява индексът SOFIBOR, би било безсмислено, ако намерението на страните не е лихвата да се изменя съобразно изменението на този индекс.

От друга страна следва да се има предвид и клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, в която е уреден начинът, по който ще се изменя лихвата – едностранно от банката, когато 3-месечният SOFIBOR се увеличи с повече от 0,25% за един месец спрямо уговорения минимум (от 4,3%). В допълнение следва да се съобрази и поведението на страните през време на изпълнението на договора. Видно от счетоводната експертиза, когато индексът SOFIBOR се е увеличил в началния период от изпълнението на договора, банката е увеличавала размера на лихвата, който е достигнал до 10,75% след м. 10.2008 г., а съответно са увеличавани и размерите на месечните погасителни вноски. Определянето на начин, по който ще се променя лихвата по договора, и фактическото ѝ изменение от страна на банката при увеличаването на стойностите на пазарния индекс, представляващ неин компонент, водят до извода, че уговаряйки, че лихвата по кредита ще включва тази пазарна величина, действителната воля на страните е била лихвата да бъде променлива при прилагане на пазарния индекс SOFIBOR като нейна основа.

В чл. 5, ал. 2 от договора е посочено, че 3-месечният SOFIBOR не може да бъде в размер по-малък от 4,3%. Поради изтъкнатите от ищцата съображения се налага да се разясни, че несъмнено с тази уговорка страните не са имали предвид да фиксират минимален размер на определян от пазара индекс. Смисълът на клаузата е, че за целите на определянето на лихвата по кредита, в случай че стойностите на 3-месечния SOFIBOR спаднат под 4,3%, лихвата ще се определя от сбора от 4,3% и 5,2%, т.е. ще бъде в размер на 9,5%, колкото е и първоначалният ѝ размер. По този начин страните са уговорили неснижаем размер на лихвата, който не може да бъде по-малък от 9,5%. Именно и поради това в чл. 5, ал. 3 от договора е посочено, че лихвата ще бъде променяна при увеличаване на стойностите на 3-месечния SOFIBOR, доколкото според уговореното нейният размер на може да бъде намален под 9,5% (което не означава обаче, че е фиксиран, както се посочи по-горе).

В случая спорният въпрос по делото е дали уговарянето на неснижаем размер на лихвения процент представлява неравноправна клауза в потребителски договор по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В тази връзка следва да се посочи, че действително процесният договор е сключен през 2006 г., поради което към него не се прилагат правилата на ЗПК, който е приет през 2010 г. ЗЗП обаче е в сила от м. 06.2006 г., поради което правилата му се прилагат към процесния договор. Според §13, т. 1 ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая кредитът, който представлява финансова услуга, е предоставен на ищцата като кредитополучател, която е физическо лице, като липсва информация, съдържаща се в договора или извън него, от която да може да се приеме, че той е във връзка с осъществяване на търговска или професионална дейност. Следователно договорът е потребителски и ищцата се ползва от защитата на потребителя, която предоставя ЗЗП, включително и по отношение на неравноправни клаузи, съдържащи се в договора.

Уговарянето на неснижаем размер на лихвата е нормална пазарна практика на банките, която се прилага при определянето на променливи лихвени проценти от вида, уговорен и в настоящия договор. Ако пазарният индекс, представляващ променливата компонента на лихвата, придобие отрицателна стойност (каквато и в момента е стойността на 3-месечния EURIBOR напр.) е възможно, при по-ниска надбавка, общият размер на възнаградителната лихва по кредита да придобие отрицателна стойност, което би означавало, че банката трябва да заплаща лихва на кредитополучателя за предоставения му кредит. Това положение очевидно не може да бъде прието за нормално в отношенията по кредитиране, поради което се налага да се ограничава договорно минималният размер, до който може да се приеме снижаване на лихвата, за да не се превърне предоставения кредит в загуба за банката.

При това положение следва да се има предвид, че лихвата, която включва в себе си пазарен индекс като променлив компонент и фиксирана надбавка към него, от гледна точка на банката изразява два елемента на риска, присъщ за нея при кредитирането. От една страна пазарният индекс представлява своеобразен базов риск, изразяващ осреднените пазарни условия, свързани с дейността на банката, включително и пазарната стойността на финансовия ресурс за банката. От друга страна надбавката изразява оценката на специфични рискове, свързани с конкретния кредитополучател (доколкото има такива), както и необходимостта банката да посрещне своите разходи, свързани с плащания по депозитите, свързани с дейността ѝ и т.н., а също така включва и очакваната от банката печалба. Поради това не е възможно от пазарна гледна точка надбавката над пазарния индекс при формирането на лихвата да бъде нулева, нито е възможно общият размер на лихвения процент да бъде нулев или отрицателен, тъй като банката няма да има възможност да покрие разходите си, и съответно индивидуалния риск по конкретния кредит, освен че няма да може да реализира печалба. По същата причина не е оправдано за банката общият размер на лихвения процент да бъде по-нисък от уговорената надбавка (което може да се получи при отрицателни стойности на пазарния индекс), тъй като това положение също ще влезе в противоречие с калкулирания от банката индивидуален риск, свързан с кредита и може да доведе до загуби за банката от предоставения кредит, което противоречи на идеята и целта на кредитирането от гледна точка на банката.

Никой търговец не може да се очаква при нормални пазарни условия да осъществява дейността си на загуба. Това налага при нулеви или отрицателни стойности на пазарния индекс лихвата по кредита да се запази в размера на уговорената надбавка, която изразява индивидуалните рискове за банката, свързани с дейността ѝ и с конкретния кредит, както и печалбата ѝ от кредита. От тук следва и посоченото вече използвано в практиката условие по договорите за кредит при определяне на лихвата, което не допуска пазарният индекс като компонент на лихвата да има отрицателни стойности – ако стойностите му са отрицателни, за целите на определянето на размера на лихвата се приема, че те са нулеви.

Разпечатката съдържа 21 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/30035fc5-22f6-4a92-a3f0-0083e03ac2e3