Определение № 2405 от 16.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2405 гр. София, 16.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20238002104160 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗК Лев Инс“ АД, чрез адв. П. против решение № 113/06.04.2023 г. по в.т.д. № 557/2022 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която като е потвърдено и отменено частично решение № 57 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 58/2021 г. на Окръжен съд Разград, касаторът е осъден да заплати на основание 226, ал.1 КЗ /отм./ на Х. А. Е. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния съпруг Р. М. Е., а на Х. Р. Р., М. Р. М. и Ш. Р. М., сумите от по 30 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща Р. М. Е., починал на 26.09.2015 г. в резултат на травматичните увреждания, настъпили на 09.09.2015 г. при управление от водача на т.а.

МАН, с ДК № СВ 7470 АС, ведно със законната лихва от 09.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е обезсилено решение № 57 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 58/2021 г. на Окръжен съд Разград в частта, с която „Кристална вода“ АД и Община Исперих, са осъдени солидарно да заплатят на Х. А. Е., Х. Р. Р., М. Р. М. и Ш. Р. М., обезщетения за причинени неимуществени вреди от смъртта на Р. М. Е., починал на 26.09.2015 г. и е оставил без разглеждане исковете, предявени срещу тях.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да 1 обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.197 и чл.267, ал.1 КЗ /отм./, чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – чл.6, ал.2 ГПК и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК три въпроса по приложението на принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК. С четвъртия въпрос се пита дали когато ищецът претендира пълна отговорност от всеки от солидарните длъжници, въззивният съд има правомощие да възложи цялата тежест от заплащане на обезщетението за вреди само на един от посочените солидарни длъжници и съответно да обезсили първоинстанционното решение в частта му спрямо останалите солидарни длъжници. Петият въпрос е кои са критериите за определяне на процента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП при прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за което искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредите. Последният въпрос е по приложението на чл.52 ЗЗД – как следва да се прилага принципа за справедливост и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, вкл. и при доказано съпричиняване на вредоносния резултат. По първата група въпроси се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК – по гр.д. № 2559/2021 г. на III г.о.; т.д. № 1425/2020 г. на II т.о.; по гр.д. № 2299/2018 г. на II г.о., по гр.д. № 1281/2010 г. на III г.о.; по гр.д. № 262/2010 г. на II г.о., по т.д. № 354/2010 г. на I т.о.; по гр.д. № 1218/2009 г. на I г.о. по гр.д. № 961/2010 г. на I г.о. и по гр.д. № 14/2013 г. на II г.о. По четвъртия въпрос – в противоречие със задължителна практика на ВС и казуалната практика на ВКС - ТР № 88/62 г. ОСГК на ВС, решение по гр.д. № 126/85 на IV г.о. на ВС и решение по гр.д. № 448/2010 г. на III г.о. на ВКС; по петия въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 525/2008 г., решение по т.д. № 35/2009 г. на II т.о., решение по т.д. № 2

938/2010 г. на II т.о. и решение по т.д. № 623/2011 г. на II т.о.; по последния въпрос – в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение по гр.д. № 567/72 г. на I г.о., решение по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., решение по т.д. № 3040/2014 г. на II т.о. и решение по т.д. № 2908/2015 г. на I т.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като се твърди, че е налице грубо нарушение на основния принцип на диспозитивното начало в процеса, установен в чл.6, ал.2 ГПК, изискващ от съда да даде защита в рамките на правото, по отношение на което се търси и в обема на търсената защита.

Насрещните страни по жалбата – Х. А. Е., Х. Р. Р., М. Р. М. и Ш. Р. М., чрез адв. Аммар Али, са депозирали отговор на касационната жалба, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Заявяват и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.

Насрещната страна по жалбата – „Кристална вода“ АД, чрез адв. Г., заявява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че наведените в жалбата доводи за неправилност на решението са неоснователни. ас поддържа в отговора, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК на въззивното решение, както и че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни.

Насрещната страна по жалбата – община Исперих, чрез адв. К. поддържа в отговора, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК на въззивното решение, както и че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни.

Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на ищците Х.

