Определение № 104 от 02.02.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 104 гр. София, 01.02.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Дацов

Членове:

Димитър Фикиин

Стефан Милев като разгледа докладваното от Димитър Фикиин Въззивно частно наказателно дело № 20241000600104 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 440 ал. 2, вр. чл. 341, ал. 2, вр. чл. 345 от НПК.

Образувано е по частна жалба от адвокат И. Ю. срещу протоколно определение от 10.01.2024 год. на Софийски градски съд /СГС/, НО-28 състав, по НЧД №5058/2023 год., с молба за отмяната му като неправилно и незаконосъобразно и уважаване на искането на лишения от свобода Е. Д. М. за условно предсрочно освобождаване(УПО).

Едно от основните възражения на защитата на лишения от свобода М. е, че последният смята постановената осъдителна присъда за незаконна и че в тази връзка се счита за осъден по непредявено обвинение. Сочи се още, че съдът неправилно е приел, че е налице актуално наказание, при ясни данни по делото, че заповедта за налагането му била предмет на висящ съдебен спор. Възразява се, че в доклада за молителя липсвала оценка на семейното и социалното му положение и оценка на възрастта и здравословното му състояние като важна част от обстоятелствата, имащи значение за условното предсрочно освобождаване. Излага се и довод, че мнението на затворническата администрация за липсата на достатъчно доказателства за поправянето на осъденото лице и за незавършен корекционен процес на осъдения не почивало на обективни факти и обстоятелства и било повърхностно и абстрактно. Прави се и възражението, че с молителя не била извършвана социална работа, не били набелязани проблемни зони и не било налице планиране на конкретни дейности за тяхното преодоляване.

1

Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите в жалбата, атакувания съдебен акт и материалите по делото, намира за установено следното:

Частната жалбата, по която е образувано настоящето въззивно производство, е процесуално допустима с оглед процесуална легитимация, спазване на срока и съответност.

При преценката по същество, въззивният съд намира, че същата е неоснователна, поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено.

С протоколно определение от 10.01.2024 год. СГС, НО-28 състав, по НЧД №5058/2023 год. е оставил без уважение молбата на Е. Д. М. за УПО от остатъка на наложеното му наказание по нохд № 646/2015 год. по описа на Специализирания наказателен съд/закрит/.

Първоинстанционният съд е изследвал материалите по делото, като е съобразил всички доказателства и е взел становище по наведените възражения.

От една страна, правилно и законосъобразно, първостепенният съд е констатирал, че е налице първата предвидена предпоставка по чл.70, ал.1, т.1 НК, тъй като към постановяване на първоинстанционния съдебен акт М. е изтърпял фактически 10 години, 5 месеца и 5 дни от наложеното му наказание от 17 години и 6 месеца „лишаване от свобода“, а остатъкът е бил 6 години, 6 месеца и 17 дни.

От друга страна, по отношение на втората кумулативна предпоставка - наличие на достатъчно доказателства, установяващи поправителния ефект върху осъдения, въззивната инстанция констатира следното:

На първо място следва да се съобрази, че УПО при наличните предпоставки е право на всеки осъден, но в никакъв случай законодателят не е имал предвид, че следва да се приема като автоматична възможност за приложението му, ако са налице само някои положителни тенденции в развитието и поправянето на едно изтърпяващо наказание лице. За да се приеме, че съществуват предпоставките за такова УПО, следва по делото да са събрани толкова категорични доказателства, че същите да не дават възможност да се приеме, че има дори и малка вероятност за осъществяване на други противоправни действия. Тоест, лишеният от свобода следва да е доказал не формално, а реално, че е претърпял толкова сериозен поправителен ефект, който да е довел до безспорен извод за ресоциализацията му в обществото като личност, зачитаща в бъдеще установените социални и законови критерии.

Така че поведението в местата за лишаване от свобода на съответното лице следва да е надхвърлящо обичайното добро такова и каквото се изисква по ЗИНЗС, за да може да се приеме, че същият е с трайно изградени позитивни навици, привички и мислене, каквито следва да има всеки един гражданин. В тази връзка и законодателят строго е конкретизирал в чл.439а НПК доказателствата за поправяне на осъдения, които от своя страна се установяват от оценката му, залегнала в чл.155 ЗИНЗС и работата по индивидуалния план по изпълнение на присъдата по чл.156 ЗИНЗС.

