Разпореждане № 822 от 15.07.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 822 гр. Благоевград, 15.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

Владимир Ковачев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500772 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Д. А. С., ЕГН **********, и съпругата му Н. К. С., ЕГН **********, и двамата с адрес гр. ***, чрез адвокат Д. Б., обжалват решение № 236 от 31.03.2026 г., постановено по гражданско дело № 2002 от 2025 г. на Районен съд Благоевград, в частите му, с които: 1/ е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че С. К. Т. е собственик, на основание наследство, на ½ идеална част от сграда с идентификатор *** по КККР на с. ***, 2/ Д. А. С. е осъден да предаде на С. К. Т. собствеността и владението върху посочената идеална част от въпросната сграда, и 3/ е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, нотариален акт за удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност, № 173, том II, рег. № 4824, дело № 358 от 2024 г. на нотариус ***, в частта му, с която Д. А. С. е признат за собственик, на основание давностно владение, за правата над ½ идеална част от процесната сграда. В жалбата се твърди, че атакуваното със същата решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Нарушен бил материалният закон. Не били спазени процесуалните правила.

Релевантните факти следвало да бъдат зачетени като безспорни и категорични, но само според въведеното в исковата молба фактическо и правно положение и при отричането на кумулативното наличие на въведените от законодателя предпоставки на давността за евентуалните праводатели на ищцата. Заявеното с иска фактическо положение и насрещната позиция автоматически не доказвали възникване по давност като правно основание за собственост в полза на евентуалните праводатели, т. е. и наследство за ищцата върху спорната сграда, която не отричала присъствието на семейството на ответниците в спорното имущество към протичане на съответния меродавен за тях давностен период, изтекъл към датата на снабдяване с иначе оспорвания нотариален акт до наследствената квота. Следвало да се търси и зачете нужното съдържание в такава насока и в показанията на всички 1 разпитани по делото свидетели, което не било осъществено при решаване на делото. Не можел да се възприеме и наложи категоричният извод, че се касае за осъществяване на владение в съответната форма от ***. Тези предпоставки не били налични за родителите, а определяли ответниците със съзнание на владелци, което изключвало възникването, чрез давност и наследяване, на материални права в посочения от исковата молба обем в полза на ищцата. В случая районният съд не отчел липсата на обективния и съществен елемент от правото на собственост - „владението“ върху спорния предмет, и неправилно квалифицирал правното положение за страните, като изключил липсата на данни и изследване на фактите за изключеното упражняване на фактическа власт от праводателите на ищцата, независимо от строежа на сградата и поведението на ответната страна към меродавния и за тях давностен период. В този смисъл следвало да се отрече и наличието на трансформиране на заявеното от ищцовата страна фактическо състояние в самото вещно право, с последиците на придобивната давност за ***, за които не било наведено и липсвали доказателства за извличане на друго годно правно основание.

Несъстоятелни и несъответни на процесуалното поведение на страните и доказателствата били наложените изводи на съда, извличащи съсобственост по наследство върху процесната сграда с ½ идеална част за ищцата, която иначе винаги /приживе на посочените наследодатели и след това/ била във владение на ответниците при идентичност в предмета. За квалификацията в съдебния акт послужили едностранчиво, неточно интерпретиране и неправилното ценене на събраните по делото гласни доказателства по смисъла на чл. 172 от ГПК. Показанията на свидетелите *** и *** следвало да се анализират заедно с другите гласни доказателства и откъм конкретика за релевантните факти, и според възрастовото и пряко възприятие на отделния свидетел за време и събития. Това щяло да доведе до откриването на обективни данни по делото, които определяли действия на ответната страна като същинска фактическа власт върху процесния имот, с намерение за своене приживе на наследодателите и след това, които да са противопоставими на правоимащите наследници, каквато била и ищцата. В мотивацията на съдебния акт било изложено неправилно възприетото фактическо и правно положение, за да се мотивира основателност на иска, но без действително да са налице елементите от нужния фактически състав за ищцовата страна и без да бъде съобразено действителното процесуално поведение и действия на страните. Пренебрегната била действителната ответникова защитна позиция, както и липсвала правна обосновка и обсъждане на ангажираните доказателства спрямо събрания доказателствен материал, заедно с излагането на съответните правни изводи по откриване на елементите по насрещно въведеното давностно владение, което било съществено процесуално нарушение. Възражението за присъединена придобивна давност и наследство в полза на ищцата по делото било основано на взаимно противоречиви твърдения, изключващи давностния период за праводателите още към 2008 г. и след това, до сезирането на съда с разглеждания иск. При разрешаването на 2 спора не се откривал и самостоятелен и съвкупен съдебен анализ на установеното в полза на всяка страна, независимо от вмененото пълно и главно доказване на ищцовата теза и твърденията на всяка страна, за да се стигне до последвалата диспозиция. Районният съд бил длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си вътрешно убеждение за установяване на нужния фактически състав и според собственото си становище да определи крайния му изход и основателността на исковата претенция, като се мотивира при обсъждане на всички доказателства.