А. Е., Х. Р. Р., М. Р. М. и Ш. Р. М., на ответника община Исперих, на ответника „Кристална вода“ АД и на ответника „ЗК Лев Инс“ АД срещу различни части на постановеното първоинстанционно решение, с което ответниците община Исперих, „Кристална вода“ АД и „ЗК Лев Инс“ АД са осъдени да заплатят солидарно на ищците обезщетения за неимущесвени 3 вреди, причинени от смъртта на техния наследодател. За да обезсили решението на първата инстанция в частта, с която ответниците „Кристална вода“ АД и Община Исперих, са осъдени солидарно да заплатят на ищците обезщетения за причинени неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: първоинстанционният съд е приел за разглеждане три иска на увредените лица, предявени едновременно срещу трима ответници за солидарното им осъждане, като се претендира обезщетяване от тримата ответници на едни и същи вреди с позоваване на нормата на чл.53 ЗЗД, предвиждаща солидарна отговорност за причинителите на непозволено увреждане, при твърдения, че вредите са причинени от двама извършители при независимо съизвършителство; претенциите са насочени към застрахователя на гражданската отговорност на един от делинквентите – Емил Енчев, както и срещу възложителите на работата - Община Исперих и „Кристална вода“ АД; претендираното от всеки от ответниците обезщетение е производно от отговорността на делинквента за непозволено увреждане и е в дължимия от последния обем. При тези обстоятелства, съдът е приел, че ищците не могат да претендират обезщетение от всички ответници солидарно, тъй като отговорността им почива на различни фактически състави, които от своя страна не обуславят солидарното им осъждане по чл.53 ЗЗД. Съобразено е, че като е констатирал тази нередовност на исковата молба, правилно първоинстанционният съд е дал изрични указания на ищците за уточняване на обстоятелствата, сочещи на ангажиране солидарната отговорност на тримата ответници, както и уточняване вида съединяване на исковете спрямо застрахователя и възложителите на работата, т.е. на исковете по чл.226 КЗ /отм./ и на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. Неправилно обаче първата инстанция е приела, че е обвързана от заявеното от ищците с молбата – уточнение, обективно съединяване на искове за солидарно осъждане на тримата ответници и се е произнесъл с осъдителен диспозитив за солидарното им осъждане. При дадени на страните точни указания от първата инстанция, въззивният съд е приел, че няма основание да дава на ищците нови указания и е приел, че съединяването на исковете по този ред е изключено съобразно естеството на предявените претенции и постановената задължителна практика на ВС и ВКС. Основанията за отговорността на посочените лица са различни, почиват на различни факти, макар и да имат спрямо увредените 4 лица едни и същи последици - възникване на вземания за обезщетения.

Застрахователят отговаря на основание договора по задължителна застраховка Гражданска отговорност на водача на МПС, участвал като делинквент /пряк причинител/, а останалите – като възложители на работа на този и другия делинквент, съпричинил вредите. Посочено е, че законодателят не е предвидил солидарна отговорност на застраховятеля с делинквента и обезпечително отговорните за него лица-възложители на работа, като съдът се е позовал на задължителната съдебна практика на ВКС в този смисъл – т.

11 от ППВС № 7/1977 г. и т.12 от ППВС №4/1975 г., както и т.5 от ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според която , независимо, че прекият иск по чл.226, ал.1 КЗ и деликтният иск по чл.45 ЗЗД са различни по правно основание, предмет и ответници, макар да съществуват паралелно, да принадлежат на едно и също лице и да възникват като правна възможност в един и същи момент при наличие на общи правопораждащи факти, при отсъствие на предвидена от законодателя солидарна отговорност между делинквента и застрахователя по гражданската му отговорност, обективното им съединяване при условията на кумулативност е недопустимо. Въззивният съд е изложил съображения, че разделността на дълговете съставлява принципно общо правило при множество длъжници/кредитори, както и че съгласно чл.121 ЗЗД, солидарност възниква само в определените от закона случаи и при наличие на изрична уговорка между страните, като е недопустимо разширително тълкуване на разпоредбата предвид изричното изброяване на изключенията от общото правило за разделност на дълговете.

Липсата на общност и солидарност в задълженията на ответниците и различието на основанията, не допускат обикновено субективно пасивно съединяване на искове за обща отговорност, тъй като не са налице условията на чл.215 ГПК. Удовлетворяване увредените лица могат да търсят от всеки от посочените ответници, но отделно или в условията на евентуалност, но не и солидарно. При това положение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е допуснал разглеждане на искове при недопустимо съединяване на същите, но същевременно при допустимост на всеки един от исковете поотделно, поради което не се касае до недопустимост на постановеното решение. При съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че независимо от посоченото от ищците основание за обективно съединяване и кумулативно разглеждане на исковете, 5 той не е обвързан от изявлението им и сам следва да извърши преценка за съотношението, при което са предявени исковете и следва да разгледа същите в поредността, съответна на естеството на правоотношението. Приел е, че недопустимо би било ищецът да претендира едни и същи вреди от тримата ответници едновременно, тъй като по този начин би се създала сила на пресъдено нещо спрямо ответниците, за които исковете са отхвърлени само поради това, че са били уважени по отношение на друго от пасивно легитимираните да отговарят лица. Ето защо, исковете следва да се разгледат при условията на евентуалност и в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание, като при уважаване на иска на едно от основанията, съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални искове. С оглед предпочетените ответници – застрахователят на гражданската отговорност на делинквента и възложителите на работата по чл.49 ЗЗД, обстоятелството, че отговорността на двамата възложители е съвместна и може да бъде самостоятелно предявена като с оглед естеството на техните отношения, в това производство могат да бъдат привлечени и други лица, съдът е приел, че като главен иск следва да се произнесе по иска с правно основание чл.226 КЗ /отм./, като това произтича от обезпечителната отговорност на застрахователя и по-благоприятните условия за удовлетворяване претенциите на увредените от деликта лица доколкото изпълнението на престацията попада в предмета на дейност на този ответник.