Решение № 1970 от 19.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1970 гр. София, 19.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Г, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефан Кюркчиев

Членове:

Гергана Коюмджиева

Елена Св. Шипковенска като разгледа докладваното от Елена Св. Шипковенска Въззивно гражданско дело № 20231100502184 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на И. Н. М. - длъжник по изп.д. № 20219210402071 по описа на ЧСИ С.П., рег. № 921, с район на действие СГС, срещу разпореждане от 22.12.2022 г. на съдебния изпълнител, с което е присъединено за събиране по изпълнителното дело адвокатско възнаграждение в размер на 643,56 лв.

Жалбоподателят поддържа, че сумата за адвокатско възнаграждение, заплатено от взискателя е недължима, тъй като не е била включена в поканата за доброволно изпълнение. По делото била депозирана молба от длъжника за разсрочено плащане на задължението, която била одобрена от взискателя.

Задължението било погасявано съгласно посоченото в молбата, като с последното извършено плащане длъжникът бил убеден, че окончателно изплаща дълга. Евентуално жалбоподателят счита, че определеното за събиране адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и е направено искане за намаляването му до размер на сумата от 200,00 лв. За удовлетворяване на паричното си вземане взискателят се е ограничил единствено до действие по 1 образуване на изпълнителното производство, като счита, че посочване на способ за изпълнение в молбата е условие за редовност на същата съгласно чл. 426, ал. 2 ГПК. Не били извършени други процесуални действия, които да попадат в хипотезата на чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо адвокатското възнаграждение, дължимо на взискателя, следвало да се определи само на основание чл. 10, т. 1 от Наредбата – за образуване на изпълнителното дело.

Взискателят „М.И.П.“ ООД заема становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че в началния етап на изпълнителното производство е невъзможно да се определи отнапред какви ще бъдат процесуалните действия, извършени от адвоката в защита интересите на взискателя, каквато преценка може да се направи към края на изпълнителното дело. Позовава се на разпоредбата на чл. 80 ГПК, според която списъкът с разноските се представя на съда най- късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. На следващо място, взискателят поддържа, че освен образуване на изпълнителното дело, били извършени множество фактически и правни действия по събиране на вземането, както и били посочени изпълнителни способи. С оглед поведението на длъжника, който се укривал, за да бъде уведомен за изп. дело се наложило много усилия от страна на процесуалният представител на взискателя, който бил длъжен да представи актуален адрес и контакт за призоваване. Дължимите суми били заплащани разсрочено през период от време, през който адвокатът следял и се информирал непрекъснато относно развитието на изпълнителното дело.

В приложените към жалбата мотиви частният съдебен изпълнител излага съображения за неоснователност на жалбата.

Софийски градски съд, като прецени данните от изпълнителното дело и взе предвид наведените от страните и в мотивите на ЧСИ доводи, приема за установено следното:

Жалбата по чл. 435, ал. 2 ГПК е подадена от процесуално легитимирано лице, в рамките на преклузивния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител.

Разгледана по същество жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

2

Изпълнително дело № 20219210402071 по описа на ЧСИ С.П., рег. № 921, с район на действие СГС, е образувано въз основа на молба на взискателя за принудително събиране на присъдени по гр. д. № 14519/2014 г. по описа на СРС, 42 състав суми. Молбата е депозирана чрез адв. В.М., към която е представено пълномощно за процесуално представителство. В молбата е формулирано искане за образуване на изпълнително производство за събиране на присъдените суми, ведно с дължимия адвокатски хонорар. В молбата е поискано изпращане на покана за доброволно изпълнение на длъжника, налагане на запор върху вземания на ответника по банкови сметки и възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот. Взискателят е възложил на съдебния изпълнител правата по чл. 18 ЗЧСИ.

Не е спорно, че в срока за доброволно изпълнение /доколкото редовно връчване на поканата за доброволно изпълнение е извършено на 11.04.2022 г./ длъжникът е подал молба за извършване на разсрочено плащане на задължението, при първоначално изплащане на сумата от 6000,00 лв. и месечни вноски по 10 % от дълга до неговото изплащане. Установява се, че длъжникът е извършвал погасявания на задължението съгласно посоченото в молбата, като последното плащане е извършено на 09.12.2022 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК /изм., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г. / длъжникът може да обжалва разноските по изпълнението.

Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила“.

Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, както и когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.

