Решение № 1308 от 22.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1308 гр. Пловдив, 22.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20235330103174 по описа за 2023 година

Производството е по обективно съединени искове с правно основание член 124 ал. 1 ГПК, вр. с член 26 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Г. А. Д. ЕГН **********, чрез адв. Е. И., в качеството й на ЕАД Е. И., БУЛСТАТ ***, със съд. адрес: ***, с който е поискано от съда: да прогласи спрямо „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2, офис 40-46,, нищожността на договор за паричен заем №*** като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК; да прогласи спрямо „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин № 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, Силвър център, етаж 2, офис 4046, нищожността на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ***, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

Твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за паричен заем № ***, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ***.

Твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на 1 уговореното възнаграждение.

Съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение No 906/30,12,2004 г. но гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 I. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по »р. д.

315/2005г. па ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. па ВКС, 2 г. о.; Определение No 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер па 35 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми па поведение, установени в обществото.

Договорът за потребителски кредит нормативно бил уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал.

1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва/респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание, има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.

Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер па Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 40,42 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сде жа поради дипса па задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит но чд. 11, ад.1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване па кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането па търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПK, кредиторът не е включил 2 в договорения ГПР от 40,42 % разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПP, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ад. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453Д0 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един oт елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Твърди, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 40,42 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер па разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер па 40,42 % ГПР.

Твърди, че не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване па изискванията на чл. 5 от ЗПК, преди сключване па договора какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата па всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозирал писмен отговор, със становище за недопустимост на предявените искове поради липса на правен интерес и неоснователност на исковете, като излага доводи за това. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, оспорва предявените искове.

Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на гаранция.

Счита, че договорът за гаранция не е в противоречие с добрите нрави и не е лишен от правно основание. Счита, че престациите са еквивалентни. Сочи, че длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни задълженията си в срок, ще бъде ангажирана отговорността на гаранта. Твърди, че с предоставената гаранция извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът е сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение. Поддържа, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и 3 правна страна следното:

По делото, въпреки задължението на съда по чл.190 от ГПК, ответниците да представят двата договора съответно за кредит и за поръчителство/гаранция, същите са отказали това.

С оглед на горното съдът приема на основание чл.161 от ГПК, за доказани фактите, относно които ответниците са създали пречки за събирането им – твърдените в исковата молба обстоятелства за сключен договор за кредит и договор за поръчителство/гаранация, при посочените параметри.

Ответниците не оспорват сключването между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, на договор за паричен заем №***, , по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1000,00 лева. Кредитът бил отпуснат при следните условия: с фиксиран годишен лихвен процент по заема 35,00 %, при ГПР 40,42 % и общ размер на всички плащания 1 148,31 лева, от които е извършено погасяване на 1000,00 лева от главницата, 25,42 лева лихва и 122,89 поръчителство.

Същото се потвърждава и от заключението на вещото лице по приетото заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.

Между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД пък бил сключен договор за предоставяне на гаранция №***, с който ищецът възлага на ответника да отговаря солидарно с него пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем. Това обстоятелство също не е оспорено от страните.

С оглед на това, между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД валидно правоотношение по договор за поръчителство за плащане в полза на кредитора, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения.

„Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата 4 стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор - за предоставяне на поръчителство, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, да се посочи общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.