Решение № 261982 от 14.07.2021, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

Номер 261982 Година 14.07.2021 Град ПЛОВДИВ

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивски Районен съд ХІІІ граждански състав

На шестнадесети юни две хиляди и двадесет и първа година В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ

ЛИЧЕВА-ГУРГОВА

Секретар: МАРИНА КОНДАРЕВА като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13444 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по обективно съединени искове с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът М.П.Р. ЕГН **********,***, чрез адв. Д.Б., със съдебен адрес:*** исковата си молба против „АЙЗАЕМ БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

„Панайот Хитов“, бл. 118, вх.Д, eт.1, an.123, представля­вано от С. К., иска от съда да признае за установено, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителна услуга по договор за заем от 28.02.2019 г. са нищожни.

Твърди, че между него и ответника бил подписан договор за заем от 28.02.2019 г. По силата на съглашението получила в заем 1 000,00 лева. Била уговорена възнаградителна лихва от 41.03%, а годишният процент на разходите (ГПР) бил 49.71%. В договора било посочено, че общата сума за плащане с включена допълнителна услуга била 1 728,00 лева. В договора фигурирала и клауза за заплащане на допълнителна услуга без да е посочено какъв е нейният размер и без да е ясно за какви услуги е начислена същата.

От договора също не ставало ясно, какъв е размерът на възнаградителната лихва в лева. Съгласно погасителния план, общо дължимата сума от 1 728,00 лева следвало да бъде изплатена, чрез погасяването на 8 месечни вноски, всяка с размер от 216,00 лева, за периода от 18.03.2019 г. до 18.10.2019 г.

Твърди, че договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона 3а потребителския кредит ЗПК).

Недействителен бил на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Твърди, че договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави била възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната.

Щом като била нищожна била несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

Твърди, че освен това в договора липсвало вписване на възнаградителната лихва в лева, което пречело да се установи, дали същата съответства на договорения лихвен процент.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвало каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлявала сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно Законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. ГПР надвишавал 50%. До този извод се стигало да се извърши следното елементарно математическо изчисление (1728 лева общо дължима сума - 1000 лева заемна сума) / 1000 лева заемна сума). От това следвало, че клаузата за ГПР била нищожна на основание чл.19, ал.4 и 5 ЗПК и от тук, като такава, означавало, че в договора липсвало посочване на ГПР и общо дължимата сума по кредита. Затова договорът на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК бил недействителен.

ОТВЕТНИКЪТ „АЙЗАЕМ БГ“ ООД, гр. София, чрез пълномощника му адв. Р.В., с отговора на исковата молба заявява, че предявеният иск е недопустим, поради липса на правен интерес от настоящия устаповителен иск за ищеца.

Твърденията на ищеца, че „лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната" били неверни и недоказани. В настоящия случай лихвеният процент бил фиксиран, непроменлив и съгласно изискванията на закона - годишен. Главницата, върху която той се начислявал, също била посочена в договора – 1 000,00 лв., която представлявала чистата стойност на заема. Задължението по заема се погасявал при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, тоест няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което и не се изисквало предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Законът им вменявал задължение за посочване па размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. Твърди, че договорът за заем съдържал достатъчно информация, от която чрез елементарни аритметични сметки могло да се установи общият размер на възнаградителната лихва - при главница от 1000,00 лв. и общ размер на всички плащания по Договора за заем, включващи единствено главница и лихва в общ размер на 1 728,00 лв. За това не се изисквали специални знания, поради което и не поставял ищеца в по-неблагоприятно или неравнопоставено положение спрямо довереното ми дружество.

Твърди, че било неоснователно е възражението на ищеца, че договорът е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от 31IK, тъй като в договора липсвало „посочване на ГПР и общо дължима сума по кредита", чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисквала точно описване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, което е изрично написано в договора ГПР - 49, 71 % и обща дължима сума 1728,00 лв. Останалите възражения срещу начина на изчисляване на ГПР съобразно изискването на ЗПК по определения начин също били неоснователни, защото тежестта за доказване на тази евентуална грешка в изчислението тежи върху страната, която го твърди, а доказателства в тази насока с исковата молба не били представени. ГПР включвала възнаградителна лихва и всички други разходи свързани с кредита. В настоящия случай не се претендирали други разходи по договора за заем, освен договорената възнаградителна лихва в размер на 159,92 лв. (41,03% -лихвен процент).

Годишният процент па разходите се изчислява съгласно приетата от законодателя формула в приложение 1 към чл. 19, ал. 2 ЗИДЗКИ.

Твърди, че от процесния договор за заем се установявало, че страните са уговорили дължимост на възнаградителна лихва за периода на действие на сключения договор за заем. Възнаградителната лихва представлявала уговореното възнаграждение, дължимо на заемодателя по време на действие на договора предвид наличието на уговорка връщането на паричната сума да бъде реализирано на погасителни вноски.

