Решение № 9168 от 01.06.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9168 гр. София, 01.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ при участието на секретаря като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело № 20221110170390 по описа за 2022 година намери следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Производството е образувано по искова молба от ЕОС М ЕООД против Г. В. Р. с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4500 лева – частичен иск от сумата от общо 37058,79 лева – главница по сключен между ответника и трето лице договор за кредит, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, 500 лева – частичен иск от сумата от общо 9803,16 – лева договорна лихва върху главницата за периода от 01.04.2019 г. до 13.03.2022 г. Ищецът твърди, че на 14.04.2015 г. бил сключен Договор за потребителски кредит на физическо лице № 000LD-R-022446, между Първа инвестиционна банка АД и Г. В. Р. — по силата на който банката отпуснала кредит в размер на 40000 лева по разплащателна сметка на първата ответница със срок за погасяване – 120 месеца в краен падеж на 10.04.2025 г. Ответникът спрял да изпълнява задължението си за плащане и голяма част от договора останала непогасена, а самият договор бил обявен за предсрочно изискуем. На 19.12.2019 г. по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания Първа инвестиционна банка АД прехвърлило на С.Г. Г ЕАД вземанията си спрямо ответника. На 11.12.2020 г. С.Г. Г ЕАД прехвърлило тези вземания на ищеца. Ищецът счита, че тези суми му се дължат и моли съда да признае за установена тяхната дължимост. Претендира разноските в заповедното и в настоящото производство. Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор на исковата молба. Не оспорва наличието на договор за кредит, сключен между себе си и Първа инвестиционна банка АД, но счита, че този договор бил частично нищожен на основание чл. 22, ал. ЗПК поради неспазване разпоредбите за форма по този закон. Оспорва действителността на договорите за цесия. Прави възражение за изтекла 1 погасителна давност, както и възражение за плащане.

В последното по делото съдебно заседание страните са редовно призовани, изпращат представители, чрез които поддържат исканията си.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С оглед заявеното от ответника в отговора на исковата молба и поради представените по делото копия на сключен договор с Първа инвестиционна банка АД, погасителен план и общи условия към него (л. 6 до л. 25 от делото), съдът намира за безспорен между страните факта, че между ответника и П и б АД е бил сключен договор за потребителски кредит.

Видно е от представените копия на рамков договор за цесия от 19.12.2019 г. и Договор за цесия № 2 от 19.12.2019 г. (л. 26 до л. 29 от делото), че П и АД е прехвърлило на С.Г. Г ЕАД свой пакет от вземания, които ще бъдат конкретно и индивидуално посочени в договор за цесия № 1, договор за цесия № 2 и договор за цесия № 3 – така точка В) от рамковия договор. По делото е представен и препис от Договор за цесия от 11.12.2020 г., сключен между С.Г.Гр ЕАД и ищеца (л. 30 и л. 34 от делото). С две писма (л. 35 и 36 от делото) ответникът е уведомен от ищеца, че на ищеца са прехвърлени всички задължения, произтичащи от договора за банков кредит. Представени са и пълномощни, упълномощаващи ищеца да извършва уведомления за извършени цесии от името на Първа инвестиционна банка АД и С. Г. Груп ЕАД (л. 38 до л. 40 от делото).

По делото е изслушана и приета частично оспорена от ответника съдебно-счетоводна експертиза. Установява размера на кредита, отпуснат по договора, сключен между Първа инвестиционна банка АД и ответника и начина на усвояването му. Не се установява към 24.03.2023 г. за погасяване на задължението са платени 6525,32 лева, като ако всички те се отнесат за погасяване на главницата, непогасената част от нея би възлизала на 33474,68 лева.

Съдът намира, че експертизата следва да се кредитира в цялост. Същата не се оспорва от доказателствената съвкупност по делото, изготвена е компетентно и добросъвестно и след извършени съответни счетоводни проверки. На вещото лице е била известна наказателната отговорност за даване на невярно заключение и няма основание същото да не бъде кредитирано в цялост.

