Решение № 34 от 20.01.2022, Районен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 34 гр. Търговище, 20.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Христина Ив. Сярова при участието на секретаря Женя Люб. Иванова като разгледа докладваното от Христина Ив. Сярова Гражданско дело № 20213530101154 по описа за 2021 година

Постъпила е искова молба от Л. АЛ. М. от гр.Търговище, със съдебен адрес *************, против, „Макроадванс“ АД, ЕИК:201127485 гр.София с предявени обективно съединени искове в условия на евентуалност за прогласяване нищожност поради противоречие със закона, респ. поради противоречие с морала и добрите нрави на уговорени клаузи по Договор за потребителски кредит № 127206/08.04., касаеща заплащане на неустойка в размер на 1182.60лв. Ищцата твърди, че посочените клаузи на сключения договор противоречат на закона по чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД във вр. с чл. 11,ал.1,т.10 и чл. 19,ал.4 от ЗПК и чл. 21,ал.1 от ЗПК, както и на чл.26,ал.1,предл. трето от ЗЗД, а клаузата по чл. 21,ал.5 от договора противоречи на закона по чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД във вр. с чл.

10а от ЗПК и чл. 21,ал.1 от ЗПК, както и на чл.26,ал.1,предл. трето от ЗЗД, поради което същата приема, че за нея е налице правен интерес от прогласяване на нищожността на посочените три клаузи от договора поради противоречието им със закона, а в условията на евентуалност- поради противоречие с правилата на морала и добрите нрави.

Ищцата Л. АЛ. М. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за потребителски кредит № 127206 от 08.04.2021г., сключен с „Макроадванс“ АД. Съгласно чл.1 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 1000.00, лева, като последната се задължава да върне сумата от 1316.11 лева, съгласно условията на договора при ГПР по кредита е в размер на 49.65 %, а ГЛП в размер на 38.95%. Съгласно чл.10 от договора ищцата следва да заплати и неустойка в размер на 1182.60лв., подробно описана в Погасителен план към договора, на 18 месечни вноски, всяка от които в размер на по 65.70лв. Счита, че така уговорената неустойка е нищожна и моли съда да я прогласи за такава. В съдебно заседание не се явява и 1 не изпраща представител. В писмена молба процесуалният представител поддържа исковете – главен и евентуален. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, действащ чрез процесуален представител, в който предявените искове се оспорват като недопустими, алтернативно неоснователни. Излагат се подробни съображения по всяко от въведените твърдения на ищцовата страна за противоречие на клаузи от договора с разпоредбите на ЗПК и ЗЗД. Считат всички клаузи на процесния договор за кредит за действителни, поради което молят иска да се отхвърли като неоснователен. Претендират разноски.

След преценка на събраните по делото писмени доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, съдът прие за установено следното от фактическа страна: От представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че на 08.04.2021г. между „Макроадванс“ АД в качеството му на кредитор й Л.А.М. в качеството й на потребител по смисъла на Закона за потребителски кредит ( ЗПК) е сключен Договор за потребителски кредит № 127206, по силата на който, кредиторът е предоставил на ищцата заемна сума в размер от 1000лв. (хиляда лева). Потребителят се е задължил да върне сумата, заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване, съгласно Погасителен план в общ размер на 1316.11 лева.

ГПР по кредита е в размер на 49.65 %, а ГЛП в размер на 38.95%.

Съгласно чл.10 от договора ищцата следва да заплати и неустойка в размер на 1182.60лв., подробно описана в Погасителен план към договора, на 18 месечни вноски, всяка от които в размер на по 65.70лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи: Посоченият договор попада и под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая ищецът се позовава на съществуващо в договора противоречие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.

19,ал.4 от ЗПК, като в тази връзка, съдът приема следното: Съгл. разпоредбата на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР), но единствено като абсолютна процентна стойност - 49.65%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

2

В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, при което възраженията на ответника в тази връзка са изцяло неоснователни. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен възнаградителна лихва от 38.95%, не става ясно как е формиран ГПР от 49.65% и какво друго е включено в останалите 10.7 % от ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент, поради което не може да се прецени дали така посочения ГПР е вярно изчислен и дали не надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, доколкото целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран икономически обоснован избор дали да го сключи.

В този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено изискването, че: " се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. С оглед на изложеното, съдът приема, че при сключването на договора е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, обстоятелство, обуславящо недействителността на договора изцяло поради противоречие със закона, основателността на предявения главен иск на ищцата против „Маркоадванс” АД и неговото уважаване, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. 22 вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

В допълнение следва да се изложат и следните аргументи, касаещи твърдения за недействителност на уговорката за неустойка.

Дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност, се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между 3 размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Претендираната неустойка за непредоставяне на обезпечение дублира самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно обогатяване. Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК. За пълнота следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава, която значително надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, макар и дължима разсрочено, е от естество значително да надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Т.е. по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.

Описаните по-горе клаузи на чл.10 от Договора изцяло противоречат на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД, тъй като нарушават принципа на справедливост и излизат извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. В случая санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорените неустоични клаузи е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер (2518.71лв.), което е в противоречие с добрите нрави и не следва да се приема.

Тъй като противоречието между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно уговорена клауза за неустойка и на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за възникване на задължение по тях. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойки води до частична недействителност /нищожност/ на сключения договор в тази му част, поради което за кредитополучателя не е възникнало задължение за заплащане на неустойки по тези текстове на Договора.

Доколкото съдът достига до извод за основателност на главния иск, не дължи 4 произнасяне по предявеният в условията на евентуалност такъв с нарочен диспозитив.

Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – ДТ и оказана безплатна адвокатско защита по Договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл.

38, ал.1, т. 2 ЗАдв.