Определение № 4390 от 30.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4390 гр. София, 30.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Гълъбина Генчева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20248002104876 по описа за 2024 година

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба с вх. № 12806/10.04.2024 г., подадена от Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д., чрез процесуалния им представител адвокат А.

Г., касационна жалба с вх. № 500795/08.04.2024 г., подадена от М. А. О. и касационна жалба с вх. № 501088/17.05.2024 г., подадена от М. Е. О. срещу решение № 306 от 05.03.2024 г. по в. гр. д. № 972/2023 г. на Пловдивския окръжен съд.

С обжалваното въззивно решение, след частично обезсилване на първоинстанционното решение № 260503 от 24.11.2022 г., постановено по гр. д. № 16022/2019 г. на Пловдивския районен съд, в която част същото не е предмет на касационно обжалване,

Окръжен съд – Пловдив е потвърдил решението в частите, с които е отхвърлен предявеният от касаторите Н. А.

С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС против М. А. О. и И. А. О. за осъждането им да премахнат находящата се в поземлен имот с кадастрален идентификатор ***, с отреден УПИ ***-***, с площ 0.666 дка. по плана на [населено място], постройка на един етаж с площ от 114 кв. м., както и е отхвърлен предявеният от касатора М. Е. О. против Н. А. С., К. Д. Д. и Н.

Д. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху реална част от 595 кв. метра от ПИ с идентификатор ***, представляващ УПИ 1

***-*** по плана на [населено място], ведно с построената в имота едноетажна сграда с площ от 114 кв. м. и предявеният в условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху 595/666 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** и построената едноетажна сграда с площ от 114 кв. м.

Касаторите Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. обжалват въззивното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях иск с правна квалификация чл.

109 ЗС против М. А. О. и И. А. О. за осъждането на ответниците да премахнат находящата се в поземлен имот с кадастрален идентификатор *** с отреден УПИ ***-*** с площ 0,666 дка. по плана на [населено място], постройка на един етаж с площ от 114 кв. м. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е неправилно. Поддържат, че мотивите, с които съдът е отхвърлил предявения иск не са изградени по убедителен начин и не почиват на всестранно изследване на събраните по делото доказателства и правилното им съотнасяне спрямо релевантните правни норми. Касаторите поддържат, че процесната сграда, обитавана от ответниците не е нанесена в регулационния и кадастрален план на селото, плановете не допускат съществуването й, но съществувайки на терен, постройката пречи на реализирането на предвижданията на плановете.

Поддържат, че сградата е оградена от телена ограда, която е очевидна пречка за ползването на имота от страна на ищците- касатори.

В представеното изложение на основанията за касационно обжалване жалбоподателите молят въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно, както и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС, - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Формулират следните въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди по делото всички обстоятелства, имащи значение за спорния предмет и логическите връзки с цел достигане до верни изводи при прилагането на относимата правна норма?

Поддържат, че въззивното решение противоречи по поставения въпрос на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. N9 1/2013 г. на Върховен касационен съд, решение № 28 от 21.07.2021 г. по гр. д. № 2365 / 2020 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 104 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 2017 / 2020 г.

2 на ВКС, ІV г.о. , решение № 104 от 26.11.2020 г. по т. д. № 2441 / 2019 г. на ВКС, ІІ т.о.

2. При съобразяване на предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС достатъчно ли е в определени случаи установяването на пречките върху страдащия имот да следва от самото естество на нарушението, без да е необходимо да се събират допълнителни доказателства за това как точно се отразява на упражняването на правата на собствениците му?

Поддържат противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с Тълкувателно решение № 4/ 2015 г. от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., както и с решение № 430 от 27.10.2010 г. по гр.д. № 312/2010 г. на ВКС.

3. Доказва ли се елемента пречене, когато един незаконен строеж създава пречки за реалното прилагане на дворищно-регулационния план?

Поддържат, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 46 от 26.05.2011 г. по гр. д. № 438/2010 г. на ВКС и решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС.

Ответниците М. О., представляван от адвокат Т., И. О., представлявана от адвокат К. депозират писмени отговори на касационната жалба, с които оспорват жалбата. Възразяват, че поставените въпроси нямат характер на правни и обуславящи и не могат да послужат за допускане на обжалваното решение до касация.

М. А. О. и М. Е. О. обжалват въззивното решение, в частта, с която отхвърлен предявеният от касатора М. Е. О. против Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху реална част от недвижим имот, а именно 595 кв. метра от ПИ с идентификатор ***, представляващ УПИ ***-*** по плана на [населено място], ведно с построената в имота едноетажна сграда с площ от 114 кв. м. и е отхвърлен предявеният в условията на евентуалност от касатора М. О. против Н. А. С., К.

Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху 595/666 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** и построената едноетажна сграда с площ от 114 кв. м. В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за 3 неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове за собственост бъдат уважени със законните последици.

Касаторът М. О. поддържа, че като обитател на сградата за него не е без значение кой е собственик на имота. Поддържа, че съдът не е съобразил, че след постановяване на решението на ВКС по гр.д. № 4024/2008 г. се слага началото на необезпокоявано давностно владение .

В изложението към касационната жалба с посочени основания за допускане на обжалваното решение до касация касаторът поддържа наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Поставя следните въпроси:

1. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора- поддържа противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 217/ 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 724/30.11.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г., IV г. о., решение № 173/27.07.2010 г. по гр.д. № 5166/2008 г., IV г. о. и др.

2. Въпросът за непълноценна защита от въззивната инстанция на правото на жалбоподателя на неприкосновеност на жилището или на личния и семейния им живот в резултат на отхвърляне на иска за собственост- поддържа противоречие по този въпрос с решение от 21.04.2016 г. по делото "Иванова и Черкезов срещу България" на ЕСПЧ, Пето отделение, дело Йорданова и други срещу България, решение от 26.06.2018 година на ЕСПЧ, Пето отделение.

Касаторът М. О. формулира следните въпроси, по които счита, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС :

1.Трябва ли въззивният съд да обследва всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?, за който твърди , че е решен в противоречие с т. 19 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС,

2. Фактът, че определено лице не живее на адреса означава ли , че то няма намерение за своене и възможно ли е да има намерение за своене и друго лице 4 да държи вещта за него? – по който въпрос твърди противоречие с ТР 4/17.12.2012 г. по тд №4/2012 г. ОСГК на ВКС и ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 19.

Поддържа още, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът веднъж е посочил, че ответниците владеят имота от 80-те години на ХХ век , а след това не е взел това обстоятелство предвид.

Отделно от това касаторът поддържа, че въззивната инстанция не е изложила собствени мотиви по съществото на спора- в противоречие с указанията , дадени с ТР № 1/2013 г. и поставя въпроса за непълноценна защита от въззивната инстанция на правото на жалбоподателя на неприкосновеност на жилището или на личния и семейния им живот в резултат на отхвърляне на иска за собственост- поддържа противоречие по този въпрос с решение от 21.04.2016 г. по делото "Иванова и Черкезова срещу България" на ЕСПЧ, Пето отделение, дело Йорданова и други срещу България.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни с правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.3 от ГПК и са допустими.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първата инстанция е била сезирана от Н. С., К. Д. и Н. Д. с негаторен иск по чл. 109 ЗС срещу М. О. и И. О. за осъждане на ответниците да премахнат едноетажна постройка с площ от 114 кв. м., находяща се в имот с кадастрален идентификатор ***, за който е отреден УПИ ***-*** по плана на [населено място]. Посочил е, че в исковата молба били изложени твърдения, че ищците С. и Д. са собственици по сделка на 2/3 от имот с идентификатор *** (УПИ ***-***), образуван след изменение на ПУП чрез разделяне на УПИ ***-*** по плана на [населено място] (придобит от праводателите на ищците в дял по делба през 2004 г.) на два новообразувани УПИ ***-*** и ***-***, и вътрешен път, чрез който се осигурява достъпът на УПИ ***-*** до улица. В имота се намирала едноетажна постройка с площ 114 кв. м., която съществувала още при възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на праводателите на ищците.

5

Изложено било, че с постановено по предходен спор, касаещ имота на ищците и съседните му имоти от изток и запад, решение № 113 от 05.03.2010г. по гр. дело № 4024/2008г. на ВКС, V г.о., не се засягал въпросът за собствеността на тази постройка, поради което и не била формирана сила на пресъдено нещо досежно същия. Съществуването на сградата силно смущавало и ограничавало правото на собственост на С. и Д. - тя не отговаряла на санитарно-битовите изисквания, препречвала достъпа до вътрешния път, затваряйки цялото лице на имота, превенирала проектирането и осъществяването на ново строителство, респ. разпореждане с имота в полза на трети лица. Поради това се искало нейното премахване.

Съобразено е, че в срока по чл. 131 от ГПК ответниците М. О. и И. О. са подали писмен отговор, в който са оспорили, че ищците са собственици на идеални части от процесния имот. Считали, че с посоченото решение № 113 от 05.03.2010г. по гр. дело № 4024/2008г. на ВКС, V г.о., е установено, че праводателите на ищците не се легитимират като собственици на процесната сграда и прилежащата й площ (попадащи към онзи момент в УПИ ***-***, УПИ ***-*** и УПИ ***- ****). Поддържали възражение, че те били собственици по давност на постройката и прилежащия й терен - те ползвали имота като свой собствен от 1980 г., извършвали различни подобрения, снабдили сградата с електричество и битова вода, за което им били разкрити партиди, засаждали плодни дръвчета в имота. След постановяване на цитираното решение на ВКС ответниците счели, че те са станали собственици на сградата и прилежащия й терен, заключен от оградата, очертана в скицата, приподписана от върховните съдии, и предали на сина си Е. владението. След неговата смърт на 28.12.2019г., владението преминало към дъщеря му М. О., за която ответниците държали вещта. Оспорили, че пречат на ищците да ползват имота си по предназначение.