Формирайки своето обаче, районният съд допуснал грешки при квалифициране на релевантните факти и подвеждането им под приложимата правна норма за извеждането на нужния фактически състав на „придобивна давност“ и неправилното възприемане на доказаност на правния статут на ищцата. За това допринесли неправилното изложение на действително установеното по делото и наложените по него неправилни изводи на съда по неговото квалифициране с несъстоятелното определяне на ответниците като завладяващи наследствени дялове на съпругата, привързано с недопустимостта в режим на СИО и съответната неприложима за случая съдебна практика. В случая била приложима презумпцията на чл. 69 от ЗС, а именно, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, като не е необходимо да се докаже уведомяване или отричане спрямо наследника /ищцата и дори съпругата си/, а е достатъчно владението да е явно, спокойно и непрекъснато. Ответникът извършвал ремонти и подобрения, поддържал дворното място, отглеждал пчелни кошери и трайно се разпореждал с имота като със свой, като тези действия били явни и общоизвестни. Не се оборило твърдението, че в продължение на години никой не е оспорвал упражняваната от него фактическа власт. Липсвали данни по делото такава фактическа власт да е упражнявана от ищцовата страна, за да е допустимо и възможно присъединяване на давностно владение на наследодателите й след 2013 г. Това не се затвърждавало и от показанията на разпитаните на нейна страна свидетели, почиващи на преразкази от ищцата и без да са имали достъп до вътрешността на имота, като не се отричало и че той е бил ограничен и ключът се е намирал у ответниците, а посещенията на ищцата са били единични, инцидентни и без данни за същинско намерение за своене на евентуален наследствен дял. Изолираното й пребиваване в спорния имот не съставлявало и не можело да се квалифицира като упражняване на владение върху евентуално наследствен недвижим имот, тъй като липсвал елементът на трайна и реална фактическа власт и от първия ответник било установено ново завладяване на предмета на спора, което законодателят предвиждал да бъде упражнявано и чрез трето лице, включително чрез съпруг на наследник, касателно наследствената квота на ищцата, което също не било съобразено в правилната насока от съда. В този случай придобивната давност течала в полза на владелеца, който упражнявал фактическата власт като собственик и като такъв се явявала именно втората ответница - Н. С., която със семейството си завладяла целия спорен имот, включително и евентуалния наследствен дял 3 за ищцата в обема на другата ½ идеална част от него. При анализа и излагане на изводи по доказателствения материал, съдът не оценил поведението на ответника Д. С., който заедно със съпругата си осъществявал владение на собственик върху целия имот, живял в него, извършвал подобрения, поддържал двора и сградата, разпореждал се с него като със свой, като това му владение било явно, спокойно, несъмнено и непрекъснато за период, по-дълъг от предвидения в закона десетгодишен срок. Не се установявало от описаните в решението и необосновано кредитирани като безпротиворечиви гласни доказателства, дали въобще и понастоящем ищцата има достъп до дворното място и сградата, като свидетелите в разногласие извеждали различни моменти за загуба на споменатите ключове за това място и не определяли момента на невъзможността за достъпване, заедно с произтичащите от това правни последици, включително и относно упражняването или не на нужните правни средства за защита на евентуалното й владение в установените за това преклузивни срокове. Този факт бил от съществено правно значение, но също не бил забелязан и взет предвид при мотивирането на крайния съдебен акт по същество. Показанията на самите свидетели на ищцовата страна били кредитирани селективно и неточно при последващото извеждане на нужния фактически състав. По делото липсвали доказателства за насрещно заявени или извършвани от С. Т. правни действия от характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва властническо намерение или правомощия спрямо ответниците и до размера на заявения с иска наследствен дял. В повдигнатия спор обективният и съществен елемент от правото на собственост, респективно „владението“ върху спорния предмет, неправилно било възприето от съда за предадено от наследодателите на ищцата, каквото фактическо твърдение липсвало по делото, за да изключи порочно, че е недопустимо упражняването на фактическа власт от ответниците. Последните манифестирали публично и спрямо обществеността необходимо намерение да се свои спорната вещ като собствена. Следвало да се приеме наличието на законово трансформиране на заявеното от ответниците фактическо състояние в самото вещно право, с последиците на придобивната давност, тъй като анализът на доказателствата сочел на липсата на адекватно насрещно присъствие на ищцата в спорното имущество, при абсолютната невъзможност за достъпването му според начина на охраняване и използване само от ответниците по предназначение в териториалните граници на съответната земна територия и сградата в него. Съдът дължал самостоятелен и съвкупен анализ на установеното в полза на всяка страна, независимо от пълното и главно доказване на ищцовата теза и последвалата положителна диспозиция.

