Решение № 18 от 09.01.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. София, 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова при участието на секретаря Валентина Сп. Илиева като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20238002100374 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 от ГПК

Касационно обжалване е допуснато по касационна жалба на „Максима България“ ЕООД, подадена чрез адв. Н. В., срещу въззивно решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д.

№ 540/2022 г. на Апелативен съд – София, допълнено с определение № 2640 от 24.10.2022г., в частта, с която е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която „Максима България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Министерство на вътрешните работи и на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като съищец, при участието на сдружение „Спортен клуб – Левски“ и „Спортни имоти Левски“ ЕООД, в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответника „Максима България“ ЕООД, сумата от 122 412 лв. – обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. на част от имот, подробно описан в решението, представляващ публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011 г., предоставен за ползване и управление на МВР, както и сумата 46 006,07 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., начислено върху главницата, ведно и със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2015 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното плащане, и в частта за разноските.

Въззивното решение в останалата потвърдителна част, с която са отхвърлени исковите претенции за сумата до претендираните 602 381 лв., е влязло в сила като 1 необжалвано.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В открито съдебно заседание чрез адв. В. касаторът поддържа жалбата си.

Ответните страни – Министерство на вътрешните работи и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не представят писмен отговор и не вземат становище по касационната жалба.

В проведеното открито съдебно заседание представител се явява единствено за ответника по жалбата – Министерство на вътрешните работи. Този ответник чрез главен юрисконсулт П. С. оспорва жалбата като неоснователна и релевира искане обжалваната част от въззивното решение да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна. Прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски за адвокатско възнаграждение в размер 21600лв.

Третите лица - помагачи на ответника по исковете и касатор в настоящото производство, не вземат становище.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С определение № 1800/22.06.2023г. касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за връзката между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл.59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, срещу наемателя на вещта по сключен с трето лице-несобственик договор за наем.

В задължителната и в трайно установената практика на ВС и ВКС (вж. ППВС №1/1979 г., решение № 190/12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение № 67/05.04.2016 г. по гр.д.

№ 4147/2015 г., IV г.о.; решение № 190/ 12.12.2017г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение № 88/28.08.2017 г. по т.д. № 834/2016 г., II т.о., решение № 262/ 22.02.2013 г. по гр.д. № 1480/2011 г., III г.о., решение № 73/07.06.2017 г. по гр.д. № 3034/2016 г., III г.о. на ВКС и др., в това число и посоченото от касатора решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС ), която се споделя и от настоящия съдебен състав, се приема, че когато липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Изяснено е, че правилото на чл.59 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. В тези случаи обогатяването се изразява не само в увеличение на имуществото 2 на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице.

Връзката между обогатяването и обедняването е винаги конкретна, подлежи на установяване във всеки отделен случай, като следва да се изясни дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти (вж. в т.см. - т.1 и т.5 от ППВС №1/1979 г.). В тежест на ищеца по иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването (връзката между тях).

Когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, той пропуска ползи, но тези ползи се реализират от владелеца/държателя на вещта независимо от това, по какъв начин той владее вещта - лично или чрез другиго и независимо от това, по какъв начин той е предоставил държането на чуждата вещ - възмездно или безвъзмездно. Наемателят по сключен с несобственик договор за наем на вещта е държател, който се обогатява от ползването й на договорно основание, докато срещу него не бъде предявена претенция от собственика за връщането на вещта. В този смисъл, ако извлича ползи, ползвателят по сключен договор за наем се обогатява на договорно основание и не дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползването на вещта нито на насрещната страна по договора, нито на лицата, които претендират права върху предмета на договора, щом по отношение на тези лица е налице противопоставимо правно основание за държането на чуждата вещ.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за установено по делото, че на 18.04.1994 г. между МВР и Спортен клуб „Левски“ е сключен договор за съвместна експлоатация и организиране на управлението на Спортен център Левски в кв. Герена, със срок 5 години, като според чл. 4. 4 от договора страните са постигнали съгласие да се сключват договори във връзка със стопанисването на спортните обекти и набирането на собствени приходи, които се подписват от председателя на СК „Левски“ и от представители на МВР. С анекс от 29.03.1999 г. срокът на договора бил продължен с още три години или до 04.04.2002 г. Като безспорно по делото е констатирано, че на 11.04.2005 г. е сключен договор за наем със срок 10 години, между Спортен клуб „Левски“ и „ВП Маркет България“ ЕООД, по силата на който СК „Левски“ е предоставил на наемателя „ВП Маркет България“ ЕООД, правото временно и възмездно да ползва сградата. В чл. 5. 01. от договора било уговорено извършването на реконструкция на отдадения под наем обект, която следва да се извърши от наемателя. Въззивната инстанция е изтъкнала и вписаната промяна в наименованието на „ВП Маркет България“ ЕООД на „Максима България“ ЕООД.

