Решение № 420 от 25.02.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 420 гр. Варна , 25.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и седми януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева мл.с. Лазар К. Василев като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело № 20203100503502 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 275191/22.10.2020 г., депозирана от К. Д. К. с ЕГН ********** от село Джулюница, община Лясковец, улица „Стефан Панев" № 24, чрез адвокат А.С. Ч. от ВТАК, срещу Решение № 260564/07.10.2020 г., постановено по гр. д. № 1271 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 8 съдебен състав, с което въззивникът (ответник в първоинстанционното производство) е ОСЪДЕН да заплати на С. Й. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Д-р Басанович“, бл. 11, ет. 14, ап. 78, сумата 14 400 лв.

/четиринадесет хиляди и четиристотин лева/, представляваща част от непогасена главница в общ размер от 19 400 лв., дължима по Договор за заем от 01.09.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.01.2019 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че в атакувания съдебен акт съдът е достигнал до необосновани и неправилни изводи. Въззивникът сочи, че делото е трябвало да бъде прекратено, защото за същото вземане между същите страни по гражданско дело № 1940/2019г. по описа на Районен съд Горна Оряховица по искане на С.

Й. Г., съдът е извършил прихващане с исковата сума по делото в размер на 14 400 лева, а С.

Й. Г. се е съгласил с това решение и не го е обжалвал. Намира решението за недопустимо и поради факта, че ищецът до последното заседание по делото не е уточнил коя точно част от вземането претендира. Недопустимост според въззивника обуславя и фактът, че така нареченият договор за заем заобикаля закона, който предвижда, че суми над 10 000 лева задължително се превеждат по банков път и на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожен.

Въззивникът твърди, че решението е незаконосъобразно, като релевира следните възражения: сочи, че с получаване на исковата молба по гр. дело № 17552/2017г. на ВРС за пръв път узнава за съществуването на договор за заем от 01.09.2015г., а изводът на съда, че предаването на сумата се е установило по несъмнен начин от подписания договор, е тенденциозен и непочиващ на съдържанието на договора. Твърди, че от съдържанието на 1 договора по никакъв начин не може да се изведе извод, че предаването и получаването на договорената парична сума в размер на 36 400 лева. Предвид това, при липса на реално предаване на сумата, не е налице и договор за заем.

К.К. поддържа твърдението си, че не е подписвал договор за заем с дата 01.09.2015г. и не е получавал сумата от 36 400 лева като сочи, че към договора не е било приложено платежно нареждане за получаване/предаване на сумата, нито е била подписана разписка в тази насока.

В условията на евентуалност и в случай, че съдът приеме, че договор между страните е бил сключен, то въззивникът поддържа направеното от него възражение за прихващане на претендираната от ищеца сума от 14 400 лева с насрещни негови вземания в общ размер на 14 000 лева, представляващи общо преведени по банковата сметка на ищеца суми в периода 07.08.2012г. до 08.11.2013г. при начална липса на основание.

В отговора на въззивната жалба въззиваемият моли атакуваното съдебно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Сочи, че решението е допустимо, като съдът е съобразил всички процесуални предпоставки, както и това, че предявеният иск е частичен за сумата от 14 400 лв., представляваща част от непогасена главница в размер на 19 400 лв. Сочи, че РС Варна е изложил подробни и правилни мотиви относно допустимостта на исковата претенция, като е съобразил, че вече е бил уважен частично предявеният иск за сумата от 5000 лв. от общия размер на задължението по договора за заем от 01.09.2015г., а по отношение на претенцията от 14 400 лв. съдът следва да се произнесе, тъй като същата е предмет на делото, по който няма влязло в сила решение.

Сочи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че очевидно РС Горна Оряховица е възприел погрешно в какъв обем е признато вземането на С.Г. от К.К.. Твърди, че съгласно разпределената доказателствена тежест в процеса, е доказал основателността на вземането си, в това число предпоставките, довели до дължимостта, размера на претендираната сума, както и настъпилата изискуемост.

Сочи, че процесният договор е бил предмет на разглеждане по воденото между страните гр.д. № 17522/2017г. по описа на РС Варна, с решението по което К.К. е бил осъден да заплати на С.Г. сумата от 5 000 лв., представляваща част от дължима главница в размер на 19 400 лв. по договор за заем от 01.05.2015г., като това решение е обжалвано пред ОС Варна и потвърдено от същия. Предвид това сочи, че правоизключващите и правоунищожаващите възражения срещу правопораждащия факт се преклудират, а на разглеждане подлежат само правопогасяващи възражения. Въззиваемият намира, че не може в настоящото производство да се разглеждат възражения за нищожност на договора, както и самото възникване на правопораждащия факт между страните. При това положение сочи, че ответникът изобщо не е навел твърдения да е върнал част от претендираната сума, а още по-малко го е доказал.

Счита за правилен извода на съда, че въведеното в условията на евентуалност възражение за прихващане е неоснователно, тъй като от събраните по делото доказателства се е установило, че превежданите суми, с които се иска прихващане са били заплатени на основание погасяване на заем.

