Решение № 1068 от 06.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1068 гр. София, 02.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100513944 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20160158 от 20.07.2021 г., постановено по гр. дело № 35198/2020г. по описа на СРС, 42 състав са частично уважени предявените от Администрация на Министерски съвет срещу Е. Н. П. установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване по отношение на Е. Н. П., че съществува вземане на Администрацията на Министерски съвет в размер на сумата от 172,48 лева, представляваща обезщетение, равняващо се на наеманата цена за периода 11.02.2017г. – 20.03.2018г. след изтичане на срок на действие на договор за наем, и сумата от 1177, 52 лева, представляваща обезщетение за ползване на имот без основание за периода 21.03.2018г. – 13.03.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.

№7013/2020г., като предявените искове са отхвърлени в частта за разликата над 172, 48 лева до пълния претендиран размер от 5 088, 91 лева и за сумата от 2343, 38 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 06.08.1997г. – 06.08.2002г. Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 54, 00 лв., представляваща направени разноски в исковото и заповедно производство съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 768, 82 лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявеният по ред на чл. 422, 1 ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД е частично уважен за сумата от 1350, 00 лв., от които 172, 48 лева - обезщетение, равняващо се на наеманата цена за периода 11.02.2017г. – 20.03.2018г. след изтичане на срок на действие на договор за наем и 1177, 52 лева - обезщетение за ползване на имот без основание за периода 21.03.2018г. – 13.03.2019г., е постъпила въззивна жалба от ответницата – Е. Н. П., чрез процесуалния й представител – адв. С. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е направил извод за наличие на валидно възникнало наемно правоотношение между страните, по силата на което ответницата да дължи заплащане на наемна цена с оглед на обстоятелството, че представените от ищеца писмени доказателства са изключени от доказателствения материал по делото. Твърди, че съдът не е направил преценка за действителността на процесния договор съгласно съществуващата нормативна уредба към момента на сключването му. Посочва, че съдът не е взел предвид неизпълнението на задължението на наемодателя да предаде наетия имот за ползване, с оглед на което за ответницата не е възникнало задължение да плаща наемната цена. Отбелязва, че след като съдът е приел, че процесният договор е прекратен на 18.09.2003г., неправилно е установил наличие на предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, тъй като ответницата изначално не е започнала да ползва процесния гараж. Сочи, че в хода на производството не е доказано и противопоставяне от страна на ищеца наемодател, както и насрещно действие на наемателя, изразяващо се в отказ за освобождаване и продължаване ползването на имота. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част, като постанови друго, с което предявения иск да бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец – Администрацията на Министерски съвет, представлявана от министър-председателя С.Я., чрез процесуалния си представител – Е. В., с надлежно учредена по делото представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва същата по подробно изложените съображения. Посочва, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че в изпълнение на указанията на съда са представени заверени копия на писмените доказателствата по делото. Изтъква, че обстоятелството дали ответницата е отговаряла на условията за настаняване в имот частна държавна са имали значение с оглед на възможността договорът да бъде прекратен, но обстоятелството, че същата не е отговаряла на тези условия не води до неговата недействителност. Твърди, че подземната гаражна клетка е била предоставена на съпруга на ищцата със заповед № Ж – 272/29.10.1990г. на главния секретар на Министерския съвет, поради което в последствие след сключването на договора от 19.08.1998г. с ответницата не е бил съставен приемо-предавателен протокол. Като правилен посочва и извода на СРС, съгласно който имотът не е бил предаден от ищцата до момента на издаването на заповед за изземване по реда на чл. 80 ЗДС и съставянето на констативен протокол през месец март 2019г., поради което и дължи заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на процесната клетка. Поддържа, че решението на СРС е правилно и моли съда да потвърди същото. Претендира разноски.