По делото е прието за установено като безспорно също така, че ответното дружество ползва процесния имот; че е плащало наем за ползването на имота, като според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССчЕ, за периода от м. февруари 2006 г. до м. май 2014 г. „Максима България“ ЕООД е платило на „Спортни имоти Левски“ ЕООД наемана цена в общ размер 821 449 лева. Кредитирано е заключението на вещото лице, според което : през 2005 г. е било извършено преустройство на процесната сграда от столова в магазин; пазарната стойност на процесния имот към 11.04.2005 г. преди извършването на 3 преустройството му, е в размер 476 410 лева, а увеличената стойност на имота вследствие извършените подобрения е 343 040 лева; общият размер на подобренията, извършени от ответника в процесния имот е 485 401, 40 лева, от които 337 559, 01 лева за ремонт, смяна на предназначението на обекта и СМР и 147 832, 39 лева за климатични и охладителни системи; разходите за СМР са на обща стойност 375 637, 72 лева, а фактурите, с които са заплатени други видове дейности, свързани с преустройството и поддръжката на обекта са на стойност 20 569 лева.

Въззивната инстанция е намерила като безспорно между страните и това, че с нотариална покана, връчена на 06.06.2014 г. на представител на „Максима България“ ЕООД, ищецът е поканил ответника да освободи процесния имот и да плати наем за ползването на имота за периода от 01.05.2011 г. до 01.05.2014 г. в общ размер 433 714, 18 лева, с начислен ДДС.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, съдът е констатирал, че за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. пазарната наемна стойност на процесния имот е в размер 469 508 лева, а наемната стойност, определена по реда на чл. 41 от ППЗДС за процесния период от 50 месеца е по 9 309, 03 лева на месец или общо 465 452 лева.

При така посочените факти, апелативният състав е посочил, че в конкретния случай, ищецът претендира плащане на обезщетение за ползването от ответника на недвижим имот, предоставен на МВР от държавата за управление и стопанисване, който имот ответникът държи без правно основание.

От събраните по делото доказателства съдът е стигнал до извода, че с АПДС № 7689/10.02.2011 г. е актуван като публична държавна собственост имот, представляващ Спортен комплекс „Герена“, част от който е и процесната сграда. Намерил е, че обсъдените писмени доказателства безпротиворечиво установяват, че с влязлата в законна сила Заповед №РД-15-150/16.05.2000 г. на областния управител на област София са отменени актовете за публична общинска собственост, които са били съставени за същия имот.

Въззивният съд е съобразил, че в случая обсъденият АПДС № 07689 от 10.02.2011 г. отговаря на критериите да съдържа описание на фактическото и правно основание за придобиване на собствеността, за да се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостовереното в него право на собственост на държавата. В този смисъл е приел, че до доказване на противното актуваният имот се счита за държавна собственост, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акта. Намерил е, че до разрешаването на евентуален спор за материално право между общината и държавата относно статута на този имот следва да се приеме, че същият представлява вещ – държавна собственост (арг. чл. 79, ал. 1 и, ал. 3 от ЗДС). При тези изводи и предвид чл. 114 ППЗДС, съгласно който обстоятелствата, констатирани в акта за държавна собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното, е приел, че представеният АПДС № 07689/10.02.2011 г. е достатъчен, за да се приеме, че процесният имот е публична държавна собственост, предоставен на ищеца МВР по установения за това ред от държавата да го ползва, стопанисва и управлява.

След анализ на обсъдените доказателства въззивната инстанция е приела, че ищецът МВР притежава активна процесуална легитимация да претендира обезщетение за лишаване от 4 ползване на имота за процесния период от време и че имотът, предоставен от държавата на МВР за ползване и управление, е идентичен с този, който е предмет на договора за наем от 11.04.2005 г.