В погасителния план към договора били посочени падежите на всяка една от дължимите погасителни вноски и размерът на оставащата главница за всеки следващ съответния падеж период. Посочените данни били достатъчни за определянето на месечния размер на главницата, възнаградителната лихва и по договора за имуществено проучване към всеки един от падежите в рамките на общата дължима непроменлива месечна сума от 216,00 лева. Частта, с която се погасявала дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, представлявала разликата между стойността на уговорената непроменлива месечна вноска от 144,99 лева, представляваща съответна част, погасяваща част от главницата и възнаградителната лихва по договора за заем и съответната част, погасяваща дължимата сума по договора за имуществено проучване в размер на 71,01 лв. По аналогичен начин, лесно се установявало съотношението между главница, лихва и сума по договор за имуществено проучване в рамките на дължимата вноски от 216,00 лева към датата на уговорения за всяка една от осемте погасителни вноски падеж.

По отношение на действителността на Договора за заем:

Договорът за заем с № ********** бил сключен на дата 28.02.2019 г. между страните АЙЗЛЕМ.БГ ООД с БИК *********, в качеството му на заемодател, и М.П. Р. с ЕГН **********, в качеството му на заемополучател, съгласно който последният е получил наведнъж и в брой сумата от 1000,00 лв. при условията на същия този договор и Общите условия към него. Договорът за заем представлявал и разписка за реалното получаване на заемната сума. Неговата валидност не била поставена в зависимост от спазването на определена форма. Настоящият договор бил валиден и това било така, защото напълно достатъчно било постигнатото между страните съгласие по отношение на заемната сума, условията по договора и реалното предаване в собственост на заемателя на парите.

Твърди, че съгласно условията по договора за заем заемополучателят се е задължил да заплаши на АЙЗАЕМ.БГ ООД сума в общ размер на 1 728,00 лв., която включвала главница и възнаградителна лихва по договорът за заем в общ размер на 1 159,92 лв., както и сумата в размер на 568,08 лв., представляваща сума по Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. С оглед на извършените плащания от страна на ищеца в размер на 432,00 лв. по Договора за заем остатъкът от задължението на ищеца е в общ размер на 1296,00 лв., която сума включва - 774,61 лв. остатък от реално получената сума по Договор за заем от 28.02.2019г., ведно с непогасената част от възнаградителна лихва в размер на 95,33 лв., както и остатък от задължението на ищеца по Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 28.02.2019г. в размер на 426,06 лв.

Твърди, че договорът за заем бил двустранен, възмезден, формален, консенсуален договор, по силата на който заемодателят предоставя на заемателя договорена парична сума, при договорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата и да я върне в сроковете, посочени в договора. Срещу ползвания заем заемателят плаща възнаградителна лихва, която по своето естество представлява възнаграждението, което длъжникът на пари или на други заместим и вещи трябва да престара на заемодателя, защото са му предадени в собственост и се е разпоредил с тях.

Заемодателят се задължава да изпълни договорното си задължение да предостави договорената парична сума на заемополучателя, а заемополучателят се задължава да върне заема на месечни анюитетни вноски, посочени в погасителния план, който е неразделна част от договора. Лнюитетните вноски включват съответната разсрочена част от главницата и възнаградителната лихва.

Искането на ищеца в исковата молба за прогласяване на нищожност на клаузата от договора, определяща размера на възнаградителната лихва, на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави било неоснователно.

Възнаградителната лихва по Договора за заем била в размер на 159,92 лв. и се определяла еднозначно в теорията като възнаграждение за ползвания финансов ресурс. Договорената лихва представлявала печалба за заемодателя за това, че заемателят ползва неговите парични средства, т.е. тази лихва има възнаградителен, а не наказателен характер, поради което се дължала така, както е уговорена. Такава била волята на М.П.Р. с ЕГН **********, обективирана изрично в подписания от нея договор, а съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го сключили. Процесният случай не могъл да обоснове противоречие с добрите нрави. Сключен бил договор за предоставяне на потребителски заем, който, съгласно чл.9 ал.1 от ЗПК е договор, въз основа на който заемодателят предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата па заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, при които потребителят заплаща стойността на услугите, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. По аргумент от чл.10ал.2 от ЗПК потребителят е длъжен да извършва всички плащания - на лихви, такси, комисионни, неустойки или други разходи, които са предвидени в условията на сключения договор за потребителски кредит. В настоящия случай обаче от страна на заемодателя не се претендирали други разходи по договора за заем, освен договорената възнаградителна лихва. С оглед характера на процесния договор, неговата цел, задължението на заемодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността заемателят да я върне разсрочено във времето и то на малки вноски, счита че договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена, още повече, че чл.10 от ЗЗД допуска лихви да се уговарят до размер, определен от МС. В случая следвало да се има предвид и факта, че заемодателят не е банка, за задълженията на заемополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс.