Решение № 5721 от 18.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5721 гр. София, 18.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20241100509340 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С Решение № 20120460/15.03.2024 г., постановено по гр. д. № 82364/2017 г. по описа на СРС, ГО, 170 състав, e отхвърлен изцяло предявените от Б. Д. А. срещу „Кремиковци“ АД (в несъст.) обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128 КТ за заплащане на сумата от 4355 лева – трудово възнаграждение за периода 01.03.2008 г.20.11.2008 г., с правно основание чл. 245 КТ за сумата от 809,99 лв. – обезщетение за забава върху трудово възнаграждение за периода 01.05.2008 г.-15.11.2017 г., с правно основание чл. 220 КТ за сумата от 484 лв. – обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудово правоотношение, с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата от 2904 лв. – обезщетение за прекратяване на трудово правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, с правно основание чл. 224 КТ за сумата от 2444 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Б. Д. А. с доводи за незаконосъобразност, необоснованост в противоречие с морала, етиката и добрите нрави. Твърди, че не се е съгласявал при промяна на длъжността му да бъде променен и характерът на договора от безсрочен в срочен, като при подписване на допълнителното споразумение началника му е написал правното основание по КТ.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Кремиковци” АД (в несъст.), с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Твърди, че няма промяна в трудовото му правоотношение с ищеца през периода 01.03.2008г. до 20.11.2008г. от длъжност „механик ремонти“ на длъжност „механик производство“. Намира, че предявените искове са погасени по давност. Твърди, че 1 между същите страни, на същото основание, но за различен период (24.08.2008г. до 01.03.2008г.) са разгледани искове, по които има окончателно произнасяне и са влезни в сила.

Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива в случая не се констатират. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове от Б. Д. А. срещу „Кремиковци“ АД (в несъст.) с правно основание чл. 128, т. 2 КТ – за заплащане на трудово възнаграждение за периода 01.03.2008 г. - 20.11.2008 г. в размер на 4355 лева, с правно основание чл. 245 КТ – за обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение за периода 01.05.2008 г. - 15.11.2017 г. в размер на 802,99 лева, с правно основание чл. 220 КТ – за обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение в размер на 484 лева, с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 2904 лева и с правно основание чл. 224 КТ – за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер нa 2444 лева.

Между страните по делото е безспорно, че същите са сключили трудов договор, по силата на който ищецът се е задължил и е работил в при ответника на длъжност „механик ремонти“. С допълнително споразумение № 13313/25.08.2006 г., подписано от страните на 12.09.2006 г. е уговорено, че за срока 24.08 – 24.11.2006 г. ищецът изпълнява длъжността „механик производство“, за което получава основно трудово възнаграждение в размер на 917 лв., като до този момент е получавал възнаграждение в размер на 732 лв. Изрично е посочено, че след изтичане на 3-месечния срок работникът запазва правата си по основния си трудов договор.

По отношение на иска по чл. 128 КТ:

Основно задължение на работодателя като страна по трудовото правоотношение е да заплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за престирането на трудова сила. Трудовото възнаграждение се дължи при изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на работодателя през уговореното работно време своята трудова сила. Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е предоставил реално трудовата си сила през процесния период при работодателя, а фактът, че уговореното брутно трудово възнаграждение е заплатено – от работодателя.

Страните не спорят относно релевантните по делото обстоятелства – наличие на валидно възникнало трудово правоотношение, съществуващо в исковия период 01.0320.11.2008 г., по което ищецът е престирал труд в полза на работодателя, както и заплащане на трудово възнаграждение в размер 1436, 16 лв. Спорно е между страните единствено дали в процесния период е продължило да действа изменението на трудовото правоотношение, уговорено с допълнително споразумение № 13313/25.08.2006 г. От представените по делото писмени доказателства се установява, че съдържанието на трудовото правоотношение по отношение на неговия съществен елемент – размер на основното трудово възнаграждение и 2 размер на допълнителното възнаграждение за прослужено време е променяно нееднократно във времето в периода от датата на сключване на трудовия договор до 20.11.2008 г., но не е вписана промяна в длъжността след изтичане на 3-месечния срок от 24.08 – 24.11.2006 г., в който е уговорено ищецът да изпълнява длъжността „механик производство“. Променена е само длъжността на ищеца /от „механик ремонти“ на „механик производство“/ и размерът на възнаграждението му, като изменението не е породило правно действие на ограничаване на срока на действие на съществуващото трудово правоотношение, в рамките на което ищецът е заемал длъжността „механик ремонти“.