В разглеждания случай по делото няма данни, че процесните изпълняеми права са били погасени от длъжника преди образуване на изпълнителното производство. А след като длъжникът не е изпълнил 3 доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, то няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие. Същевременно в случай че длъжникът е изпълнил, дори и доброволно, при висящност на изпълнителното производство, изпълнението следва да бъде приключено на основание чл. 433, ал. 2 ГПК. Приключването на изпълнението по чл. 433, ал.

2 ГПК е обусловено обаче и от погасяване на задължението за дължимите разноски по изпълнението, в т.ч. за адвокатско възнаграждение. В този смисъл неоснователен е поддържаният в жалбата довод, че тъй като в поканата за доброволно изпълнение, не е посочено своевременно претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение, това освобождава длъжника от задължението му да заплати на взискателя направените от него разноски по изпълнението за адвокатско възнаграждение.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата . Съобразно утвърдената съдебна практика разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е приложима не само в съдебните производства, но и в изпълнителните. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 г. по т. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

С чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в относимата й за спора редакция/ за защита по изпълнително дело е предвидено, че минималният размер на адвокатското възнаграждение за образуване на изпълнително дело е 200,00 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания до 1 000,00 лв. - 200 лв., и за вземания над 1 000 ,00 лв. - 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 - 7, а чл. 7, ал. 2 определя размера на възнаграждението според материалния интерес.

4

В разглеждания случай молбата за образуване на процесното изпълнително дело, в която са били посочени изпълнителни способи, е била подадена от взискателя чрез адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства, както и такива за заплащането на уговорения адвокатски хонорар в размер на 643,56 лв. Ос в е н тази първоначалната молба по чл. 426 ГПК, с която е сезиран частният съдебен изпълнител, процесуалният представител на взискателя не е извършил никакви други процесуални действия, насочени към удовлетворяване на паричното вземане. При това положение съдът приема, че изпълнителното дело не е усложнено от фактическа и правна страна и взискателят има право на адвокатско възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 200,00 лв., но не и за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на паричното вземане по чл.

10, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочването на начин на изпълнение в молбата за образуване на изпълнителното дело, представлява задължителен реквизит на същата – чл. 426, ал. 2 ГПК, като непосочването на начин на изпълнението представлява нередовност на молбата и е основание за прилагане на последиците по чл. 129 ГПК. Следователно за посочването на изпълнителен способ в молбата за образуване на изпълнително дело, не се дължи отделно адвокатско възнаграждение от това, дължимо за образуването на изпълнителното дело, ако след изтичане на срока за доброволно изпълнение не е било необходимо да се извършват действия по принудително събиране на дълга, какъвто е настоящия случай.

В случая осъществените в рамките на изпълнителното производство действия се свеждат до проучване на имуществото на длъжника от съдебния изпълнител, налагане на възбрана върху притежаван от длъжника недвижим имот и запор на банкови сметки на същия , както и изпращане на покана за доброволно изпълнение, веднага след получаването на която длъжникът е започнал да извършва погасяване на дълга. При това положение няма основание в тежест на длъжника да се възлагат разноски за адвокатско възнаграждение за извършване на изпълнителни действия с цел 5 удовлетворяване на парични вземания, тъй като с оглед поведението на длъжника такива не са извършени и не се налага да бъдат осъществявани .

Това е така, доколкото д лъжникът следва да отговаря единствено за разноските, които са в пряка причинна връзка с неговото поведение.

Недоказани остават твърденията на процесуалния представител на взискателя, че поведението на длъжника е усложнило процеса по изпълнението, което обуславя определяне на адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Такива данни по делото не се съдържат. А подаването на една единствена молба за справка по делото от процесуалния представител на взискателя не може да бъде взета предвид при преценка дължимост на адвокатския хонорар, доколкото не представлява действие за удовлетворяване на паричните вземания, обуславящо присъждане на възнаграждение по чл. 10, т. 2 от Наредбата.

Ето защо жалбата в посочената част е основателна и обжалваното разпореждане за разноските следва да се отмени в частта, в която са приети за събиране в полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за сумата над 200,00 лв.

Водим от изложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на И. Н. М. разпореждане за разноски от 22.12.2022 г. на Ч С И С.П., рег. № 921, с район на действие СГС, по изпълнително дело № 20219210402071, с което е присъединено за събиране по изпълнителното дело адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 200,00 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА: