Решение № 1835 от 19.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1835 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20241100512822 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 16414 от 02.09.2024г., постановено по гр. дело № 29010/2023г. по описа на СРС, 81-ви състав е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че В. В. З. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД на основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР сумата от 1000 лева, представляваща главница по договор за кредит № 284084/07.02.2020г., сключен между „Изи Финанс” ЕООД, в качеството на заемодател и В.

В. З., в качеството на заемополучател, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 01.11.2022г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 59349/2022г. по описа на СРС, 81 състав, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. В. З. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 412,44 лева, представляваща договорна лихва за периода от 07.02.2020г. до 27.01.2022г., както и сумата от 60,56 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 27.01.2022г. до 01.09.2022г. С решението е осъдена В. В. З. да заплати на „Изи финанс“ ЕООД сумата от 687,85 лева, разноски за държавна такса, депозит за СТЕ, депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата от 192,07 лева, разноски за държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от В. В. З. чрез назначения от съда особен представител- адв. Е. П., с която се обжалва 1 решението в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване за установено, че В.

З. дължи сумата от 1000 лева, представляваща главница по договор за кредит № 284084/07.02.2020г. сключен между „Изи Финанс” ЕООД, в качеството на заемодател и В. В.

З., в качеството на заемополучател. В жалбата са изложени съображения, че решението е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, разпоредби на ЗПК и ЗПФУР. Сочи, че по делото липсвал представен договор за предоставяне на кредит между ищеца и ответника от 07.02.2020г. Приложеният договор бил с дата от 13.09.2022г., т.е. 2 години и 7 месеца след сочената дата. На следващо място твърди, че по делото не били представени доказателства, че по отношение на ответницата ищецът бил спазил разпоредбите на чл. 6 ЗПК и чл. 9, чл. 10, чл. 17 и чл. 18 ЗПФУР. Не били приложени доказателства за регистрация на ответницата с попълване на въпросник от нея и резултатът от маркирането на полето „Съгласен съм с общите условия“ в електронната платформа на ищеца; имейл, съдържащ преддоговорната информация за условията на договора, изпратен на електронната поща на ответницата; получаване на съгласие от ответницата за сключване на договора съгласно изричната разпоредба на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР. Поддържа, че съдът в противоречие със собствените си указания бил приел, че по делото било доказано сключването на договор за кредит от разстояние между страните. Съдът не се бил произнесъл по отношение на неспазването на законовите изисквания за сключване на договор от разстояние, както и дали било извършено плащане от „Изи финанс“ ЕООД поради неосъществено основание. Намира, че дружеството-ищец можело да защити финансовите си интереси при плащане поради неосъществено основание по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната му част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Изи финанс“ ЕООД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че особеният представител не е легитимиран да обжалва съдебното решение. Намират, че от събраните по делото доказателства се установява, че бил сключен договор за кредит, в частност от аудиозаписите, имейл кореспонденцията, както и косвено от приетата ССчЕ. Считат, че основанието за превода бил процесният договор, както и че сумата не била възстановена.

Правилно съдът бил приел, че полагането на подпис под документ, удостоверяващ неизгоден за страната факт, бил доказателство за наличието на този факт. Искането към съда е да остави без разглеждане въззивната жалба като недопустима, евентуално като неоснователна и да потвърди обжалваното решение.

Решение № 16414 от 02.09.2024г., постановено по гр.дело № 29010/2023г. по описа на СРС, 81-ви състав в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от „Изи финанс“ ЕООД с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. В. З. дължи на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 412,44 лева, представляваща договорна лихва за периода от 07.02.2020г. до 27.01.2022г., както и сумата от 60,56 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 27.01.2022г. до 01.09.2022г. като необжалвано е влязло в сила.

2

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

На първо място предвид доводите в отговора на въззивната жалба следва да бъде посочено, че въззивната жалба е депозирана от назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника в производството- В. З., предвид което същата е подадена от активно легитимирано лице в законоустановения срок и е процесуално допустима.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По правилността му намира следното:

На етапа на въззивното производство спорният между страните въпрос касае наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние на сочената от ищеца дата- 07.02.2020г. По този въпрос въззивният съд намира следното:

Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г. / – чл.

9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/.

Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.

3

Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да докаже, че е: 1/. изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; 2/. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/. получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/ се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – /понастоящем ЗЕДЕУУ/, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.

Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ/. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /така и Решение № 70 от 19.02.2014г. на ВКС по гр. д. № 868/2012г., IV ГО/.