Решение № 367 от 29.09.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 367 гр. Пловдив, 29.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20215300501570 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. с чл.

225, ал. 1 от КТ, предявени от Г. П. Г. срещу „Хермес Клима” ЕООД, с които се иска признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед № 78/21.09.2020 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – поради взаимно съгласие, както и да му се присъди обезщетение за оставане без работа, в размер на сумата от 3 660,00 лв. за периода 23.09.2020 г.23.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

За да постанови обжалваното решение, районен съд е приел, че към 23.09.2020 г. – датата, посочена като такава на влизане в сила на процесната заповед за уволнение, между страните по трудовия договор е било налице пълно съвпадение на волите им, относно прекратяване на трудовото 1 правоотношение по взаимно съгласие, считано от 23.09.2020 г. Приел е, че в случая по – ранната дата на издаването на заповедта – 21.09.2020 г. е без правно значение, доколкото в нея не се съдържа изявление за прекратяване на трудовият договор от 21.09.2020 г., когато все още е липсвало съгласието на работника за това. Направен е извод, че при това положение е завършен фактическият състав на прекратяване на трудовото правоотношение, поради взаимното съгласие на страните и предявените иск за незаконност на уволнението и обусловеният от него такъв за заплащане на обезщетение за период от шест месеца, след датата на уволнението, са приети за неоснователни.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.

По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното решение:

С жалбата не се оспорва установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В изготвения доклад по чл. 146 от ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е бил сключен трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжността „***“ в ответното дружество, че договорът е прекратен със Заповед № 78/21.09.2020 г., като отразеното в нея основание е това по чл.

325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, като в заповедта е посочено, че същата влиза в сила, считано от 23.09.2020 г. Допълнително в проведеното на 01.03.2021 г. съдебно заседание представителите на двете страни са заявили, че не спорят относно това, че от 23.09.2020 г. има заявление на ищеца, с което моли да бъде прекратено трудовото му правоотношение по взаимно съгласие, както и че процесната заповед за уволнение е връчена на работника на 08.10.2020 г.

Същественият въпрос, поставен за разрешаване в настоящото производство е с правен характер и касае правилното подвеждане на 2 установените факти под нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, регламентираща фактическия състав на прекратяване на трудовото правоотношение на основание взаимно съгласие на страните по него.

Взаимното съгласие означава, че и двете страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува занапред.

Предложението може да бъде отправено както от работника, така и от работодателя, като в закона е определен седмодневен срок за приемане на предложението от получаването му, в противен случай се смята, че предложението не е прието. Волеизявленията на страните трябва да бъдат в писмена форма, която е такава за действителност, като считано от момента на съвпадането им, договорът се прекратява. Съвпадане на насрещните волеизявления следва да е налице не само относно желанието за прекратяване на трудовото правоотношение, но и относно датата на прекратяването.

В настоящият случай са осъществени всички елементи от фактическия състав по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ.

Желанието на работодателя за прекратяване на трудовия договор с работника е в изискуемата писмена форма за действителност, като е обективирано в издадената Заповед № 78/21.09.2020 г. В нея е посочено, че влиза в сила на друга дата - 23.09.2020 г., а като основанието за издаването ѝ е вписано взаимното съгласие на страните, изразено писмено. Поради това настоящата инстанция приема, че в заповедта е инкорпорирано предложението на работодателя до работника, за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на датата 23.09.2020 г. Следва да бъде отбелязано, че в отговора на искова молба работодателят поддържа тезата, че посочената дата на издаване на заповедта - 21.09.2020 г. е техническа грешка, като действителната дата на издаване е 23.09.2020 г., когато е отправено и изявлението на работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Това твърдение е останало недоказано по делото, но само по себе си то не противоречи на направения извод за изразена от работодателя воля за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 23.09.2020 г. и за пълно съвпадане на волеизявленията на двете страни в желанието им да прекратят действието на трудовия договор, считано от 23.09.2020 г.

Изявлението на работника за

3 прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие също е в писмена форма. Съдържа се в подадено от него до работодателя заявление с искане прекратяването да е считано от 23.09.2020 г. Действително заповедта е връчена на работника в по – късен момент – на 08.10.2020 г., но това обстоятелство, не представлява пречка пред настъпване на правната промяна в един по – ранен момент – на 23.09.2020 г., защото именно тогава е постигнато общото съгласие между страните.

При това положение е налице пълно съвпадение на волите на двете страни по правоотношението, не само относно категоричното изразеното желание за прекратяването му, но и относно датата, на която то да настъпи – 23.09.2020 г. Изявлението на работника е достигнало до работодателя на посочената и от двете страни като желана дата на прекратяване на действието на трудовия договор, а доколкото предложението го предхожда с два дни, се явява спазен и законоустановеният седмодневен срок, обвързващ работодателя с направеното предложение.

Липсата на входящ номер върху заявлението на работника, изтъкнато във въззивната жалба, не опорочава законността на уволнението доколкото изрично в исковата молба ищецът е заявил, че е депозирал заявлението си за освобождаване от работа пред работодателя на 23.09.2020 г. Така датата на получаване от работодателя на изявлението на работника и съдържанието на това изявления са безспорно установени по делото. Като такива факти, те водят до извода, че именно 23.09.2020 г. е датата на законното прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, доколкото към нея е налице съвпадане на волеизявленията на страните по трудовото правоотношение относно желанието за неговото прекратяване и относно датата, на която това да се случи.

Неоснователни са възраженията в жалбата, че процесната заповед за уволнение е породила действие едва при връчването до работника на

08.10.2020 г. Това е така, доколкото в случая се касае за особена хипотеза на прекратяване на трудовото правоотношение, което настъпва не с едностранно изявление на някоя от страните по него, а със съвпадане на насрещните им волеизявления. Поради това заповедта няма конститувно действие. Тя е с декларативен характер и обективира волята на работодателя, която обаче не 4 може едностранно да породи правната промяна, а само в случай на съвпадането с тази на работника.

Предвид пълното съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

С оглед крайния изход от спора на въззиваемата страна се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По представен по реда на чл. 80 от ГПК списък, те са в размер на 1150,00 лв. адвокатско възнаграждение, което е уговорено в Договор за правна защита и съдействие от 02.05.2021 г. и платено по банков път с преводно нареждане № 155093788/15.06.2021 г.

Същите следва да бъдат присъдени.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261323/26.04.2021 г., постановено по г. д. № 15023/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, XV-ти гр. състав.

ОСЪЖДА Г. П. Г., ЕГН **********, с адрес: област Пазарджик, село О., ул.“***“№ ***, да заплати на „Хермес Клима“ ЕООД, ЕИК 200466644, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“№ 133, сумата от 1150, 00 лева /хиляда сто и петдесет лева/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред Върховния касационен съд.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5