Макар и към датата на неговото постановяване срокът на изтърпяваното наказание лишаване от свобода да е бил преполовен (чл. 70, ал.1, т.1 НК), доказателствата за поправяне 2 на лишения от свобода не са така убедителни, за да обосноват наличието на необратим корекционен процес. Действително в случая при осъдения М., както правилно е посочил в мотивите си и първият съд, се наблюдават положителни тенденции, които следва да бъдат адмирирани. Преценявайки доказателствата за поправяне на осъдения по смисъла на чл.

439а НПК, основният съд е установил, че по делото са събрани доказателства, че по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода осъденият е имал поведение, съобразено с предвидените мероприятия за преодоляване на отчетени проблемни зони, като е участвал в различни мероприятия, сам е организирал курсове за лишени от свобода, приемал е необходимите ограничения в мястото за лишаване от свобода, завършил е успешно курсове, които са били провеждани в Затвора и е полагал труд. Същевременно, съблюдавайки оценката по чл. 155 от ЗИНЗС, работата по индивидуалния план, както и останалите източници на информация, съдът е счел, че така посочената положителна тенденция при осъденото лице не е довела до поправяне в такава степен, че да не е необходимо изтърпяване на остатъка от наказанието. Напълно уместно първостепенният съд е извел базовите фактори, възпрепятстващи понастоящем предсрочното освобождаване на жалбоподателя М., които не са многобройни - запазените средни стойности на риска от рецидив, високият риск за сериозни вреди към обществото и отношението към правонарушението. Разгледани съвкупно, обаче, тези обстоятелства не позволяват безпротиворечива оценка, че поправянето е настъпило по начин, позволяващ приложението на чл. 70 НК. Разбира се, доброто поведение на осъдения следва да получи необходимата положителна оценка, тъй като в принципен план то е плод на множество усилия от негова страна да докаже поправянето си в контекста на чл. 36 НК и разкрива положителна тенденция, която обаче не би могла по дефиниция да обоснове извод, че той е дал убедителни доказателства за своето поправяне. В случая няма как да бъдат игнорирани отчетените от първата инстанция предпоставки, налагащи извод, че поправянето не е настъпило по начин, позволяващ приложението на чл. 70 НК. Не могат да бъдат пренебрегнати и преодолени и посочените данни в становището на администрацията на Затвора, гр. ***, че целите и задачите, заложени в плана на присъдата не са изпълнени към момента, че рискът от рецидив е намален в недостатъчна степен/все още в средните стойности/, че рискът от вреди е с непроменени стойности и че прогресивната пенитенциарна система не е изпълнена докрай. Не на последно място, в становището на затворническата администрация е посочен и значителния остатък на неизтърпяната част на наложеното наказание в размер на близо 6 години и половина.

Настоящият състав намира, че констатациите на администрацията на затворното заведение, формирани в хода на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода на осъденото лице, следва да бъдат кредитирани, тъй като са били придобити от наблюдението на лишения от свобода преди инициирането на процедурата за УПО от него. Всички доклади, оценки и становища, приобщени към затворното дело на осъдения, са били издадени от компетентен орган в кръга на правомощията му като административен орган по изпълнение на наказанията.

3

Едно от основните възражения на защитника на лишения от свобода М. е, че той смята постановената осъдителна присъда за незаконна, че в тази връзка се счита за осъден по непредявено обвинение и че съдът не е взел предвид това обстоятелство при преценката си дали основателно молителят не приема присъдата. Въззивната инстанция намира за неоснователно въпросното възражение. На страница 19 и 21 от определението си съдът, съобразявайки приложения на л. 7 от наказателното дело документ за препланиране на присъдата, изрично е посочил, че с аргумент за незаконното му осъждане лишеният от свобода е отказал въобще да се съгласи с предвидените мерки за препланиране на присъдата.