Районният съд допуснал грешки относно квалифициране на релевантните факти и подвеждането им под приложимата правна норма за извеждането на нужния фактически състав за определяне на правния статут на ответниците.

Обосновката на акта не почивала на анализ на всички изведени от страните обстоятелства, както и не била подложена на цялостно изследване действително заявената ответникова позиция. С оглед на вида, 4 характеристиките и доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, ищцата не изпълнила вмененото й пълно и главно доказване на обстоятелствата според предмета на спора, което предполагало отхвърлянето му като неоснователен и недоказан и непризнаване на заявените материални права и други последици. Същата, макар и да се възприемала като наследник на общите наследодатели, не се доказало в процеса да е упражнявала фактическа власт върху спорното имущество. Доказало се, че такава е упражнявана от едно трето лице - Д. С.. Районният съд неправилно определил субектите и възможностите за придобиване на материални права върху спорния имот, препращайки и към невъзможност за придобиване по давност на погрешно възприет като наследствен дял на съпруга, каквато не се твърдяла, противопоставяла или признавала нито с исковата молба, нито с отговора по делото. Това се дължало и на начина на ценене на събраните свидетелски показания, което следвало да бъде с извличане на всички факти чрез тълкуването им според конкретните субективни възможности на самия свидетел да излага възприятията си, възрастта му, образованието и интелекта, както и евентуалната им пристрастност по смисъла на чл. 172 от ГПК, което не било осъществено прецизно от районния съд. Последният погрешно възприел за установена описаната в съдебния акт фактическа обстановка в процеса. Въз основа на нея той изградил погрешното си вътрешно убеждение и наложил неправилна правна квалификация на спорното правоотношение, изключвайки давността в полза на ответниците по наложените правни изводи и вмъкната обосновка с неприложима към случая съдебна практика. Извън обсега на изследване останали значимите за правилното решаване на спора факти и обстоятелства, довело до явно нарушение на материалния и процесуалния закон. Допуснати били грешки на съда относно релевантните за делото факти и тяхното подвеждане под хипотезиса на съответната материалноправна норма. Обосновавайки акта си, първата инстанция изложила несъстоятелните си и крайно нелогични изводи, които не кореспондирали с доказателствения материал, изискванията на закона и приложимата задължителна съдебна практика. При разрешаването на спора съдът обсъдил избирателно и се спрял на част от доказателствения материал, като не били кредитирани безпротиворечивите, последователни и обективни свидетелски показания на страната на ответниците. Очевидно произнасянето не било съобразено и с общия принцип на чл. 235 от ГПК и се явявало немотивирано по смисъла на чл. 236, ал. 2 от ГПК, тъй като не се основавало на задължителното цялостно обсъждане на доказателствата в процеса, всестранно и в тяхната съвкупност, което представлявало съществено процесуално нарушение. Визираните процесуални отклонения от установени гражданскоправни принципи и норми довело до погрешна правна квалификация и формиране на убеждението за основателност на исковата претенция, което било нарушение и неправилно приложение на материалния закон. Разрешаването на казуса по същество изисквало критична въззивна ревизия на първоинстанционния акт, при съблюдаване на процесуалните правила, точното прилагане на изискванията 5 на материалния закон и задължителната съдебна практика на ВКС, но според спецификата на позициите на страните и действително установената пред съда фактическата обстановка по делото, с нужно адекватно изследване и обсъждане на всички факти и обстоятелства по разпределената доказателствена тежест. Моли се за отмяна на решението в обжалваните му части и отхвърляне на ревандикационния иск. Претендират се разноски и за двете инстанции.