Определение № 4525 от 25.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕ.ИЕ

№ 4525 гр. София, 25.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕ.ИЕ 1ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Частно касационно гражданско дело № 20268003103878 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Е. Я. от САК, срещу определение № 9800 от 05.05.2026 година, постановено по в. ч. гр. д. № 639/2026 г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение частна жалба с вх. № 142763/27.11.2025 г., подадена от ищеца Е. Д. М. срещу определение № 16386/08.04.2025 г., постановено по гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, в частта, в която производството е прекратено.

Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно, постановено при допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Моли за неговата отмяна и за връщане на делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като твърди, че в определението си въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси, свързани с правилното приложение на чл. 126 ГПК, с границите на добросъвестното 1 упражняване на процесуалните права и с правото на ефективна съдебна защита, а именно:

1. При какви предпоставки е налице идентичност между две дела по смисъла на чл. 126 ГПК и достатъчно ли е обстоятелството, че едно лице е завело множество дела срещу един и същ ответник, за да се приеме недопустимост на последващо производство?

2. Допустимо ли е съдът да приеме, че страна упражнява процесуалните си права недобросъвестно единствено поради обстоятелството, че е завела множество съдебни производства, без да установи конкретна злоупотреба с процесуално право по конкретното дело?

3. Допустимо ли е съдът при преценка на допустимостта на предявен иск да основава извода си за недобросъвестност на предполагаеми цели на ищеца, свързани с изтърпяване на наказание по друго производство?

4. Какво е значението на окончателното оправдаване на лице и последвалото му освобождаване за преценката относно правото му на обезщетение, когато постановената спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“ не е била отменена с отделен съдебен акт?

Според касатора поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.

3 ГПК.

Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.

По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че в искова молба с вх. № 42/02.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, ищецът М. твърди, че в периода от 23.04.2015 г. до 23.12.2024 г. е претърпял неимуществени вреди, причинени в резултат на противоправното поведение на ответника Прокуратура на Република България, изразяващо се в нарушаване на правото му на свобода и сигурност чрез незаконното му задържане по НЧД № 413/2015 г. по описа на СНС чрез налагане на мярка за неотклонение по чл.

2

270 НПК, както и чрез лишаването му от свобода въз основа на твърденията за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 5 НК, за което е бил окончателно оправдан по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, по съображения за допуснати нарушения на разпоредби на национални и международни актове - ХОПЕС, ЕКПЧОС, Международен пакт за граждански и политически права на ООН и др., както и, че противозаконното му лишаване от свобода по НОХД № 645/2015 г. е израз на злоупотреба с право и ползване на правосъдието за неприсъщи му цели, с което са му нанесени неимуществени вреди - болки и страдания, отчаяние, безизходица, безпокойство, безнадеждност, безпомощност, страх, ужас, депресия и паник атаки, чийто паричен еквивалент оценява на сумата от 24 999 лв., която претендира, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.01.2025 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е посочил, че идентични твърдения са изложени и в искова молба с вх. № 52/02.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 129/2025 г. по описа на СРС, 150 състав и искова молба с вх. № 1752/03.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 403/2025 г. по описа на СРС, 28 състав, които на основание чл. 213 ГПК са присъединени за разглеждане в едно производство с гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав.

Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение № 16386/08.04.2025 г. по гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, с което е прекратено производството по делото, се явява правилно като краен резултат, като е изложил своите съображенията за достигане до този краен извод, а именно:

- въззивният съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба твърдения, че мярката „задържане под стража“ е наложено в рамките на наказателно производство, в което касаторът е оправдан, същият разполага с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди като наложената в това производство мярка за неотклонение ще бъде съобразена при определяне на размера на обезщетението, поради което иск на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ не се явява допустим; въззивният съд се е позовал на даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т.

13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като 3 незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение, респ. при липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим.

- на следващо място въззивният съд е приел иска за недопустим и на друго основание - соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е релевантно, тъй като Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага;

- въззивният съд е приел предявеният иск за недопустим и поради това, че освен гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, е служебно известно инициирането от ищеца М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС - Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет - претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане.

Въззивният съд е достигнал до извода, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с право - фактът на иницииране от ищеца М. на установения брой и характер на съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, свидетелства за поведение, което е в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Тази идентичност и сходство между подаваните от М. искови молби, според въззивния съд, често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Според въззивния 4 съд злоупотребата с право е свързана и с известния на съда факт, че частният жалбоподател изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място], като с фактическото му участие в откритите съдебни заседания по делата на практика се нарушава и ефективното изтърпяване на наложеното му наказание.

По така изложените съображения съставът на СГС е приел обжалваният съдебен акт за правилен, а подадената срещу него частна жалба – неоснователна.

Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните, приема следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

В настоящия случай поставеният от касатора първи въпрос не е такъв с обуславящо изхода на спора значение, който е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е цитирана от въззивния съд с оглед извода му, че процесуалното поведение на касатора представлява злоупотреба с права, но въззивният съд не е приел предявеният иск за недопустим с оглед приложното поле на тази разпоредба - наличие на две висящи дела, между същите страни, на същото основание и за същото искане.

Поради обстоятелството, че така зададеният от касатора въпрос не се явява обуславящ спрямо решаващия извод на въззивния съд, не е налице общото 5 основание за допускане на въззивното определение на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежи на изследване наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Релевантни са вторият и третият от поставените въпроси, които са свързани с характеристиките на злоупотребата с право. Съгласно установената съдебна практика /решения по гр. д. № 1307/2024 г. на I г. о., гр. д. № 1234/2009 г. на IV г.о., гр. д.№ 1149/2010 г. на IV г.о./ забраната за злоупотребата с право е правен принцип, който се провежда чрез конкретни правни норми в областта на материалното и процесуалното право /чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл.289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 и ал. 2 КТ, норми в ЗЗД/, а в гражданския процес принципът е заложен в чл. 3 ГПК. Съгласно посочената норма участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх от отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Злоупотребата с процесуални права може да има различни проявни форми, една от които е извършване на допустими процесуални действия, чрез които обаче се цели заобикаляне на закона или увреждане на насрещната страна. Други проявни форми, установени в практиката на ВКС са: създаването на верига от частни жалби, които забавят процеса; злоупотреба с право на иск; злоупотреба с право на отвод.