Решение № 202 от 12.12.2025, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 202 гр. К., 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно гражданско дело № 20255100500279 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивни жалби вх.

N 8072/10.07.2025 г. по входящия дневник на Районен съд - К., допълнена с жалба с вх.

N 8150/11.07.2025 г., подадена от адв. К. П. от АК - К., в качеството й на особен представител на ищеца Н. Н. А., и въззивна жалба с вх. N 8257/15.07.2025 г. по входящия дневник на Районен съд - К., подадена от Н. Н. А., и двете против Решение N 327/01.07.2025 г., постановено по гр.д. N 69/2025 г. по описа на Районен съд – К., с което е отхвърлен предявения от Н. Н. А. срещу Административен съд - П. иск с правно основание чл. 71, ал.1, т.3, във вр. с т.1 от Закона за защита от дискриминация за сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва от 11.10.2019г.

С въззивната жалба, подадена от особения представител адв. К. П., решението се обжалва като неправилно –необосновано и постановено при непълнота на доказателствата и в нарушение на материалния закон. Излагат се подробни съображения. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

Със същата се правят и доказателствени искания, които не били допуснати от първоинстанционния съд.

С въззивната жалба, подадена лично от ищеца Н. Н. А., решението се обжалва като неправилно - необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.

Прави се искане за връщане на делото на районния съд за разглеждането му от друг 1 съдебен състав или решаване на делото по същество и уважаване на предявения иск.

Прави се искане за събиране на доказателства, които не били допуснати от първоинстанционния съд.

Въззиваемият Административен съд –П. в срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът лично и особения му представител поддържат въззивните жалби.

В съдебно заседание въззиваемият не се представлява.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и като допустима следва да се разгледа по същество.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение, въззивният съд констатира, че същото е валидно и допустимо.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от ищеца Н. Н. А., понастоящем в Затвора-П. против Административен съд - П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв., ведно със законна лихва, считано от 11.10.2019 г. до окончателното й плащане, претърпени вследствие на дискриминационен акт на основата на лично и обществено положение, осъществен от Административен съд - П. по адм.д. N 939/2019 г., изразяващ се в неосвобождаването на ищеца на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК от внасяне на такси и разноски по делото, както и непредоставянето на правна помощ по адм.д. N 939/2019 г., като делото било образувано във връзка с обжалване на Заповед N ДЗР6/09.08.2019 г. на началника на затвора гр. П.. За обосноваване на осъществения акт на дискриминация ищецът се е позовал на освобождаването от такси и разноски по делото и на предоставяне на правна помощ на друг з. - М. Г. Х. по адм. д. N 2337/2014г. по описа на Административен съд-С. град.

В действителност се установява, че по адм. д. N 939/2019 г. на

Административен съд - П. изтърпяващият наказание „доживотен затвор“ в Затвора-П. з. Н. Н. А. е обжалвал Заповед N ДЗР-6/09.08.2019 г. на началника на Затвора - П. за удължаване на определения му специален режим на изтърпяване на наказанието и е поискал съдът да го освободи от всички такси и разноски по делото и да му предостави правна помощ на основание чл.23, ал.3 от ЗПП, вр. чл.94 от ГПК, вр. чл.47 от ХОПЕС, вр. чл.6 от ЕКЗПЧОС. За обосноваване на исканията си жалбоподателят Н.

Н. А. е представил на 15.08.2019г. декларация по чл.83, ал.2 от ГПК, по АПК и по чл.23, ал.3 от ЗПП, с която е декларирал, че няма доходи, няма имущество, не е женен, в добро здравословно състояние е и е на 38 години, като изтърпява наказание 2

„доживотен затвор“ при специален режим в Затвора – П.. Във връзка с тези искания, от Административен съд-П. е изискана справка, от която се установява, че в затвора Н. Н. А. не работи и няма трудови доходи, има парични задължения в големи размери към пострадалите от престъплението, за което е осъден, с наложени три запора по личната му партида и през 2016 г. е получил парични преводи от майка си в общ размер от 180 лв., които суми е ползвал и през 2016г. е сключил два договора за цесия, с които е прехвърлил бъдещите си вземания на майка си, поради което и на това основание последната получила по два изпълнителни листа от 2016г., издадени в полза на Н. Н. А., сумата в общ размер от 3 029.37 лв., като последният след 09.08.2016г. не е получавал парични преводи.

С Определение N 1348/01.10.2019 г. по адм.д. N 939/2019 г. Административен съд- П. съдът е оставил без уважение исканията на Н. Н. А. за предоставяне на правна помощ по чл.21, ал.1, вр. чл.23, ал.3 от ЗПП, както и за освобождаване от държавни такси и разноски по производството, като е приел, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла за молителя и интересите на правосъдието, както и не представлява за молителя трудност да внесе по сметка на съда дължимата за производството държавна такса от 10 лв., предвид, че сам е прехвърлил свои парични вземания на майка си/т.е. лишил се е от тях/. Като резултат жалбата на Н. Н. А. е оставена без движение за заплащане на държавна такса за разглеждането й от 10 лв. и впоследствие поради неизпълнение на указанията в срок съдът е прекратил производството по делото.