Разпоредбата на чл. 119 КТ урежда общата хипотеза на изменение на трудов договор – допустимо е както относно задължителните, така и на факултативните елементи от съдържанието на трудовото правоотношение,с като съответното изменение в първоначалните клаузи може да е както за определено, така и за неопределено време. В случая е постигнато съгласие на насрещните страни по правоотношението в писмена форма – материализирано в един и същи документ с насрещни покриващи се волеизявление. Тъй като изменението е постигнато по взаимно съгласие (чл. 119 КТ), то в случая не се прилагат ограниченията и предпоставките на чл. 120 КТ – при едностранна промяна на отделни елементи от трудовото правоотношение.

Изменението на трудово правоотношение по отношение на изпълнявата трудова функции за определен срок също е допустимо съгласно чл. 119 КТ, като не е налице законово ограничение, както със срока на действие на самото правоотношение – чл. 68 КТ.

Няма основание да се възприеме тезата на въззивника, че допълнителното споразумение № 13313/25.08.2006 г. е продължило действието си след 24.11.2006 г. по отношение на изменените длъжност и размер на възнаграждението му. Когато в допълнително споразумение е уговорен срок за действието на изменението, това е договорна клауза със срок (модалитет). След изтичането му, клаузата престава да действа по право (ipso iure) и страните се връщат към предходно уговорените условия – без да е необходимо ново допълнително споразумение или заповед. Това следва от общите правила на облигационното право – договорите имат силата на закон за страните (чл. 20а ЗЗД) и се тълкуват според общата воля и текста на уговорките (чл. 20 ЗЗД). Щом страните са съгласували, че изменението важи „до 24.11.2006 г.“, задължението е ограничено във времето, като със самото изтичане на срока настъпва предвиденият от тях правен резултат (възстановяване на предходните параметри). Ето защо и не се изисква ново волеизявление за връщане на ищеца на длъжност „механик ремонти“.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че искът за заплащане на трудово възнаграждение за длъжността „механик производство“ е неоснователен и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Относно искът по чл. 86, ал. 1 КТ:

По силата на чл. 270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща всеки месец на два пъти, работодателят изпада в забава в първия ден след изтичане на месеца, за който се дължи заплащането на трудовото възнаграждение. След този момент изпада в забава без покана.

Тъй като съдът формира извод за недължимост на вземането за главница за възнаграждение за длъжността „механик производство“ над размера на заплатеното за длъжността „механик ремонти“, то и искът за мораторна лихва като акцесорен и обусловен се явява неоснователен. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част.

По отношение на иска по чл. 220 КТ:

За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е съществувало трудово правоотношение, прекратено от работодателя на основание, предвиждащо отправяне на предизвестие. В тежест на работодателя е да докаже, че е спазил предизвестието или че е платил дължимото обезщетение. Установи се, че между страните е 3 съществувало трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 328, ал. 1 т. 10 КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С оглед основанието за прекратяване работодателят дължи отправяне на предизвестие, а в случай че не е спазил в цялост или частично срока му – дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение, изчислено съобразно чл. 228 КТ. Работодателят не доказа спазването на предизвестието, напротив – между страните е безспорно заплащането на обезщетение.

Съгласно чл. 228 КТ, база за определяне на обезщетението е брутното трудово възнаграждение (БТВ), получено от работника за последния пълен отработен месец. Ищецът не оспорва изплащането на обезщетение в законовия размер за длъжността „механик ремонти“ в размер на 1436,16 лв., а претендира да му бъде заплатено съгласно БТВ за длъжността „механик производство“. Доколкото не се доказа да е бил на последната длъжност през последния отработен месец, то и не му се следва обезщетение в по-висок от заплатения му от работодателя му размер за реално изпълняваната от него длъжност.с По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част.

По отношение на иска по чл. 222, ал. 3 КТ:

За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено независимо от основанията за това, като към момента на прекратяването ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и през последните десет години е работил при същия работодател, както и размерът на брутното трудово възнаграждение, получено за последен пълен отработен месец преди уволнението.

Всички факти, включени във фактическия състав на вземането и некасаещи неговия размер, не са спорни между страните. За осъществяването им свидетелстват и събраните писмени доказателства. Ето защо съдът приема, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение при прекратяване при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Спорен между страните е размерът на дължимото обезщетение. От приетото по иска с правно основание чл. 128 КТ следва извода, че в полза на работника е възникнало право на обезщетение в размер, равен на заплатеното му обезщетение от работодателя съответстващо за длъжността „механик ремонти“ за последния отработен пълен работен месец, поради което претендираната сума над този размер е неоснователна.