На база така установените факти, съдът достига до следните правни изводи: ищецът основава своето вземане на сключен между ответника и П и ба АД договор за потребителски кредит, както и на поредица от два договора за прехвърляне на вземането на П и ба АД към ответника първо на С. Г. Г ООД и след това прехвърляне на това вземане от С. Г. Г ООД на ищеца.

Преди да премине към обсъждане на дължимостта на вземането по същество, съдът намира, че е необходимо да се изследва въпроса за законосъобразното прехвърляне на тези вземания, тъй като именно той основава твърдяното от ищеца качество на кредитор. В тази връзка, съдът намира, че с представените по делото копия на рамков договор за цесия от 19.12.2019 г. и Договор за цесия № 2 от 19.12.2019 г., не се доказва процесното вземане да е било прехвърлено на С. Г. Г ЕООД. Тези договори посочват прехвърляне единствено на „пакет от вземания“, без да уточняват какво представлява това или кои конкретни вземания са били прехвърлени. Неустановяването, че 2 процесното вземане е част от предмета на тези договори за цесия е пречка да се приеме, че „С. Г. Г ООД го е прехвърлило на ищеца с договора от 11.12.2020 г. Предметът на този договор са вземания, придобити от „С. Г.

Груп” ООД, които са индивидуализирани в Приложение № 1 към договора.

Предметът на този втори договор за цесия не може да бъде установен нито от препращането към договора с П и б АД, нито пряко от приложението към него, тъй като и то не е представено в цялост. Представен е документ (л. 32 до л. 34 от делото), за който се твърди, че представлява част от приложение № 1 към рамковия договор. След анализ съдът констатира, че този документ не е прономерован. Същият не е и представен в цялост, тъй като е видно, че започва с номер на длъжник 1 и достига до номер на длъжник 19 – л. 32 от делото – продължава с номер на длъжник 1856 до 1881 – л. 33 от делото и завършва с номер на длъжник 3165 до 3175 от делото – л. 34 от делото. На база тези разсъждения, съдът достига до факта, че посочените документи не са доказателство, годно да установи факта, че вземането на П и б АД към ответника е действително прехвърлено на ищеца. На основание общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да възприеме недоказания факт за невъзникнал, т.е. в хода на процеса ищецът не успя да докаже при условията на пълно и главно доказване, своята активна материална легитимация в процеса. Главният иск е недоказан и следва да бъде отхвърлен.

Като обусловени от него следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за договорна и мораторна лихва.

С оглед изхода на делото, разноски се дължат единствено на ответника.

От него бяха сторени разноски в размер на 180 лева – депозит за експертиза.

Тъй като на ответника е оказана безплатна адвокатска помощ, на основание чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата на процесуалният представител – адв. Б.

Л. – се дължи адвокатско възнаграждение в исковото и в заповедното производство. Претендираните от адв. Л. 960 лева – адвокатско възнаграждение в исковото производство са основателни с оглед фактическата и правна сложност на делото и следва да се присъдят. По отношение на претендираните 660 лева – адвокатско възнаграждение в исковото производство, съдът намира следното: съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.

Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. Следва да се изясни, че обемът на заповедното делото сам по себе си нито може да обуслови фактическа, нито правна сложност на последното, а още по-малко 3 може да обуслови полагането на действителен труд за който да се дължи адвокатското възнаграждение. Единственото процесуално действие, което са извършили длъжниците е подаването на възражение. При това положение, да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер на практика би нарушило основния за българското гражданско право принцип на забраната за неоснователно обогатяване. Не може да се приложи и разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се основава на схващането, че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29. В заключение съдът намира, че действително за заповедното производство се дължи адвокатско възнаграждение за процесуалния представител, но само в хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални покани, за молба за приемане или отказ от наследство, за изготвяне на книжа за нотариално вписване, за молба за опрощаване на дължими суми и за други молби, която разпоредба следва да намери аналогично приложение и за настоящия случай. Поради гореизложеното съдът намира, че за процесуално представителство в рамките на заповедното производство на адв. Л. следва да се заплатят 50 лева.