Предвид горното, С.Г. моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение, както и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез процесуалния си представител адвокат Бъчварова поддържа въззивната жалба, моли за уважаването и присъждане на сторените разноски в хода на производството. Сочи, че Решение № 1/09.01.2020г. на РС- Горна Оряховица е влязло в законна сила, като необжалвано, а съгласно същото е извършено прихващане със сумата от 14 400 лв. В диспозитива на цитираното решение изрично е посочено, че прихващането се извършва със задължение от страна на Киро К. към С.Г., съгласно влязлото в законна сила решение по гр.д.№ 17522/2017г. по описа на РС- Варна. Съгласно това решение, К.К. е осъден да 2 заплати на С.Г. сумата от 5000 лева, частичен иск, представляваща част от дължимата главница в размер на 19 400 лева по Договор за заем от 01.09.2015г. Така че, след влизане в сила на гр. дело № 1940/2019г., с което е направено това съдебно прихващане с исковата сума, счита че искът се явява недопустим. Поддържа и направеното в условията на евентуалност възражение за прихващане. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред първата съдебна инстанция. Релевира възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемият, чрез процесуалния си представител адвокат Сиракова, моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакувания съдебен акт. Сочи, че в настоящия момент се прави едно чисто аритметично изчисление от гледна точка получените от въззивника суми, платените, макар и на друго основание, съобразно влязлото в сила решение на РС Горна Оряховица. Предвид факта, че настоящото производство се явява второ частично за сумата 14 400 лева, при наличие на влязло в сила в негова полза решение за 5 000 лева, при даден заем от 36 400 лева и при невърната по него никаква част от получената заемна престация. Моли за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството пред РС Варна е образувано по предявен от С. Й. Г. срещу К. Д. К., иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 14 400 лв., представляваща част от непогасена главница в общ размер от 19 400 лв., дължима по Договор за заем от 01.09.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.01.2019 г. до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за заем от 01.09.2015 г., по силата на който е предоставил на ответника в деня на подписване на договора сумата о т 36 400 лв.

Ответникът се задължил да върне заетата сума, съгласно чл. 2 от Договора, както следва: до 31.12.2015 г. – 10 000 лв.; до 31.08.2016 г. – 10 000 лв. и до 31.12.2016 г. – 16 400 лв. За обезпечаване на задължението ответникът подписал запис на заповед от 01.09.2015 г. за сумата 36 400 лв. До подаване на исковата молба, ответникът , от името на ЕТ „Епъл – К.К.“, превел по лична банкова сметка на ищеца следните суми: на 26.12.2016 г. – 2 000 лв.; на 14.11.2016 г. – 10 000 лв. и на 10.08.2017 г. – 5 000 лв. Незаплатена останала сумата от 19 400 лв. За сумата 5 000 лв., представляваща част от общо дължимата сума по договора, ищецът разполага с влязло в сила осъдително решение срещу ответника, постановено по гр. д. № 17552/2017 г. по описа на РС Варна.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез адвокат Ч., е депозирал отговор, с който е възразил по допустимостта и основателността на предявения иск. Ответникът сочи, че е разбрал за договора за заем с получаването на исковата молба по гр. д. № 17552/2017 г. по описа на ВРС. Поддържа, че договорът за заем не може да се счита за доказателство за предаване на сумата, тъй като не съдържа изрични клаузи в този смисъл и няма характер на разписка. Ето защо счита, че няма договор за заем. Оспорва да е подписвал процесния договор. Излага, че към договора няма платежно нареждане за сумата, няма и разписка.

Оспорва истинността на подписа, положен за К.К., в договора. Оспорва и съдържанието на договора. Посочва, че договорът не е деклариран в НАП и С.Г. няма декларирани доходи, които да му позволяват да дава заеми на търговци. Поддържа, че делото е злоупотреба с право от страна на ищеца. Излага, че между ЕТ „Епъл – К.К.“ и ищеца е имало договор за наем на земеделски земи, по който ЕТ е изплатил задължението си с трите броя представени 3 с исковата молба платежни нареждания.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника К.К., подаден и чрез адв. С.Б. и адв. М.Т., в който се поддържа, че е налице нередовност на исковата молба, доколкото ищецът не е посочил коя от посочените в договора за заем суми е останала неиздължена. Оспорва се предявеният иск и като неоснователен. В тази връзка се възразява, че договорът за заем не е подписан от ответника и записът на заповед не обезпечава договор за заем между страните. Поддържа се, че между съдържанието на договора за заем и записа на заповед е налице противоречие доколкото са уговорени различни срокове за плащане.

Излага се, че между страните са съществували и други правоотношения, по които са били извършвани плащания по банкова сметка на ищеца, като от служителка на ответника и от ответника са преведени суми в общ размер от 20500 лв., от които 14000 лв. в периода 07.08.2012 г. до 08.11.2013 г. при начална липса на основание. Твърди се, че без основание по банковата сметка на ищеца е преведена сума в общ размер от 17000 лв. с трите банкови превода, по договор за наем на земеделска земя, която ищецът не е притежавал. Оспорва се посочената в договора за заем сума да е била реално предадена на ответника. Поддържа се, че между страните са съществували близки отношения, които са се влошили и претенцията на ищеца е злоупотреба с право. Оспорва се ответникът да е изписал ръкописния текст в договора за заем, както и се сочи, че не е полагал подпис под такъв документ. Оспорва се и достоверността на датата на договора за заем. Твърди се, че страница първа и втора на договора за заем не са от един и същи документ. Прави се възражение за изтекла погасителна давност за вземането. В евентуалност се прави възражение за прихващане със сумата 14 400 лв., преведена по банковата сметка на ищеца в периода 07.08.2012 г. – 08.11.2013 г. при твърдение сумата да е преведена при начална липса на основание.