Правилно е било прието от съдебния състав, че това не може да се основава на процесуални и други лични права. Принципно настоящият състав се солидаризира с становището на защитата на осъдения, че всеки има право да защитава своите убеждения и че никой не може да търпи негативи заради тях. Молителят също не може да бъде упрекван за субективната си увереност, че е осъден неправомерно. Видно обаче от материалите по делото, а това се потвърждава и от неговия защитник в депозираната жалба, молителят е направил постъпки и е предприел действия за възобновяване на наказателното дело, по което той счита, че е бил осъден по непредявени обвинения. Няма данни обаче да е бил отменен и обезсилен съдебният акт, по силата на който М. изтърпява наложеното му наказание. В случая е налице влязъл в сила съдебен акт, който съобразно разпоредбата на чл. 413, ал. 1 НПК е задължителен за всички учредения, длъжностни лица и граждани, в частност и с оглед на конкретния случай и за осъденото лице, което до отмяната му по съответния процесуален ред следва да се съобразява с неговите последици. Правилно първостепенния съд е посочил, че никой не ограничава правото на лишения от свобода да изразява мнение, включително и да подава искания, свързани с наказателното производство, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт, подлежащ на изпълнение и изпълняван към момента. Същевременно обаче, както беше отбелязано, съдът е констатирал, че с доводи за незаконно осъждане лишеният от свобода е отказал да се съгласи с взетите мерки за препланиране на присъдата, а приемането или неприемането на присъдата имат отношение към поправителния ефект на наказанието, без обаче това да е основната негова проявна форма. По отношение на признаване на вината в рамките на воденото наказателно производство същото е действително право на съответното лице, но по отношение на корекционната дейност това е един от показателите за неговото поправяне и последното е така с оглед на факта, че е налице влязла в сила присъда, установяваща авторството на деянието. Именно поради тази причина се отбелязва и високия обществен риск, който е с непроменени стойности. Не на последно място съдът намира за необходимо да отбележи, че при формиране на фактическите си и правните изводи съдът е ценил съдържанието на доказателствените източници след съвкупната им преценка и съпоставка помежду им и не е обосновал решението си единствено и само на установената проблемна зона – отношение към правонарушението.

Досежно възражението, че съдът неправилно е приел, че е налице актуално наказание, при ясни данни по делото, че заповедта за налагането му била предмет на висящ съдебен спор, настоящият състав намира за установено следното: Действително първостепенният съд, 4 изследвайки доказателствените източници относно поведението на осъдения по време на изтърпяване на наказанието по реда на чл. 439а, ал. 2 от НПК, е констатирал, че спрямо осъдения е наложено и дисциплинарно наказание със Заповед от 18.09.2023 г. на Началника на Затвора, тоест в период от време след подаване на молбата за предсрочно условно освобождаване, но преди произнасяне по нейното същество в настоящото производство.

Приемайки, че констатацията, дали са налице основанията за предсрочно условно освобождаване се прави въз основа на събраните по делото доказателства и към момента на постановяване на съответния съдебен акт, съдът е счел за необходимо при постановяване на съдебния си акт, че следва да отчете и обстоятелствата за поведението на осъдения след подаване на молбата за предсрочно условно освобождаване. Действително въпросната заповед е била предмет на съдебен процес, но съдът е приел, че е налице необжалваемост на заповедта на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГД“ИН“/, с която е отхвърлена жалбата на лишения от свобода, срещу заповедта на Началника на Затвора за налагане на дисциплинарно наказание „Извънредно дежурство по поддържането на чистотата и хигиената за срок от 7 дни“. В подкрепа на това свое становище съдът се е позовал и на обстоятелството, че в ЗИНЗС не е предвидено съдебно обжалване на посочената заповед на Главния директор на ГД „ИН“, като в тази насока е посочил и съдебна практика на Върховния административен съд, съдържаща се в съдебни актове, с които е потвърдено връщането като недопустими на такива жалби, а именно Определение № 14757/27.11.2020 г. по адм. д. № 12105/2020 г. на III отделение на ВАС, Определение № 15749/18.12.2020 г. по адм. дело № 12282 от 2020 г. на III отделение на ВАС, Определение № 8887/28.07.2021 г. по адм. дело № 6282/2021 г. на III отделение на ВАС. Като взе предвид, че в случая Заповед № 387 от 18.09.2023 г. на Началника на Затвора за наложеното дисциплинарно наказание е била обжалвана пред Главния директор на ГД “ИН“, който със своя Заповед № Л-39.24 от 02.10.2023 г. е отхвърлил жалбата, отчитайки обстоятелството, че за този вид наказание и в този случай ЗИНЗС предвижда оспорването му само по административен ред /в какъвто смисъл е и Определение №10525/29.11.2023 г. по адм. дело № 9936/23 г. на АССГ/ и като съобрази, че към момента въпросната заповед все още не е отменена и че практиката на Върховния административен съд е да санира връщането на такива жалби като недопустими и настоящият състав намира, че няма как да бъде преодолян и да не бъде съобразен факта на констатираното с нея нарушение от страна на молителя на реда в мястото за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, изразяващо се в държане на мобилен телефон и други посочени в заповедта предмети. В тази връзка, дори и да е налице висящо административно производство, няма данни по делото, които да предопределят предубеденост относно констатираното и санкционирано нарушение, а предубедеността е обстоятелство, което следва да бъде доказано. Същевременно от материалите по делото не се установява въпросното дисциплинарно наказание да е било наложено необективно и предубедено.