Определение № 5886 от 17.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5886 гр. София, 17.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20248002101832 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД гр. Добрич, чрез пълномощник адв. Д. К. от АК- Шумен, против въззивно решение № 21/22.01.2024 г., постановено по възз.гр.д. № 806/2023 г. по описа на Окръжен съд - Добрич. С обжалваното решение е потвърдено решение №593/21.07.2023г. по гр.д. №89/2023г. на Районен съд -Добрич, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, че „Водоснабдяване и канализация Добрич” АД дължи на Н. Ж. В. сумата от 6120 лв., представляваща обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3292/2022 г. на Районен съдДобрич.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост, поради несъответствието му със събраните в хода на производството доказателства.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, произнасяйки се служебно за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325 ал.1 т.2 от КТ без да е представена като доказателство такава заповед?“; 2. „Длъжен ли е 1 въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните?“; 3. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като е постановил съдебно решение по нередовна искова молба?“; 4. „Издаването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.2 от КТ елемент ли е от фактическото основание за прекратяване на това основание или не е елемент?“; 5 „ Дължи ли се обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ след като правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е придобито след прекратяване на трудовото правоотношение и в последствие заповедта за прекратяване е била отменена, но служителят не се е явил в двуседмичния срок за възстановяване на работа?“ и 6. „Следва ли съдът да вземе предвид прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.2 от КТ без да е налице такава заповед и без да са налице такива доказателства?“. По първите три въпроса се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ВКС. По втория въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на IV г.о.; решение № 176/31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 г. на II т.о.; решение № 72/13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на III г.о. и др., както и на ППВС №1/1953 г.; ППВС №7/1963 г. и ППВС №1/1985 г. По третия въпрос се сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС: ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС; решение № 108/05.06.2017 г. по т.д. № 1270/2015 г. на II т.о.; решение № 281/06.01.2016 г. по гр. д. № 1589/2015 г. на III г.о. и др.

По въпроси от четвърти до шести се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Н. Ж. В., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че въз основа на безсрочен трудов договор, считано от 01.06.2011 г., ищецът Н. Ж. В. е заемал във „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД длъжност „шофьорсондьор“. Считано от 04.03.2021 г., със заповед № ЛС-7#1/02.03.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.4 от КТ. С влязло в сила на 29.09.2022 г. решение №281/16.07.2021 г. по гр.д № 761/2021 г. на Районен съд- Добрич /потвърдено с решение № 203/10.12.2021г. по в.гр.д.

№675/2021г. Окръжен съд- Добрич, последното не допуснато до касация с определение № 50694/29.09.2022 г. по гр.д № 763/2022 г. на ВКС/, 2 уволнението на ищеца било признато за незаконно, и той бил възстановен на изпълняваната преди уволнението длъжност.

Съгласно разпореждане № **********/27.10.2021 г. на ТП на НОИ – Добрич, ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 21.09.2021 г., т.е след уволнението му със заповедта от 02.03.2021 г. и докато било висящо производството по гр.д №761/2021 г. на Районен съд -Добрич за отмяната на тази заповед.

Безспорно било и обстоятелството, че в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ, Н. В. не се е явил на работа, нито е заявил по какъвто и да е начин намерение за връщане на работа.

За да приеме, че искът е основателен въззивният съд е извел извод, че с изтичането на двуседмичния срок се е осъществило основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325 ал.1 т.2 КТ и постановяването на изрична писмена заповед от страна на работодателя, доколкото трудовоправната връзка не се прекратява въз основа на негово волеизявление, не е елемент от фактическото основание за прекратяване.

Посочено е, че при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, на основание чл. 222, ал. 3 от КТ, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия десет години трудов стаж през последните двадесет години – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца. Работодателя, при който е в случая възникнало правото на обезщетение бил „Водоснабдяване и канализация Добрич“АД, при когото ищецът имал трудов стаж за периода от 01.06.2011 г. до възстановяването му на работа с влязло в сила на 29.09.2022 г. съдебно решение /според отбелязванията в трудовата книжка, ищецът не бил зает по трудов договор с друг работодател за времето след първото прекратяване на трудовото правоотношение/. Тъй като ищецът имал трудов стаж при ответника повече от десет години /за такъв се зачитал и периодът, през който ищецът бил без работа поради уволнението със заповед № ЛС7#1/02.03.2021 г. и до отмяната му от съда, а не реално отработеното време/, той имал право на обезщетение по реда на чл.222, ал.3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение в увеличен размер - за срок от 6 месеца.

Нямало спор между страните относно размера на дължимото обезщетение за срок от шест месеца - 6120 лв., изчислено по размер на брутното му трудово възнаграждение от 1020 лв., съгласно представената служебна бележка, изходяща от ответника.

Установено е, че за посочената сума, представляваща обезщетение по чл.222 ал.3 КТ ищецът подал заявление до Районен съд- Добрич за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане - 6 120 лв. , представляваща обезщетение, по което било образувано ч.гр.д. № 3292/2022 г.

3 по описа на Районен съд- Добрич. Заявлението било уважено изцяло и била издадена заповед, за изпълнение на парично вземане по чл.410, ал.1, т.1 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД да заплати на кредитора процесната сума от 6120 лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението, както и съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, работодателят подал възражение, с оглед на което заповедният съд указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение. В едномесечен срок с начало 09.01.2022 г. заявителя депозирал искова молба вх. № 400/10.01.2022 г. въз основа на която било образувано и настоящото дело пред Районен съдДобрич. Доколкото в първоначалната искова молба ищецът заявил претенция за осъждане на ответника, с оглед наличието на издадена и необезсилена заповед за изпълнение, на ищеца са дадените от съда указания за отстраняване на противоречието между осъдителното искане и разпоредбата на чл. 422 от ГПК, като с молба вх.№7820/03.05.2023г., на основание чл.214 от ГПК без да въвежда нови фактически твърдения, ищецът е преминал от осъдителен към установителен иск. Изложени са мотиви от въззивния съд, че с промяната на вида на търсената защита е била преодоляна нередовността на исковата молбапървоинстнционният съд не бил допускал друго изменение, освен преминаването от осъдителен към установителен иск, и изменението, не касаело основанието на предявения иск- фактите, от които произтича спорното вземане. Прието е, че в случая от предприетата от ищеца защита по реда на заповедното производство по ч.гр.д.№ №3292/2022 г. на Районен съд Добрич, обосновавала интерес от защита именно с установителен иск по чл.

422 във вр. с чл. 415 от ГПК, какъвто бил разгледан и уважен от първоинстнционния съд съд.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

По поставения в изложението процесуалноправен въпрос /под №2/, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и за процесуалното му задължение да прецени всички доказателства по делото и 4 доводите на страните по вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика.

В съответствие с нея, включително и с разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения на ВКС, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, при което е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика. Произнесъл се е като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото, въз основа на които е извел собствени правни изводи досежно основателността на предявения иск с предмет установяване на задължение на ответника работодател за заплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 ГПК на ищеца, които е изложил в мотивите към решението си. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.