Определение № 690 от 11.12.2023, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 690 гр. Враца, 09.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно частно гражданско дело № 20231400500607 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила частна жалба от „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от З. С. Р. – управител, чрез пълномощник И. И. - юрисконсулт , против определение № 342/24.10.2023 г., постановено по гр. дело № 611/2022 г. на Районен съд - Оряхово, с което е оставена без уважение молбата му с вх. № 1707/22.05.2023 г. за изменение на Решение № 68/24.04.2023 г. в частта му за разноските по отношение на присъденото на адв. М. възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, като неоснователна.

Жалбоподателят твърди, че о пределението е неправилно. Намира размера на присъденото адвокатско възнаграждение за прекомерен, доколкото с решението по делото Районен съд - Оряхово е взел отношение и се е произнесъл само относно валидността на клаузи, уредени в Договор за кредит № ***, сключен между страните в производството. Счита, че в процесния случай разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не намира приложение, доколкото предявените искове се основават на един правопораждащ факт - договор за кредит, че доколкото се касае за едно и 1 също правоотношение и по двата иска при обективно съединяване на искове, размерът на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се определи съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, а не съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно. Поддържа, че претендирането на суми по чл. 38, ал.1 от ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за всеки един от исковете, е нарушаване на изискването на чл. 40 от ЗАдв. за добросъвестно упражняване на професията и реализиране на правата, произтичащи от ЗАдв., както и че е налице злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на ищеца, каквато чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България не допуска. Посочва, че доколкото в случая предявените искове изхождат от един и същ правопораждащ факт, който предполага еднаква защита, няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете, че меродавен е общият интерес по делото, така както предвижда чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. Позовава се и на параграф 21, 23 и 24 от Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на Съда на ЕС, което смята, че съдът следва да съобрази, с оглед превеса на практиката на СЕС над националната практика, като на процесуалния представител на ищцата бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение. Изтъква, че при определяне на размера им съдът следва да съобрази и, че делото не се отличава с процесуални усложнения, реално извършените действия от процесуалния представител, че производството по делото се е развило в минимални рамки и че спорът по делото е изцяло правен. Отделно от това, по въпроса за неравноправността на клаузите от договора, водещи до неговата нищожност, съдът дължи преюдициално произнасяне, за да достигне до извод за основателността на иска по чл. 55, ал.

1 ЗЗД, тоест, дори да няма изрично предявен установителен иск. Смята, че претендиран, а в последствие и присъден адвокатски хонорар за всеки един от предявените искове се явява прекомерно, необосновано, неразумно и несправедливо завишен и подобно поведение може да се квалифицира като злоупотреба с права съгласно чл. 3 ГПК, която съдът е длъжен да осуети.

Твърди също, че присъждане на допълнително възнаграждение в полза на адвоката би довело до накърняване изискването за справедлив процес, утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, което е недопустим резултат, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. противоречи на правото на Европейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС и на основание чл. 633 от ГПК, разпоредбата на чл.

78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща минимален размер, под който намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение не може да бъде извършено, не следва да бъде прилагана. Моли съда, да отмени обжалваното определение на Районен съд - Оряхово като присъди в полза на адвокат М. М. възнаграждение в минимален размер от 300.00 лева, съобразно действащата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие редакция на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия адв. М.

2

М. от АК-Пловдив, в който твърди, че обжалваното определение на Районен съд Оряхово е законосъобразно и правилно. Посочва, че за определяне минимума на размера на адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове е от значение търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединяване на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, независимо от начина на тяхното съединяване поотделно, а не в сбор, както е посочено в чл. 2, ал. 5 от Наредба № I за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор, както и че конкретния минимален размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 6 от същия нормативен акт. В подкрепа на твърденията си посочва и практика на ВКС и др. съдилища.

