Решение № 697 от 14.10.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 697 гр. Благоевград, 14.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Габриела Тричкова при участието на секретаря Л.я Мл. Дренкарска като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Гражданско дело № 20261210100244 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от В. Л. К., ЕГН: **********, постоянен адрес: гр. Б., чрез Еднолично адвокатско дружество М., с ЕИК в регистър Булстат: 180814656, със съдебен адрес: гр. С., действащо чрез управителя адв. М. В. М., срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, акционерно дружество, учредено съгласно законите на Република България и вписано в Търговския регистър към Агенция по вписвания, с ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Лозенец, ул. „Сребърна” № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от С. Ю. А. изпълнителен директор.

С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което:

-да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 35 евро /тридесет и пет евро/, представляваща недължимо платени суми от В. Л. К., ЕГН: **********, на ответника във връзка с Договор за потребителски кредит № 477566 от 11.05.2022 година;

-да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 35 евро /тридесет и пет евро/, представляваща недължимо платени суми от В. Л. К., ЕГН: **********, на ответника във връзка с Договор за потребителски кредит № 491167 от 20.07.2022 година. Претендират се сторените разноски.

Твърди се в исковата молба, че между В. Л. К., ЕГН **********, в качеството й на кредитополучател и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с ЕИК 175302519, в качеството си на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № 477566 от 11.05.2022 година, по силата на който последният се задължава да предостави заемни средства в размер на 1300 лв. на г- жа К., а тя се задължава да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва.

Сочи се, че съгласно Приложение № 1, което е неразделна част от Договора за потребителски кредит № 477566 от 11.05.2022 година, годишният лихвен процент на заема е 40,54 %, а годишният процент на разходите е 49 %. Твърди се, че между В. Л. К., ЕГН **********, в качеството й на кредитополучател и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с ЕИК 175302519, в качеството си на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № 491167 от 20.07.2022 година, по силата на който последният се задължава да предостави заемни средства в размер на 1500 лв. на г- жа К., а тя се задължава да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва.

1

Сочи се, че съгласно Приложение № 1, което е неразделна част от Договора за потребителски кредит № 491167 от 20.07.2022 година, годишният лихвен процент на заема е 40,54 %, а годишният процент на разходите е 49 %.

Твърди се, че действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от посочения в договорите и допълнителните приложения към последните и с вписания от Кредитодателя, в размер от 49 %, защото съгласно чл. 4 от Приложение № 5 към всеки един от договорите се дължи “неустойка”, в случай, че ищцата не предостави до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договорите за кредит, обезпечение. Сочи се, че освен процесната „неустойка“ по договорите е уговорено, че се дължи и „такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване“, като в таксата за оценка за кредитоспособност се включва като услуга и предоставяне на ищцата на преддоговорна информация по договорите, подготовка на договорите за кредита и допълнителните приложения към него. Сочи се, че въпросната такса се дължи на основание чл. 2 от Приложение № 4 към договорите за кредит.

Сочи се, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателят е изискал и е събрал от ищцата лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, поради което ответникът няма право да формира ГПР в размер на 49 %, което нарушение според ищцата има за правна последица, съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредитите.

Изтъква се, че Кредиторът е инкорпорирал във вноските допълнителна сума, която е оскъпила кредитите за ищеца и съответно от ответника не са спазили изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договорите за кредит.

Навежда се, че кредитодателят, залагайки като клаузи на дължимостта на „такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване“ и „неустойка“, съгласно чл. 2 от Приложение № 4, респективно чл. 4 от Приложение № 5, които приложения са неразделна част от договорите за кредит, според ищцата цели заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си, прикривайки допълнителното оскъпяване по заема. Навежда се, че ответникът използвайки заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя, като с тези клаузи към договорите за кредит „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД цели да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство според ищеца поражда недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договорите за потребителски кредит води до нищожност на договорите.

Твърди се, че уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит са разходи по кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Навежда се, че поради невключването на възнагражденията в посочения от потребителските договори размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение, като посочването в Договорите на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Счита се, че процесните договори за кредит са нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК, в каквато връзка се цитира съдебна практика.

Излага се, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в Приложение № 5, същият дължи „неустойка“ от договорите на кредитора в среден размер от 4.40 лева на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита, която неустойка се начислява пропорционално към всяка от вноските по кредита, т.е. се кумулира месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нарастват значително, което кумулиране на неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Сочи се, че към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавя и „таксата за разглеждане и оценка на заявката за 2 кандидатстване за кредит“, която също се дължи пропорционално с паричните вноски по заема.

Посочва се, че „неизпълнението“ на задължението от ищцата да представи поръчителство на две физически лица отговарящи на условията, посочени по-горе или банкова гаранция, вдига лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва, което според ищеца се потвърждава и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план към договорите. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите са недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК се заявява, че ищцата дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи, в тази насока се цитира съдебна практика.

В заключение се посочва, че посоченият лихвен процент в договорите за кредит от 40,54 % не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлява добавък към договорната лихва. Сочи се, че поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в пар. 1 от договорите в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК, като по този начин според ищцата се нарушават добрите нрави и се внася равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез е изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като се счита, че това обстоятелство води до нищожност на договорното съглашение. Посочва се, че възнаградителната лихва съставлява цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушава принципа на добросъвестността при участие в облигационните отношения.

Излага се, че дори да се калкулира таксата за разглеждане на документи, съгласно чл. 2 от Приложение № 4, годишния процент на разходите отново ще надхвърли допустимия максимум.

По отношение на уговорената „неустойка“ в чл. 4 от Приложение 5 към Договорите за кредит за непредставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.

26 от ЗЗД, тъй като с така уговорената неустойка се цели единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се, че неустойката по никакъв начин не обезщетява кредитора за претърпени от него вреди, като единствената цел, която се преследва с тази разпоредба е свръхпечалба на Заемодателя.

Навежда се, че с клаузата за неустойка е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, доколкото в договорите е предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва, като в случая неустойката представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договорите. Сочи се, че уговорената неустойка води до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, като тази клауза нарушава съществено принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението.

Твърди се, че процесната неустойка също така е и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите, тъй като потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството- кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Клаузата от процесните договори за потребителски кредит и уговорената с тях „неустойка“ представлява неравноправна клауза, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като се счита, че всички мотиви в тази насока по-горе в искова молба са приложими и за въпросната неустойка.

3

Изтъква се, че с така уговорената неустойка се цели заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва.

Навежда се още, че с уговорената клауза, с която се възлага на потребителя да заплати такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване е нищожна, поради противоречие с императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Посочва се, че разпоредбите на чл.