За разлика от случая на ищеца, от събраните от настоящия въззивен съд писмени доказателства се установява, че по адм. д. N 2237/2014 г. на Административен съд – С. град изтърпяващият наказание „доживотен затвор“ в Затвора-С. З. з. М. Г. Х. в качеството си на ищец по иск по чл.1 от ЗОДОВ е поискал съдът да го освободи от дължимата по делото държавна такса и за обосноваване на искането си е представил на 26.02.2014г. декларация, с която е декларирал, че няма доходи, няма имущество, разведен е и не е трудово зает, на 45 години е и няма достатъчно средства да заплати държавната такса в размер на 10 лв. Във връзка с това искане, от Административен съд-С. –град е изискана справка, от която се установява, че в затвора М. Г. Х. търпи наказание „доживотен затвор без замяна“ и е на първоначален специален режим, не полага труд, не получава трудово възнаграждение и в затворническото му досие няма данни за притежание на доходи и имущество, като разполага с лични средства в размер на 0.21 лв.

С Определение от 14.04.2014 г. по адм.д. N 2237/2014 г. Административен съд – С. –град е освободил М. Г. Х. от заплащане на държавна такса, като е приел, че съгласно чл.83, ал.2 от ГПК няма средства да заплати същата, а в последвалото открито съдебно заседание, проведено на 20.10.2014г., му е предоставил и исканата от същия безплатна правна помощ, като е приел, че не разполага със средства сам да 3 ангажира такава. Производството по делото е приключило с постановяване на решение на 30.07.2015г., с което предявеният осъдителен иск е уважен частично.

При така установеното следва извод, че не е допусната дискриминация на основата на посочените от ищеца защитени признаци на дискриминация „лично положение“ и „обществено положение“.

С императивната разпоредба на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. По смисъла на ал. 2 на същата норма пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Съгласно определението, дадено в ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице или лица, носители на признак по ал. 1, или на лица, които без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Така следва извод, че пряка дискриминация е налице винаги когато някой, на основата на защитен признак, е по-неблагоприятно третиран, в сравнение с другиго в сравнима сходна ситуация. Пряката дискриминация се осъществява върху определено физическо лице или група от идентифицирани лица чрез конкретен акт, действие и/или бездействие на друго лице или орган.

В случая пряка дискриминация би могла да бъде извършена чрез конкретния акт – отказ на съда да приложи институтите, осигуряващи достъп до правосъдие – чрез освобождаване от държавна такса и чрез предоставяне на правна помощ. Тези институти са приложени от Административен съд –С. спрямо ищеца М. Г. основно по имуществен признак – прието е, че същият няма достатъчно средства да заплати държавната такса по делото и сам да заплати на адвокат, който да му предостави правна помощ. Този защитен признак и по-конкретно факти, които сочат наличие на дискриминация по този признак, изразяващи се в твърдения, че двете посочени лица са били в идентично или сходно имуществено положение и законът не е приложен еднакво спрямо тях, не са посочени от ищеца Н. Н. А. като основание на предявения от него иск против Административен съд - П. и посочването му в съдебно заседание пред 4 въззивния съд е недопустимо съгласно разпоредбата на чл.214, ал.1 от ГПК, защото представлява ново основание на иска, което няма пречка да бъде заявено в бъдещ процес.

Достъпът до безплатна правна помощ по нашия закон се определя основно по имуществен признак. Правната помощ е насочена към лица, които не разполагат с достатъчно средства, за да си позволят адвокат, поради което проверката на имущественото състояние е законово изискване, а не форма на неправомерна дискриминация. Това се отнася и до достъпа до правосъдие чрез освобождаване от държавна такса. Институтът на освобождаване от държавна такса е предвиден като специален механизъм за подпомагане на гражданите без или с ниски доходи, за да им бъде осигурен равен достъп до правосъдие, за да не може финансовото състояние на едно лице да е пречка пред упражняването на законните му права. И макар в този случай съдът да преценя и други критерии, посочени в чл.83, ал.2 от ГПК, то основните са тези, които се отнасят до доходите на молителя и неговото имуществено състояние.

Относно посочените от ищеца признаци - лично и обществено положение, то не се установява по делото, че значими и ангажиращи за личността на ищеца и за неговото положение на з. обстоятелства, както и за това на другия з. М. Г. Х., са послужили като мотив за отказ да бъде първият да бъде освободен от държавна такса по делото и да му бъде предоставена правна помощ, поради което и предявеният иск по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. е недоказан и като такъв подлежи на отхвърляне.

В тази връзка, за пълнота на изложението въззивният съда намира за необходимо да посочи следното: Европейският съд по правата на човека/ЕСПЧ/ разглежда случаи на дискриминация, произтичаща от прилагането на закона, включително когато различни национални съдилища постановяват противоречиви или несъвместими решения по сходни казуси, особено ако това води до неблагоприятно третиране въз основа на защитен признак. Член 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи забранява дискриминацията при упражняването на правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията. За да има нарушение на чл. 14, трябва да е налице разлика в третирането на лица в сравними ситуации, която няма обективно и разумно оправдание. Според ЕСПЧ произволът или същественото и трайно несъответствие в съдебната практика по аналогични дела може да повдигне въпроси относно правото на справедлив процес /член 6 от Конвенцията/ или да доведе до установяване на дискриминация /член 14/, ако несъответствието е систематично и засяга защитени признаци.