Изтъква, че в случая предметът на делото е правен спор, с предявени два иска: 1/ иск за прогласяване на нищожност на клауза за неустойка и 2/ иск за връщане на недължимо платено, и съгласно разпоредбата на чл.2, ал. 5 от Наредбата, следва да се определи адвокатско възнаграждение по всяка една от двете искови претенции поотделно. Счита за неоснователни възраженията на ответника, че двата иска произтичали от едни и същи правоотношения, след като са предявени и разгледани от съда два отделни иска. По отношение на възражението за размера на възнаграждението определено съда, се позовава на практика на ВКС (Определение № 28/21.01.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 2347/2021 г. II-ро отд. и др.) и на СГС, съгласно която при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв. и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78. ал.5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. Моли съда да остави без уважение частната жалба на „Вивус.БГ” ЕООД и да му присъди възнаграждение на основание чл.38 ал.1 от ЗА, за депозирания отговор.

Въззивният съдебен състав намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК против подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 248, ал. 3, изр. 1 от ГПК; същата отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, вр. с чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е допустима.

За да се произнесе по основателността на частната жалба, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

С решение № 68/24.04.2023 г., постановено по гр. дело № 611/2022 г. на Районен съд - Оряхово, е признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП, че С. В. С., ЕГН **********, не дължи на „Вивус БГ“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от общо 213, 32 лв. уговорена такса „бързо разглеждане“, поради 3 нищожността уговорката за заплащането й, съдържаща се в сключения между страните Договор за кредит № ***/07.06.2021 г. и Анекс към него от 15.06.2021 г., като противоречаща на добрите нрави и неравноправност и е осъден, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД „Вивус БГ“ ЕООД да заплати на С. С. сумата 213,32 лв. - недължимо платена, поради нищожност на уговорената такса „бързо разглеждане“, съдържаща се в сключения между страните договор за кредит и анекса към него, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 12.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъден, на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от ЗА, „Вивус БГ” ЕООД да заплати на адв.М. В. М. от АК - Пловдив, сумата 600.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

В мотивите на решението в частта за разноските е прието, че с оглед изхода на делото следва да се определи адвокатското възнаграждение на адв.

М. за предявените искове в размер на по 300 лв. (съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения - в редакцията от ДВ бр. 68/31.07.2020 г., действаща към датата на сключване на представения договор между адвоката и ищцата от 07.06.2022 г.) и ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. М. сумата от общо 600 лв. адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В срока за обжалване на решението с молба вх. № 1707/22.05.2023 г.

„Вивус БГ“ ЕООД е поискал изменение на решението в частта му за разноските по отношение на присъденото на адв. М. възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, поради прекомерност и намаляването му на 300 лв. В молбата са развити съображения, че адвокатското възнаграждение следва да се определи на база материалния интерес по делото, а не за всеки иск отделно, тъй като предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, които предполагат еднаква защита, както и за злоупотреба с процесуални права от страна на адв. М. и нарушаване на изискването за добросъвестно упражняване на адвокатската професия.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК по делото е постъпил отговор от адв. М. от АК Пловдив, с който се оспорват твърденията в молбата и се сочи практика на ВКС относно определянето на адвокатското възнаграждение при 4 обективно съединяване на искове.

По молбата по чл.248 ГПК Районен съд - Оряхово се е произнесъл с обжалваното определение № 342/24.10.2023 г., в което е приел, че с решението се е произнесъл по два обективно кумулативно съединени искове установителен и осъдителен, които се основават на различни правопораждащи факти, защитават различни интереси, на доказване подлежат различни факти във връзка с уважаването им, респ. не предполагат еднаква защита по тях, и затова, предвид уважаването и на двата иска, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е определил минималното адвокатското възнаграждение по тях на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата в редакцията й в ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г., действаща към датата на сключване на договора за правна помощ между адв. М. М. и ищцата С. С. 07.06.2022г., а именно присъдените на адв. М. с решението общо 600,00 лв. или по 300 лв. за всеки от исковете. Първоинстанционният съд е приел също, че не е налице основание да се приемат доводите, обосноваващи искането на „Вивус БГ“ ЕООД за намаляване адвокатското възнаграждение на половина общо 300 лв., тъй като не кореспондират с фактическото положение и законовите разпоредби. При тези мотиви районният съд е оставил без уважение молбата на „Вивус БГ“ ЕООД по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските относно присъденото на адв.

М. от АК Пловдив адвокатско възнаграждение.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да бъде присъдено отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Приложима към разрешаването на този спор е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.