Решение № 534 от 10.01.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 534 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20231110104271 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от З. Д. М. против (фирма) с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 2420,37 лева, представляваща цена на доставена от ответното дружество топлинна енергия за периода от м.06.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от 12.05.2014 г. до окончателно погасяване на вземането, сумата в размер на 395,19 лева лихва за забава за периода от 31.07.2011 г. до 02.04.2014 г. и 185,59 лева присъдени по делото съдебни разноски, за които суми в полза на ответника е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 24825/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав, въз основа на който срещу ищеца е образувано изп. дело № 20147910401213 по описа на ЧСИ Т. В. Н. с взискател топлофикационното дружество, като погасени по давност. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В исковата молба са изложени твърдения, че на основание Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 24825/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав, срещу ищеца в полза на ответното дружество е издаден изпълнителен лист от 19.08.2014 г., въз основа на който на 05.12.2014 г. е образувано изп. дело № 20147910401213 по описа на ЧСИ Т. В. Н. Страната излага съображения, че периодичните вземания установени със заповед за изпълнение се погасяват с изтичане на тригодишен давностен срок. Ищецът поддържа, че в периода от 04.03.2015 г. до 04.03.2018 г. по изпълнителното производство не са извършвани действия, поради което вземането на ответника е погасено по давност.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител, оспорва предявения иск. В подадения отговор са изложени съображения, че вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение се погасяват с изтичане на петгодишна давност, която е прекъсната с образуване на изпълнително производство за принудително събиране на сумите по процесния изпълнителен титул, като в хода на делото са предприети множество изпълнителни действия, с всяко от което давността е прекъсната. Представителят на страната поддържа, че при съобразяване на релевантния за спора давностен срок следва да бъдат съобразени и разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на 1 извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, съгласно които за период от два месеца и една седмица в полза на длъжника не е текъл давностен срок. Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищцовата страната, както и е наведено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца.

По допустимостта на повдигнатия спор, съдът намира следното:

Изисканото в цялост производство е по изп. дело № 20147910401213 по описа на ЧСИ Т. В. Н е постъпило ведно с придружително писмо от съдебния изпълнител, съгласно което в погашение на задълженията по изпълнителния лист са постъпили общо 1995 лева, с които са погасени присъдените с екзекутивния титул мораторна лихва в размер на 395,19 лева за периода от 31.07.2011 г. до 02.04.2014г. и съдебни разноски в размер на 384,85 лева, като сумите са преведени в полза на взискателя.

Абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителен иск, включително на отрицателния такъв по чл. 439 ГПК, е наличието на правен интерес от неговото предявяване. Последният е налице, когато субективното право, предмет на иска, е застрашено или упражняването му е смутено. Ако субективното право е нарушено се поставя въпросът дали то може да бъде адекватно защитено чрез установителен иск или носителят му следва да предяви осъдителен иск за неговата защита. От представеното по делото писмо от съдебния изпълнител се установява, че длъжникът е погасил посредством плащане вземанията по процесния изпълнителен лист за мораторна лихва и съдебни разноски. За сочените суми предявяването на отрицателен установителен иск е недопустимо, тъй като длъжникът не може да постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод следва от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на предявяването му постъпилата по изпълнителното дело сума е вече преведена на взискателя.

В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен същият няма да доведе до прекратяване на изпълнителното дело, нито чрез него само по себе си може да се постигне връщане на платените от ищеца суми, след като последните вече са преведени на взискателя към момента на предявяване на иска (по арг. от Решение № 99/28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г. по описа на ВКС, I I ТО). Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване, какъвто обаче в случая не е предявен ( в този смисъл Определение № 634/05.10.2009 г. по т. д. № 479/2009 г. по описа на ВКС, II ТО ). В допълнение е необходимо да бъде отбелязано, че липсата на интерес от водене на отрицателен установителен иск за погасените от длъжника и преведени на взискателя в хода на изпълнителното производство суми може да се обоснове и с принципа за процесуална икономия, доколкото целеното с него установително действие може да се постигне с воденето на осъдителен иск за неоснователно обогатяване като така на практика би се избегнало създаването на множество процесуални отношения между страните, при положение, че правният спор може да бъде разрешен само в един процес. Предвид изложеното производството в сочените части следва да бъде прекратено.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема по същество на спора следното:

В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на погасителната давност на вземането предмет на процесния изпълнителен лист.

Страните не спорят, а и от изисканото в цялост производство по ч. гр. д. № 24825/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав, се установява, че делото е образувано по подадено от (фирма) срещу ищеца по настоящото дело заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 2

2420,37 лева, представляваща цена на доставена от ответното дружество топлинна енергия за периода от м.06.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от 12.05.2014г. до окончателно погасяване на вземането, сумата в размер на 395,19 лева лихва за забава за периода 31.07.2011 г. до 02.04.2014 г. и сумата общо в размер на 384,85 лева съдебни разноски. Искането е уважено, като със заповед от 21.05.2014 г. е разпоредено длъжника да заплати сумите по подаденото заявление.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда и при условията на чл. 47 ГПК на 27.06.2014 г., поради което и на основание чл. 416, пред. 1 вр. чл. 414, ал. / в редакцията на процесуалния закон преди измененията обн. с ДВ, бр. 100 от 2019 г./ е влязла в сила на 28.07.2014 г., като изпълнителен лист за сумите е издаден на 05.08.2014 г.

С Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание съгласно чл.

404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК.

Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.

От изложеното следва, че по сега действащия процесуален закон не е налице основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на изложеното е и формираната съдебна практика, намерила израз в Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК. С Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021г. ВКС, IV г.о. изрично е прието, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД намира приложение когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила съдебно решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземанията, обективирани в процесния изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност. В подкрепа на изложеното е и Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на ВКС, IV ГО, с което е прието, че от 3 влизане в сила на заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо. От изложеното следва, че от влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден процесния изпълнителен лист, на 27.07.2014г. е започнал да тече петгодишен давностен срок за вземанията по титула.

Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Няма спор и, че възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до прекъсване на давността. В този смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно решение е и съдебната практика намерила израз в Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело № 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 28.02.2016г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г. о. на ВКС.