Решение № 1650 от 12.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1650 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100502935 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на К. И. А. срещу Решение № 20681/15.11.2024 г. по гр.д. № 25423/2024 г. на СРС, 85-и състав, с което е признато за установено, че ответникът-въззивник дължи да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД посочените суми, представляващи задължения за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, магазин – бакалия, с абон. № 336834.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението.

Оспорва се по делото да е представен първичен счетоводен документ, от който да се установявали задълженията. Моли решението да бъде отменено.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, ищец в първоинстанционното производство, не е подала отговор на въззивната жалба.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от третото лице помагач.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, за интереса на някоя от страните по делото , когато има изрично законово задължение, и за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Казусът не попада в тези изключения, поради което въззивният съд се произнася по правилността 1 на решението само по наведените в жалбата основания.

Настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По отношение на неговата правилност съдът обсъди събраните по делото доказателства и доводи на страните като достигна до следните фактически и правни изводи:

От „Топлофикация София“ ЕАД е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с претенция за заплащане на топлинна енергия, законна лихва за забава върху главница, цена за услуга дялово разпределение и мораторна лихва върху нея. С подаденото от длъжника възражение е оспорена дължимостта.

След указания от заповедния съд, заявителят-ищец е предявил иск по чл.

79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване на вземания, по издадена заповед за изпълнение 410 ГПК.

Спорът между страните във въззивното производство е фокусиран единствено върху дължимостта на процесната сума, като не се оспорва нейния размер, а фактът, че не се дължи от ответника, доколкото по делото нямало убедителни доказателства в тази насока.

Предвид единственото заявено възражение, то въззивният съд е ограничен в разглеждането на спора така, както се е развил пред СРС. По въпросът, който е поставен и пред настоящата инстанция, същият е намерил правилен отговор и в мотивите на районния съд.

От ответника се твърди, че не следва той да заплаща стойностите, които се претендират от ищеца, защото в самите документи било записано друго лице като получател на фактурата, посочва също така, че по делото не били представени първични счетоводни документи, от които да се заключи, че именно той е задължено лице.

Съдът съобрази, че пред първата инстанция са били отправени множество възражения за дължимостта на сумите, като с нарочна молба от ответника, както и заявено от самия него в открито съдебно заседание, последният е посочил, че не оспорва сумите, начислени от ищеца и описани в исковата молба за дължими, той не е оспорил доставянето на топлинна енергия, нито наличието на облигационни отношения между страните. Тези обстоятелства съдът намери, че се съдържат в молба от 02.10.2024 г. /л.119/, както и в съобразно изявленията на страните в открито съдебно заседание /л.130/. От същите става ясно, че освен при първоначално заявените с отговора на исковата молба признания на определени обстоятелства /като това за дължимост на дялово разпределение/, то ответникът е признал инаправените от ищеца изчисления за „верни и точни“, поради което е поискал да не се назначава ССчЕ. В открито съдебно заседание, след като няколко пъти е променял своето становище, ответникът е заявил, че не твърди да е извършвал плащания по претендираните суми. Единствено е пожелал част от факурите да бъдат предоставени по делото, за да се установи кой е вписан като получател в същите.

Предвид цялостното процесуално поведение на страната, съдът приема, че той не оспорва наличието на облигационно отношение между него и ищеца. Същото се доказва от приет и приложен по делото договор № 2

42923/336834 от 01.07.2019 г., с която ответникът се е задължил да заплаща доставена от ищеца топлинна енергия за срока на договора, сключен за 5 години.

Със постигнатото между страните съглашение, оформено в посочения договор, ответникът е станал задължено лице във връзка с доставяната до посочения в договора имот топлинна енергия. Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т.

3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно нормата на § 1, т. 33а ДР ЗЕ /в редакциите преди изменението и допълнението с ДВ, бр. 86/2023 г., в сила от 13.10.2023 г./ „небитов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.

Следователно, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за небитови нужди съгласно визираната законова уредба, е необходимо да бъде установено, че е налице сключен писмен договор между него – като физическо или юридическо лице, и топлопреносното предприятие за закупуване на топлинна енергия за небитови, стопански нужди. Това лице е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия за топлоснабдения обект по възникналото договорно отношение с топлопреносното предприятие. В случай, че не се установи наличие на такъв договор, то законът указва, че отговорен за начисляваната топлинна енергия се явява собственикът на имота.

Настоящият състав приема, че при наличието на валидно сключен между страните договор, който не е оспорен от никоя от тях, задължава купувачът по него да заплаща начислената топлинна енергия за съответния имот, описан в договора.

Възражението на ответника, че не фигурирал като получател на посочените в исковата молба фактури, в действително е ирелевантно при установяване на горните обстоятелства. Съгласно чл. 7, ал. 5, т. 2 от Закона за счетоводството издаването на първичен счетоводен документ /фактура/ не е задължително, когато получател по нея е ФЛ, което не е търговец. Съгласно нормата на чл. 113, ал. 3, т. 1 ЗДДС фактура може да не се издава за доставки, по които получателят е данъчно незадължено ФЛ. По делото няма данни въззивникът - ответник да е данъчно задължено лице по ЗДДС или да има качеството на търговец по смисъла на ТЗ. С оглед на това издадените съобщения към фактури документално обосновават вземане на топлофикационното дружество. Що се касае до твърдението, че в представените по делото съобщения към фактури е посочено друго лице, а не ответникът, съдът намира същото за ирелевантно в процесната хипотеза, доколкото задължението за плащане на ТЕ произтича от доставката й до процесния имот и сключеният между страните договор, а не от фактурирането й на името на ответника.

С горните съображения съдът изчерпа посочените в жалбата възражения.

Решението на районният съд се явява правилно, мотивирано и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските пред настоящия съд:

3

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемият. Същият е претендирал такива с нарочна молба, а именно за юрисконсултско възнаграждение.

Във производството пред СГС „Топлофикация София“ ЕАД не е подал отговор на въззивна жалба и не е осъществявано процесуално представителство в о.с.з., а единствено е подало молба преди провеждането на заседанието, в което е посочило, че претендира разноски, поради което не следва да му се присъжда възнаграждение за юрисконсулт.

Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20681/15.11.2024 по гр.д. № 25423/2024 по описа на СРС, ГО, 85-и състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4