2

Решението не е обжалвано от ответника в частта, с която предявените по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК установителни искове с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 236, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 172, 48 лева до пълния претендиран размер от 5 088, 91 лева, както и в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание 86 ЗЗД за сумата от 2343, 38 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 06.08.1997г. – 06.08.2002г., поради което е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.

Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът на исковата молба (изложеното в нея искане към съда) указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Въз основа на фактическите твърдения и на заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, сочената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда, а задължение на последния е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма Същественото е какви правнозначими факти твърди в обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на които съдът дава правната квалификация на иска.

Съобразно изложеното в исковата молба, ищецът Администрацията на министерски съвет твърди, че след изтичането на 5 години от датата на сключване на процесния договор за наем (на 19.08.2003г. ) договорът е прекратен по силата на закона и от този момент ответницата е обитавала недвижимият имот без правно основание. При така очертаното спорно материално субективно право следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно основание в нормата на чл. 59 ЗЗД, а не в тази на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗДС /ред. ДВ бр.55/1997 г./ с рокът за наемане на помещение частна държавна собственост не може да бъде по-дълъг от 5 години, т.е. след изтичане на срок от 5 години договорът за наем е бил прекратен по силата на закона.

Констатираната неточност, изразяващи се в не съвсем прецизната правната квалификация дадена от първоинстанционния съд обаче не води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум, тъй като и в двата случая се касае за 3 ползване на процесния недвижим имот без да е извършвана насрещна престация от страна на ответницата. Ето защо постановеното съдебно решение не е недопустимо, поради обстоятелството, че СРС е формирал ясна и разбираема вола и е разгледал релевантните за спора факти, които са посочени в исковата молба.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, извън посочената от него правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да уважи предявените искове първоинстанционният съд е приел за доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на Договор за наем от 19.08.1998г., по силата на който на Е. Н. П. е предоставен за ползване недвижим имот – държавна собственост, представляващ гаражна клетка №26, находящ се в подблоково пространство на бл. 93, ж.к. „Стрелбище“, гр. София.

С оглед на наведените във въззивната жалба оплаквания следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд неправилно е изключил представените по делото писмени доказателства с молба от 05.02.2021г., тъй като същите са били депозирани в заверен препис съгласно разпоредбата на чл. 32 ЗАдв и доколкото не е направено оспорване на истинността им от страна на ответницата , то не е било налице основание да бъде искано представянето им в оригинал. Като взе предвид това и като съобрази представените по делото писмени доказателства настоящият състав намира, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение въз основа на Договор за наем от 19.02.1998г., предмет на който е било отдаването под наем на гаражна клетка №26, находяща се в подблоково пространство на бл. 93, ж.к. „Стрелбище“, гр. София. В допълнение на това наличието на сключен договор за наем се потвърждава от твърденията на самата ответница, която заявява, че е подписала същия с намерението да закупи гаражната клетка, за което е подала и съответното искане.

Във връзка с твърдението за недействителност на процесния договор следва да бъде посочено, че по начало недействителността е родовото понятие като конкретните пороци на сключения договор биха могли да доведат до някоя от нейните разновидности: нищожност, унищожаемост, висяща недействителност, относителна недействителност. Към момента на сключване на процесния договор /19.08.1998г./ в сила е бил Законът за задълженията и договорите /ДВ, бр. 104 от 6.12.1996 г., в сила от 7.01.1997 г./, в който изрично са посочени 4 основанията за нищожност и унищожаемост на договорите и които съвпадат с основанията за нищожност и унищожаемост, регламентирани и в сега действащия Закон за задълженията и договорите. Не би могло да бъде споделено оплакването на ищцата за нищожност на процесния договор за наем поради непритежаването от нейна страна на определени качества / сред които да се е намирала в определено трудово или служебно правоотношение/, доколкото дори и това да е било така, сключеният договор не е бил в противоречие с императивни правила на закона, което да обоснове неговата нищожност, а обстоятелството, че ответницата не е отговаряла на условията за ползване на имот под наем е било основание за прекратяване на процесния договор.